ЕДИН - поетична книга

 СЪН

Една дъга след пролетния дъжд-
сънят в очите ти отсреща,
осъмнал по дъха на мъж,
копнеещ век
такава нежност.

Навярно ще се поболея,
далеч от тебе извървял
мълчанията
и съня отсрещен
по своя скитнически хал.
И нейде,  като път без изход,
останал сред очите ми
след два,
ще лепне тихата раздяла
по двете ни сами сърца.

В една дъга по тишината,
в сълзи от пролетния дъжд
сънувам нежното ти лято.
Безлик сред есенната ръж.

И сам на себе си ненужен.
Обраснал в бурен кърски път.
Забравих ветровете южни.
В мълчанието на света.

Навярно ще те преболея,
душата си оставил в теб.
Безпаметно живял след нея.
В едно угаснало сърце.

















ИМПРЕСИЯ ОТ ЕДИН ДЪЖД

Този пролетен дъжд,
този пролетен блясък
в листата,
изпреварили в мене
Нощта.
И подметките жълти на Мрака и…
Този паметен дъжд
от сълзите на летни любови-
тих, безпаметен, сляп,
оголял от следи, непресторен…
Тича, сякаш из мойта душа,
кърми в пясъка звуците денем.
И отгоре сълзи, наедрял
в самотата на моето безвремие.
От затрупани каменни дни.
През осъмнали мъртви морета.
След печално студени следи
нейде в хорската кал ме настига.
Ненаситно претърсва от зимите
в мен хастара на сляпата милост.
За останали снежни полета.
За оронила камъка старост…
Аз не искам да спре пролетта
в твоето паметно нежно мълчание.
И в зеленото топло море
от безкрая на любовта ми
ще те чакам с неделния час,
овъглил дни и светли желания.
Ще те чакам, любима, дори
аз от сън да направя света си.

















АКВАРЕЛИ ОТ ЕДНА НАРКОЗА

Неиздържали собствената тежест,
потъваха в моретата си
думите.
С пресъхналите локви на копнежите
следобедното слънчево безлуние
събираше в треви и прах
очите ми.
Аз бях тъй близо  в синьото…
И падаха в телата си вълните.
Брегът засипваше косите им
по ивиците време
в прилива.
Тук идваха
и си отиваха насън
Надеждите. Платната стари
с котвите от нежност
разтваряха листата на копнежа.
По дъното на моето очакване
аз дишах теб,  кръвта на залеза,
отдалечаването по деня си…
След акварелите наживо с вятъра,
облепил и стрехи,  и пясък
в частици  памет те тъгувах.
По хоризонта - още в бяло.
От линия,  до скоро очертана,
придала смисъл в мен
на всичко видимо,
аз търсех лятното ти тяло
в посоката на моето отдалечаване.
И вечер тръгвах,
в себе си нарамил
спасителни дъски от своя пристан,
в които стъпките ти пазех.
С мастилените сенки на мечтите.
Как дишаше тъй близо синьото…
И падаха в телата си вълните.
Брегът рисуваше без дъх косите им.
Докато с мен потъне. В прилива.











СТРАННИК

По тебе идвам.
От едно небе безкрайно.
За камъка разтворил самота.
Не ме обличай
в дневната си стая –
не се срамува мойта голота.
Аз трябва да те извървя,
да те измина.
Да те докосна до небе,  звезди.
Да пренощуват моите години
в лицето ти.
В горещите следи.

И тъй, с дъха си слят,
да те прегърна-
най-сладък зимен сън живял.
Не ме наричай!
Няма да се върна-
                отдавна в тебе ще съм цял.




























СЪБОТА,  НЕДЕЛЯ…

В луната – сън от дива тишина.
Небето е залязло време
от болен поглед
                и тъма
в привечерната ми постеля.
Притичват сенки
с рядката мъгла.
От свойте светове
насън отронени.В небета
след неказани слова,
потънали под звездните балкони.
Там птица след едно море
прелита…
И събужда мрака.
Следите й да събера
по лятото очаквах.
И търсех в паметния студ
окапали листа от някой-
един останал в мене луд.
С една любовна стая.

Река приижда- есента.
Студът съблича вятър.
Брега от свойта самота
подава пръст- на Някой.
А аз по къшея си хляб
сънувам топла стая.
От минал в мен вечерен дом.
Но стъпките забравих…



















РЕПЛИКИ
 
                Ако искам да забравя…спомням си.
                И се зареждам с настояще.
                Махмуд Даруиш

В неделята ще дойдат.
Варвари.
И ще обелят
на приятеля ти и жена му
кожите.
Ще бият трезвените
Барабани.
С конете си ще тъпчат
нощни  ложета.
Но нас какво засягат,  прочее,
онези конни състезания.
Ще хване семе.
И покълне
отново родословното безсрамие.
Децата ни ще бият
Барабаните.
Ще похитят на Имперотора
Жената.
И с други варвари тогава
ще пълнят празнотата на Морето,
на  световете си,
от кал измазани,
на Времето, на Времето,  което…
ще пада като лудост
над главите им.
( Но нас какво засяга този скриптум!
И ние ще ударим барабаните!)
И други варвари склонили,
със Императора ще похитим
жена му.
В Нерон,  Октавиан или Антоний-
какво засяга ни
това
нелепо садистично упражнение-
петнайсет-двайсет хиляди убити.*
Ще се роди ли някой втори Флавий
в нас да отвори,  зад скриптория,
на Съвестта погубена
Вратите.
  ----------------               
*1. Жертви на „Свещената война” между Арабската коалиция и Държавата Израел-1948 и 1967 год. 2. Вероятни бъдещи жертви от  военен конфликт в  Крим според политически анализатори.
















































МЕТАФОРА ОТ ЕДИН НОЩЕН ВЛАК

Пътуват дните ми
по теб.
Не стигат коловозите,  не стигат…
да съберат в едно сърце
на думите сънуваните мили.
Изтлели зими,
минали реки-
потънали в леда
парчета синьо -
пътуват дните ми.
По теб.
Флотилия корита сиви. Ненужни
и без пристани за тях.
Водата есенна попива
в телата с дървени сърца
последна вечерна молитва.

Преди нощта,  преди съня,
преди смъртта живял, аз зная-
ще бъда пътник с твоя свят.
Дано ме чакаш в лятна гара.
И вместо фар или луна
един опушен глух семафор
ще спре в червения си цвят
сърцето ми, по теб живяло.























ПИСМО

Мое неделно бургаско море,
с тебе сме трогателно различни.
Ти си Вечност.
Тленен - моят ден.
С улици от спомени облечен.
Мое тихо вечерно море.
С тъмните плисета на вълните
майка на съня и на смъртта
всяка нощ от тебе е поличба.
Там живея – в бялото на сън.
От дърво,  небе и празна къща.
Есенните багри на Смъртта
вените ми пълнят с теб.
На връщане.
Ще забравя дните си назад.
Ще погаля водното ти тяло.
Аз,  Слепецът,  твоя свят
в думите на пясъка оставил.
И дано прогледне вечерта
от дърво,  небе. И празна къща.
Вените ми да напълни. С теб.
Като белег за едно завръщане.

























ЖИВ

Пусни ме в твоя свят
да вляза,
като в неделен благослов.
И сам да  си пристъпя тишината.
Сега,  когато вечерта е пазва,
как диша твоята любов…
Пусни ме
            във очите ти да вляза,
до болка скрити дни да назова.
В кои морета спомена опазил,
сред пристаните на нощта,
да спирам ветрове и пустош.
Да крия паднали листа…Пусни ме.
Зная,  че си рана.
И вена,  дето все тече
в осъмналата болна памет
на двете ми сами ръце.
Аз вярвам,  че животът ще изтрива
със делничната гума
стих след стих.
Но скитам в извървените години.
С очи по теб. И стъпки минало.
За да усещам,  че съм жив.

























АПРИЛ

В този свят,
               от „ненужни” измръзнал,
прибери ме  под своята стреха.
Все самичък,  на вятърен възел.
Сух от зими. Болнав от лета.

Много дни в моя път съм погребал.
Като стъпкани в преспа цветя.
Прибери ме – такъв непотребен.
Но далече от хорска слана.

Зная,  някога ще се завърна
от далечни и пусти места.
Тиха сянка до теб.  Или буря.
От нападали късни листа.

В този свят с извървени пътеки
аз те чакам.  И се руша-
малка слънчева рима от есен.
Изтъняла. Залязла сама.

И дано те опазя в мене.
Подъл свят. Саможив и ръбат.
Умори се от възкресения
моята късна житейска река.
























ВЪЗМОЖНОСТ

Когато станат делнични
звездите.
И се смалят
             до точици.
                В очите ти.
До лъч от зима.
И премръзнали кокичета…
Ще коленича
              в празна стая.
Ще промълвя на боговете
молитва –сянка.
Да ме пази.
По пътя тъй студен. И сетен.
От дните,  с тебе отлетели.

За есенната ми тъга
когато станат делнични очите ти.































КВАРТИРАНТ

Ако „ нещото” с мене се случи,
А пък ти за сърце си закъсала.
И нали сме еднакви  групи…
да,  пропуснах-дано не в неделя!
И екипи да чакат „случая”.
А кръвта да си бъде готова.
И приготвена. Топла и прясна…
Ако „нещото” някак се случи.
И сърцето ми в теб оживее.
На инат.  И обратно получила
дни и памет от моето време.
В тишината на ново тяло,
с миокарден часовник в постелята
ще си сън от любовна стая.
На Един . С непотребен паметник.

































НЕДЕЛНА МЕТАФОРА

В съня на пясъчните стъпки
Морето на неделя оцелява.
Брегът попива вечерна самотност.
И в крайните квартали от живота,
по гърбицата на скалите и на вятъра,
потегля в мен самото Време-
безлика залезна флотилия
                от сенки – думи.
С дъх на йод.
 И лято.

Излиза фара – нощният циклоп.
Полу-слепец,   изневерил на светлината.
Премигва дълго. И пулсира тялото му
                в залеза.
Или по гърбовете на медузите
от нощната ми плитчина
събира цвят за белега на утрото.
- - - - -
Така красиво е лицето ти
в съня на пясъчните думи.



























КРЪЧМА

Мълчат и пият.
Пият. И мълчат…
В окото на вечерната забрава
е паднал клисавият хляб.
И Пътя,
до сърцата им останал.
Мълчат и пият…
Сам кърви светът.
По огледалото Нощта
си сменя зъбите.
Подрежда в сенки
                земния ти път,
квартала краен след като пристъпиш.

Живот от паднали листа.
Мълчат и пият,
                в някой свят отронени.
Обличат ризи
от една мечта.
С потънали неделни спомени.



























ПОВЕСТКА

И когато разкаленото общо Слънце
покапа отвесно
над Полето и Храма,
Човекът потърси дебелата сянка
на своето обедно Его.
Сладка умора облиза ставите,
запълзя под клепачите – тънка змия-
и  потъна езикът й гъвкав-
раздвоен на посоки. И търсещ.

Взе от заглавие в пресата
някакъв камък,
хвърлен сякаш погрешка
                и ялов за него.
И не погледна кой какво е чертал
на земята.
Дълго след това в паметта му
прииждаха
сенки,  облекли езера от тъга
и пламтящи руини.
Очертания бледи на кули
и напуснати стаи
камерно в него се скитаха.
- - - - -

Тъждествено отлиташе с Морето
шумът на вечерните кестени.
А телеграмите в листата
търкаляха гърбици Време.
В едно и също паметно пристанище,
където хоризонтът е обелен
от хвърлен по погрешка камък,
тържествено погребаха Човека.















ДЕЛНИЧНА МИНИАТЮРА С КАМЪК

Беше толкова лош, безхаберен човек.
И живееше в чуждите думи.
Беше сприхав и краен-
последен завой
в нечия празно пусната глума.
Даже камъкът хвърлен по него
за миг
се превърне на плаха птица.
И отлита бързо и тихо встрани.
Да избегне и удар, и прицел...

Ала тези, които не знаеха това
как възкликваха хорово само:
„Боже! Чуден,
вълшебен,
прекрасен! Рицар!
Гледай, камъкът сив да не го покоси
ще превърне на пъстра птица !“































ГЕОМЕТРИИ

Не зная...Кой би предположил
в онези двамата- така еднакви.
Отиващи и идващи от себе си.
В минутата.
С еднаквите усмивки на лицата.
С еднаквата забързаност по пистата
да не пропуснат капките си Време
да изтекат в съседните поднебия.
Кой би допуснал
тази делнична нелепост. А именно-
че всъщност те са успоредни прави.
И никъде не се пресичат.
Понесли като коловози дните си.
Еднакво гладки и безкрайни.
Тъй невъзможно разделени,
че никъде не се пресичат.
И никога, дори насън,
не са си казвали“обичам те!“
навярно по еднакви мисли
подреждали и блясъка в очите.
Или пък сивотата им...кой знае.
Онези двамата от крайната квартира
на дългото мъчително подобие,
наречено живот,
живеят в мене -без да се пресичат.
Поне за миг зачеркнали числата си...




















КОПНЕЖ

Да откъсна лицето на спомена.
Вкоравените устни да спра.
Да изпия на залеза виното.
От любов да поплача-
                така!
Да съм вярност в очите на слепия.
Стара болка,  убита в снега.
Да съм бялата птица,
                която
ти забрави. В чужда ръка.
Да изгарям в пожара на утрото
самотата на твоите коси.
И през тихата есен на дните си
да те чакам. С последния стих…



































ЗА ДА ТЕ  ИМА…

Ще бъде кратко лято.
Като порив.
Като въздишка на вълна.
В една среднощна песъчинка
лицето ти- зърно от вятър-
ще гали моята ръка.
Ще вярвам в тебе,
в теб ще вярвам.
Както в молитвата-монах.
На кой закон се подчинява
заключената в нас съдба.

Тя, нашата пътека, ще е кръста-
Голгота от свалена месечина.
Където млечното си було скъса
там хлябът ще тежи - неделно вино.
Там в сляпа есен,  в неми брегове
една любов ще диша преродена.
За да те има в моята поема
от хоризонти с жадни брегове.



























РАЗГОВОР

Може би си в тази част на мрака…
Нощем от окото му пресяваш
още пясъка ронлив на думите,
хвърлени по нечий земен вятър.
И в следите им умираш…
Или прероден за път си бягал.
След глухарчетата вяра
може да си бил и памет.
Спомен в дъното на тяло.
Отлежала в сън монета.
Скрита от лицето на водата,
може би и в тебе
                слепотата
е изпращала в порасналото детство
полското плашило
                да прогони
ситите врабци. До есен.

После,  като с чуждо ято,
вечерта в очите спуснал,
си разплитал и съдбата
на един лиричен възел…

-- - - - - -

Не зная колко си обичала.
Не зная в кой път съм живял.
Животът е капан за птици.
С криле от други времена.

И както помни ме водата.
Или обгръща с есента
вечерната луна на вятъра.
Аз зная…в мене си била.































СЕТИВНО  ЗА ДЪЖДА

Няма как
да ми бъдеш начало.
Или край…
Или спомен. От края.
Някъде
между сухите страници.
От неделята -
листо в хербария.
Няма как
да изтича по риза
тази утрин -
до съня на лятото.
И да те няма – пазя
още късна роса от върбата.
Нощните стъпки да скрие,
да разпилее по вятъра
твоето зимно име
с тихия сън на душата ми…Няма как
да отгледам начало
в оцелелите думи след мрака.
Тишината отвън наваля.
И превърна дъжда
във очакване.

 - - - -

Не ме спасявай в тази самота.
С докосване
от глас.
И дъх.
И ласка.
Денят не бе настъпил,  а задраскан
потъна в нощната вода.

























АКО НЯКОЯ ВЕЧЕР…

Ако някоя вечер
и в мен завали -
този дъжд на отвесните думи.
И стопи всички стрехи
от минали дни,
всички твои следи
по света ми…
Ако някоя вечер и в мен завали –
като в късен слепец,
срещнал прага.
А с протегната длан,
като къс от нощта,
ме замери последният камък…

зная,  нейде високо над мен,
се люлее в изпраните ризи
Мълвата.
Лабиринтът е пуст – сухо бяло небе,
размотало до страх Ариадна.
Зная – тихо,  по чуждия ден,
като куче съм драскал леда.
Ако някоя вечер и в мен завали,
да открия земя.
Под чертата.








































ЕПИЗОД

Сред някоя неделна вечер
ще хлътна в твоите очи –
хлапак от крайните квартали.
Ловец на пролетни мечти.
Като дете,  забравил пътя
до стръмния ти нощен бряг,
ще си остана. В твоето утро.
Оттатък сън.
И самота.

p.s.

Виж на масата как побелява
като мъничка пряспа кокичето.
Знам,  че утре ще бъдеш далече,
мое нощно неделно момиче.
И в домът ми,  от сънища-памети  плетен,
ще потънат лицата на думите.
Ала ти не поглеждай в съня си  обратно.
Там са дните ми – сиви безлуния.
Сякаш спрели в душата бракувани влакове –
без посока. Без край. И начало.

Ала ти не поглеждай нататък -
вкочанените пръсти на Времето
могат в мен да те върнат.
През вятъра.
И в среднощната сянка
по лято
да те срещна.
Като разпятие…
































ПЕЙЗАЖ

Пролет като пролет.
Нощ.  Врабци.  И кал.
В тебе се пресели
бялата върба.
Полудя тревата.
Студ. Игли от дъжд.
Пролет като пролет…
в сълзите на мъж.

Отлетя по пладне
вятърът от мен.
Думите…Забравих
в тях че съм роден.
Пролет в нечий полет.
Късно е. След два.
Виното омесва
делнична мъгла.

Там,  където слиза
моето небе.
С късчета от есен,  пясък.
И море.
В сеновала зимен
на една любов.
Пролет като пролет.
Жажда. За живот.

























ОРИСАНИ ПО ОРУЕЛ

Морето ги изхвърляше- греди,
отломки спотаено минало.
Дъски опушени.
На векове, потънали във наносната тиня.
Аз виждах как деца и старци
преравяха в нощта
морето
за потъмнелите му дарове-
отломки от троянски кон,
на оня хитър грък коварството,
или от кладата на Жана,
светата дева орлеанска,
от Бруно въглените черни,
от Кръста божи на Иисус,
прастарите гребла на „Арго“,
венециански ладии по Шекспир...
С какво завидно постоянство
Морето посрещачите дарява.
А ние ще сме векове на сушата.
И даровете му доплували
край своите си брегове ще сушим.
При раклата на своето минало.

Но трябва страшно да внимаваме
в градежа нощем на дома си
дъска когато някога забравим...

































СПОМЕН

Аз още помня
този вик на птица
обречен.Прерязал до без памет
хоризонта.
Вик, търсещ от небето
милост-
тъй страшен. И така отчаян.
Като забито в тялото му шило.
Аз помня тази уловена чайка,
увита във мастилена хартия
от някакъв пъпчив нехранимайко.
А после пусната на воля.
Каква ирония!-
при своите да иде.
Но ятото кълвеше без пощада,
тъй яростно и настървено брата си-
посинен и така различен.
Не свой – до сетната минута.
Низвергнат в белите редици...

Мастилото убива. И сега
покорно в себе си , мъчително заставам
пред бялата орисана следа.
С мастило и перо за своите братя.

































СЪН


Вали.
И само как вали…
Невидимо – у мен.
У теб – нескрито.
Битуват нейде
хорските мъгли.
В опушени мисловни скити.
Бях в някакъв далечен студ.
Без сянката си тръгнах -
в тебе скитах.
Наивник,  влюбен…Или луд.
В очите ми замръкваха
очите ти.
За горест или за беда,
оставайки по стиховете,
не забелязах как в дъжда,
сред бляскавите му конфети,
Живота с делничната кал
разсипвах в хиляди парчета.

Дебела градска тишина
постила мокрите тераси.
Невидимо – от моя свят,
нескрито – в твоя се изнасям.
Наивник,  влюбен…Или луд.
По стъпки на вода и суша.
Далеч от паметния студ
в мен нежни ветрове те слушат.
Вали.
И само как вали!
Под съботния лист на календара
поникват в хорските мъгли
самите сенчести отсъствия
на Някой.
Невидим и нескрит. И малко луд.
Един наивник по дъждовно лято,
забравил че на този свят
сама вали-
от сън до сън - единствено Мечтата…



ДЕЛНИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ДУМИТЕ


Мечтаят думите
пространства нови.
Не им ли стига
зимната дъга,
дъха ти летен, седемте минути,
в които моите устни те разравят.
Жаравата не им ли стига…
и уличната сянка
на този стръмен нощен пристан,
от който дните си отиват.
В ръждивото око на фара
прошепнатите думи спят.
И капе звездното огниво.
Живеят в думите пространства.
Неокосената тъга
кърви далече – в залезния вятър.
При отлетелите земи.

- - - - -

Никой до днес не успя
да ми прерови душата.
Паметна като вода.
Като тебе – в 7 минути лято.























ЖЕЛАНИЕ

Върни ми лятото!
Как искам
отново с тебе да премина
по всички улици на щастие,
по всички дни от морско- синьо.
Върни ме в лятото, любима!
С вечерната лила на оня вятър,
с морето
и самотните му стъпки
от пяна в бреговете на съня ми.
Върни очакването да те имам -
за миг,
за някаква минута.
Аз зная – лятото е минало
от утринните капки
на дъха ни.
По дланите на нашата прегръдка
върни ми лятото,
рисувано по устните.
Из тялото на мрака пито,
в осъмналите ми по теб зеници
върни ми лятото на моето безумие...





























ОРИГАМА

Да погледнеш в утрото
оригамата лунна
от стъклото на Нощта-
капка восък от следата ти
Любов
в небето след пияния кораб на Рембо.
Да си помислиш, че лирата на Орфей
всъщност е направена
от самурая в нея;
или да обелиш безсрамно
Забранената жена
от Желанието в очите й.
Преди напълно да те обхване лудостта.
И да стиснеш за гърлото
Пясъчния часовник на деня си,
та в него да разпаднеш самото Време
на ивици пясък. И следи от Преминали.
А утре,  в гнилия зъб на Сянката-
в отсрещния комин- да обесиш
своя последен прозорец
на провисналия морав език
от хорските одумки.
- - - - -
Вечер ронливите сипеи на думите
се смесват с пролятата гроздова шира.
И по спаруженият лепкав Оптимизъм
от масата вали сърцето на свещта.
Валят сухи восъчни сълзи.
Начало на нова оригама.
Или безлуние.


















АЗ СЛУШАМ ТВОЯ ГЛАС...

Все този сън е в тебе- гланц...
съсирено мастило в лунна сянка.
Дърветата са мълчаливи пътници
в дъжда, в зелените си дъждобрани.
Потича младата вода,
играе лудо нощното и тяло
в краката ти, в очите на съня...
все този сън, оставил памет.

Пръстта дочува меките следи.
И вдишва нежната небесна кожа.
Мъгла от ризата на дим
долива ревматизма в тебе нощем.
Все този сън умира в теб.
И тази нощ крепи безбрежно
на улицата каменното тяло.
В мастиленото си море.

А ти, така и неприбран,
висиш на прага си от вечер.
Мълчат човешките гнезда
и в стъклени зародиши до вечност
живеят, болни от сърце,
мечтите- ветрени копнежи.
В едно начало...или
близък край.
Далечно ехо в ударите на сърцето
от глухата забрава на деня,
където светлината още кърми
и пътищата носят воден знак-
там чуждо тяло Зимата привърза.
В оплют, окалян единак.
С оголен камък.В къс въже.
Над жаден за дъха му бързей...

Все този сън по твоя глас.
Заситил вечерната лудост.
















ИЗБОР

Ако решиш от мен
да си заминеш.
От моя пристан. Някой обед.
Да зачертаеш всички пътища.
И без сбогуване
да се превърнеш
в една зелена малка лодка,
отишла си навътре
във морето...Аз ще те гледам. Само ще те гледам.
След теб
аз дълго ще дълбая
с напуканите нокти
тишината си.Стъклото и. Коравият и вятър...
Ако решиш да ме напуснеш,
на спомените ще оставя бялото.
По пясъка, от светлината топъл,
след сянката на твоето тяло...
ако решиш да ме напуснеш.
А този свят е огледало.
И стигнеш ли стъклото му накрая,
за мен ще питаш паметния вятър.
И може би ще чуя смях и стъпки.
И може би зелените очи ще видя.
Защото всичко в теб ще си отива.
А в мен ще се завръща. С твоето име.
В една вечерна есенна молитва.
И бряг сред бялото на зимата.
Ако решиш да си заминеш...с душата ми
за тебе път ще имам.


















ДАЛЕЧНА като точка на Сьора,
след звездна нощ от Гог,
при ангелите на Гоген,
с отрязано ухо от мрака
стърчи изпитата луна.
В обърнатите нотни петолиния
сред делничното огледало на деня си,
Нощта разравя слънчевия вятър.
Понесъл в уличните лампи на Моне
обелени до синкаво сърца и рани,
Париж  вечерно се разражда.
В белязани тела отгоре.
С разтворен светъл сипкав мрак,
опитомени навици и светла бира.
прибираш уморената от скитане душа
и някак си сега разбираш,
че няма в нищо никога да се повториш.
Дори и в този мръсен дъжд,
облякъл кротко ъглите
на кръглия ти в хляба ден…
Той в теб отмива само салдото-
невинната ти  сладка девственост.
И в стъпките из твоята памет
съблича дръзко Самотата,
кърви с ръжда от гвоздеите на лятото
в ливадите на Марсово поле. Като
начало на платената любов-
Нощта отваря песенни квартири.
От Сакре –кьор, Монмартър ,  Сен- Жюли
с отвъден свят Латинският
в теб спира. В едно отрязано ухо
сред огледалото на мрака-
стърчи луната над Монмартър.
И капе в звуците на сакса
противният до болка дъжд
Аз знам, че няма как да се повториш,
тъй както никой днес
не е повторил
неоновата мелница на Руж.












ДУШАТА е копач
и търси бели нощи.
Зад синурите на деня
да продължи надолу.
Увиснали по старите си спомени
заспиват в лятото неделите.
И този иманяр- душата-
забравил кожената карта,
от тялото ти прави нова.
Разравя,  скита в него на дълбоко.
С осъдените дни се наговаря
преди да ги повтори. Като болест.
В дърветата,  в захвърлените сенки,
в лисичите вълма с поникнал вятър.
Преди да се родя.И в нея
белязан да остана. По следата си.
2
В един и същи път кървим.
А с тебе сме така различни.
Из дните,  по несмляното жито,
назад оставихме неделната мечта.
В стрехата на семейното благоприличие.
Днес някакъв клошар в смъртта
невидимо попива,
зад моравото тяло на годините,
по кичур люляк.
Или във нощни макове
кръвта на мъртвите надолу ни повлича…






















ГАРА

Днес аз също съм сам.
И с живота мълчим.
Делнично.
С халба наливна бира.
В две съседни опушени маси
от дим
Есента своите ордени- листи прибира.
А наоколо няма
житейски следи
от последните в нас разделени.
На тезгяха е празно.
И мокро.
Мълчим.
В две познати безлики сцени.
Как вали…
По неделното градско лице
сенките тъжно пулсират.
И в калта пада някоя-
с нощно сърце.
После - стъпки,  вода…В мен умира.

Днес съм сам.
Като просяк с живота мълчим.
В две съседни опушени зими.
Коловозите бършат
своя делничен грим.
С триста сигурни земни мили.




















РЕАНИМАЦИЯ

Сега,  когато търся съд
за тялото,
попил уханията на живота.
Сред сънищата за слепеца в бяло,
отлагам времето за полет…Сега,
избягал от онази лодка
с гребла обърнати нагоре
и брегове от паметливи врани,
живота си отново връщам.
Заплитам в старите гнезда от раните.
Изстиващият гълъб на Надеждата
опитвам да затопля. В чужди длани.
Сега е толкова отдавна –
тъй близо в мен живеят зими.
В платеното ухо на вятъра
събличам дните си. По името.
Светкавици белеят в кардиограмите.
С пречупен символично ритъм.
И сякаш Хор у мен
подканя враните
далеч да бягат. Да зимуват в ниското.
Сега,  събрал следите си
по макове,
попил ухания на нова пролет,
Отлагам и часа до лодката.
Да оживея. В сън за полет…






















ПЯСЪК

Крайречен пясък е нощта.
Разсипана по моите длани
жадува бряг,
една сама луна.
И топлата ти дреха – памет.
На злак ухае.
Капе в тишина.
И златоносен сън прегаря.
Река от пясък е нощта.
Ти сееш я в коравата си вечер.
И с тези песъчинки пустота
сама отлиташ.
В своята далечност…



































ПРИСЪДА


Между земята и небето
е паяжината- Живот.
Самотен господар си в нея.
И упорито свойте многоъгълници
шиеш-
напречен разрез на дърво,
обречено от семето си още…
А някъде- през дим,  мъгла и прах-
строшил небесните прозорци
на локви с облачни стъкла,
потича земния ти път.
И носи вятър на душата,
облепил нишките с листа.
Превръща в камъчета дните.
Живее твоят нов Давид,
понесъл своята следа.
Но прашката му гние сита.
На други великани в дните.
Не хвърлила по Голиат.
- - - - -
Навън ще зелени април.
И слънце от кръвта му ще те дави.
Прозорец ще си имаш. Със стъкла
и вечна светлина.
На чужди залези.






















ПОСЕТИТЕЛ

Ще дойде у дома един човек.
Преди вечеря.
И ще поседи.
Ще бъде посребрял.С венчален пръстен.
Цигара и вино ще си поиска.
Не му подавай хляба и солта
от недописаните в мене листи.
Не е вечерен гост,  а само знак.
Загърбил границата на деня ми.
Ще поговори със водата.
До огъня ще помълчи.
През облака на твоето рамо,
изпил до капка Самотата,
ще дойде у дома един човек
с провинциален тих характер.
След който с часове ръми…
































ПОЗВОЛИ МИ...

Позволи ми да те обичам.
В самотата на нощните думи.
В лудостта на това заричане.
Сред познати потайни друми.
Как набъбва с листата на мрака
този сън по невидима сянка.
Листопад от едно очакване -
да осъмна в душата ти. Някак.

Тази нощ и звездите са наши -
позволи ми да те обичам.
Без звъна на венчалните чаши.
Стигат думите, мое момиче.

Ще осъмнем в измръзнало лято -
нейде в някой разпети петък.
Ще оживеем ли. В бялото.
След телата ни - любили. Светли.

Позволи ми да те обичам.
Не поглеждай прозореца, моля те!
Две голи, бели кокичета.
Оцелели от някаква пролет.
Гледа в нас - зло, сърдито лисиче.
До безнадеждност ни люшка.
Две голи кокичета. Ничии.
В паметта - безтелесна, бездушна -
позволи ми. Да те обичам.
























ВАРЕНЕ НА РАКИЯ

Стотици, хиляди игли...
Забива сивото си тяло
дъжда
в мъртвилото на тази утрин.
Сивее стряхата.
И пътят в нея
потъва с мократа зеленина.
Как весело сълзи димът,
съблякъл нощните постели. Първака
Господ сякаш стяга.
От джибри плодни сухи дни.
И дъждоносни облаци разтваря.
Обелил стрехите,
кладе със тях
на Дявола съня в огнивото.
Пращи казана с лютата ракия.
На тумби ангели притичват,
събират съчки, в меховете духат.
Възвира своите мириси душата,
извива пяната си нощна в теб.
И буйно после се понася -
отвързана от Господ нестинарка-
в жаравата на огнената пазва.
Как весело пълзи...с дима.
В сълза ракиена от Бога.
И после стихва.Обладана.
Играла с Дявола -велможа.
А змеят в дяволската рана
попива кървавото ложе.

- - - - -
Как весело пълзи грима
на твоето съмнение
в очите ми.
Неделята разражда самота.
Покрай семейните благоприличия
потича плодовата в пет.
И медено трептят зениците.


















ПИСМО

Нещо останало в мен…
като неприбрана нива слънчоглед.
Питите сякаш са забравени дискове
от играта на банда немирни малки ангели
преди да влязат на светло
                в съня ти.
Нещо така непостижимо близо
като”обичам те!”.
Написано на коя да е гранична линия.
Буквите бавно потъват
в откоса Време между два свята.
Или в забравена суха целувка  Лято.
Нещо така оставено в нас
като дъх от любовна риза,
попила следите
в една следобедна раздяла
                от спомени.
Далечината ни завършва
в едно огладняло ято гарвани на По,
с което дяволът е калайдисал
тялото на морския бряг.
И всичко,  което свети,
е овалял в дрипи от крилете им.
- - - - -
За миг си помислих,
че след капките мрак
птиците и децата в нас
нямат отровни двойници.






















ВЯРА

Той не помни
в кой свят е облякъл съня си,
откъде са доплували
прашните стъпки.
Вятърът в него
чии сенки плете.
Из бодливата тел
в паметта му. По мръкнало.

Колко стръмна е болката
от самота…той не помни.
Не помни къде,
в кой отминал живот
( или дума за бряг)
с изветрялата пръст е заравял лица.
И живял там.
До твоята памет.

Но понякога в него
пътека ще спре.
Прашна, сива, сама…без посоки.
Вечерна.
Оцелелите думи-
следи от небе-
ще разделят света му.
На бяло и черно.
Ще мъждука в стените
запалена свещ,
като дума за бряг
очертала лицата.
На светци и на ближни.
На грешник,  слепец .
Или бялата дреха
от някой останал.

- - - - -
А на утрото, спряло
в купа слънчева слама,
ще осъмне лицето ти.
В моето рамо.



















АЛЕГОРИЯ НА ЕДИН НОЩЕН ДЪЖД

В зелените тополи на Сезан
простира май дъждовни серафими.
С пастели от рисувани тела,
лепили свлачището на небето,
прелива тъмнината от деня ми
в жадуван ръб
по нощната постеля,
в далечни ивици земя
забравено,  живяно Време.
И виждаш как полека се смаляваш
сред вената вечерна
на следите.
В кръвта на някой в теб останал.
Прибрал съня по нов Вергилий
в кутия с цветни серафими.


































СЛЕД…

Телата са пречисти и олекнали
в безпаметното нощно любене.
Между къдриците й в тъмното
притихва моята душа-
обзглавена сякаш,  топла,  сита.
Преляла цялата в очите ти
вълшебното безвремие на хълма.
Или онова победно „V”,
което само аз разчитам.
Напукано стърнище е страстта.
С белязаните нощи като тази
залитаме в следите на глада си.
Слепци.Два слети воденични камъка-
за малко мливо от плътта…
В постелята след теб наднича
една забравена луна
от моето и твоето „обичам”.
С отеклото лице на сводник
разравя сенки,  пали лятото.
Отвън нощта лепи по вятъра
зелените очи на твоя поглед.
А до дръвника на съня
душата ми се мята неродена.
























АЛЕГОРИЯ ОТ ЕДИН ДЕЛНИЧЕН СЪН

Единствено у мен да нямаш сянка.
И дрехата ти нощна да си спи на пода,
омесена за вечерното тяло
в ръцете ми,
по ръбовете на забравата.
Единствена
да нямаш сянка
над тихата бразда от вятъра,
където устните потъват
и бавно,  ненаситно те разтварям
на хиляди частици сладост.
Където ти и аз сънуваме умората
от вечното желание да се отдаваме,
да обитаваме света на другия.
Да бъдем част от неговото цяло.
Единствено у мен да нямаш сянка.
И в плът от съня,  останала по устните,
да храним с тебе
зрящите,  незрящите-
богати,  мъдри просяци да храним.
Без завист. И без врагове.
И без лапили в прашките…

Ти цяла вечност в мен да нямаш сянка,
когато Оня горе слънцето изпрати.























ПРЕЛИВАНЕ

…А ние с теб ще се докосваме,
в съня и в спомена събрали
листа от всички времена и вечери.
На тези стихове душите ще са бели.
Осъмнали кървим по тях.
Един във друг кървим. До вечност.
Живеят в нас на другите очите.
Живеят – зими в кладенци без дъно.
И вместо камък
име на молитва е пътят ни.
На живи. И осъдени.
От лист е нашето море,  любима.
И сякаш паметна пиета,
в звездите си небето ще ни крие.
И своят бряг ще ни отстъпи Времето.

Живееш като звук у мен далечен.
А може би си плът,  в която тържествувам.
Ти цялата – дъждовна пелена от вечер,
повила падналите помежду ни думи.
Отплува в теб душата ми. Отплува
от пристаните в светли имена.
Осиротях. И вечер те сънувам.
Сънувам собствената самота.
Човекът в мене се смалява.
До пясъчник с обветрени скали.
И стиховете бавно онемяват.
В съня на есенни мъгли.

- - - - -
Живееш като звук у мен далечен.
Ти цялата- дъждовна пелена на вечер.
От пясъчник с обветрени скали.















ЛОДКАРЯТ

Един митичен път.
И в него – ти. От кал еднакви
с тебе сме направени.
Очаквам те на своя късен бряг.
При същите скали от сива памет
за теб.И твоята една
тъждественост
в мига на сън по образ
или в тишината,
когато в себе си оставам.
Съблечен. И без дневна вата.
Или когато сам посягам на съдбата,
тъй както бих посегнал на живота.
Застигне ли ме сянката му денем
до пясъчната ивица на мрака,
душата ми по него ще потегли.
И дъх ще ми остави. Да я чакам.

Подобно  хълм по пътя си
И в мене
Човекът спира нощем. За молитва.
И търси сред останалата вечност
по нощвите с несмляно дневно жито
онази тиха есенна пътека,
разделяща го с просяка. И сития…























НЕДЕЛНО ФАДО

С писмото ми
до теб,
което никога не ще получиш-
ни утре,
ни по годините отминали...
нито завинаги...
ще ти изпратя
с попътния до тебе вятър
най- тихата си нощ от минало,
най- тежкия си куфар самота.
До прага в теб
ще ти изпратя
сляпата пътека
на тази моя късна есен
с един перон от крайна гара,
където спираха въздишките
в най- синьото, в най-светлото ми лято.
И там- под думите, под вещите
на многоцветните ми грижи,
под сипкавия прах в това единствено очакване-
да чуя стъпките ти нощем
по тялото на моя пристан...
Ще позвъня настойчиво. Ще си отключа,
прекрачил прага от едно завръщане.
А лампата ще освети по памет
разтребено до дъх легло,
прозорец, пожълтял от взиране,
сънлива маса,
чаша вино
и дъното на сън, останал след очите ти.

Но те на тебе
няма да ти кажат нищо...




















БЕЗСЪНИЦА

Чакам обратната нишка
на времето до теб.
Чакам в брега си
           твоите есенни стъпки.
Чакам нощта
                и страхът,
който ме крепи. И отдалечава. В утро.
В милиардите песъчинки
наивно отдадено време те чакам.
Не заспивай…поотделно треперим.
Заедно се губим. В другия..
Вземи от моята невървяна
лунна пътека-
да запалиш сърцето си с нея.
Не заспивай!
Докато болката не ти парне ръцете.
С тихата илюзия,  че всичко е минало.
Чакам те. Аз,  дивачето,
дето толкова път извървях,
дето молех и тръпнех по тебе,
дето сън не ме хващаше.
И за нощ като тази копнеех.
Чакам те. В обратната нишка на Времето.
Не  заспивай…
























БЯЛАТА...

Тази, бялата циганка- мелница
нас в ниското
дълго ни мели.
Други сме с тебе
и в жито без клас
зреят, презряват до болка неделите.
Тази, бялата...вместо платната
влачи сиви небесни зебла.
Нищо – хала си знаем
нататък:
щом сме до днес и така оцелели,
най- лошото ще е пред нас.
Вятър ли бе.Или зима проклета.
В рязка-пъртина и болка-следа
дълго ни меси
до бяло душите.
Цели сме в нейната каменна власт.
Но си носим и днес като сън
този час,
в който мачка живота
по сито-
най-лошото, знаем, иде пред нас...

И когато най- после пристигне
от нейде
с трите си глезени щерки
- сама,
ние с тебе ще бъдем далече
оттук -
късчета обедна тишина.
В тръпка и ласкаво лято.
В стъпки и в листи.
В коравия хорски вятър...
А сега остани да си стоплим телата.
С каничка вино
в дъха на забравен капчук.



















НЕРОДЕНИ
През колко тесни килии
и въздушни кули преминах…
Георги Спасов

Без шепа вятър
останал.
Без лятна риза в сърцето.
Есента си
от днес прекосявам.
В хлебните мисли за Вчера.
Там, под стрехата,
в сивия ъгъл
зъзнат мечтите - врабчета.
Сякаш е опната прашка
Съдбата.
И ги причаква.
На светлото.
Сън от прозореца смъкват годините.
Скърцат по белите преспи.
Тънко, в пъртина,
загърлям от дните.
Като с въже на обесен.
Ала пътеката все не достига –
къса. И късно е вече.
В стъпки останал,
с вятър постилам
сивата облачна вечер.
Дяволско…Дяволът, зная,
отдавна
с думи е купил Земята.
Днес като сянка
от мрака събирам
дневната битова вата.
Сякаш от тел сме изплели
пространството.
В чуждите синури сеем.
Адът расте.
И мечтите ни странстват.
С ято облъчени жерави.
Дяволско семе…Пада простреляно
и обещаното Време.
Само перата кръжат. Като спомени.
Знак, че не сме родени.















СЪРДЕЧНО ЗА ДЪЖДА

Той не е този, който сте чакали.
Нито е този, който може да бъде изгонен.
Георги Спасов

Надене ли дъждът
вечерното си було,
потуленият в ъгъла
човек
поглежда скъсаните си обувки.
И бавно се озърта
за чакалня /в себе си/.
Където да остави есента.
И времето.
А там, сред бялата си пустош,
превръща в длани
своите юмруци.
Събудената дневна пеперуда
откъсва от лицето му
минутите.
Избягали са вечерните влакове.
И вечерните сънени момичета.
Посрещнатите тръгват с посрещачите.
Нанякъде. По своите си пътища.
В тях няма кой да го примами-
светът погреба думите за вяра.
Опърпан, скъсан, с дъх на слама
Вечерният подрежда своята памет.

п.п.

Няма никой…В тези земи
Самотата е покрив, жена
и покъщнина.
С нея влиза през всички врати.
Като капка вода преминава.
През нищото…
Моят есенен скитник
е отронил лице.
От стиха на капчука живее.
И с чакалнята в себе си,
стиснал ръце
още крие дъжда си вечерен.











СЪБУЖДАНЕ

Представата за утрото умира
едва събудила нощта.
Или
едва родена.
Порязва се по ръбчето на 7.
Навлиза - рана в твоето лице…
Зад милиони късчета от светлост
цветът на утрото расте.
Изпълва стряхата ми време
в кармин.
И бледосин седеф.
Невидими и леки са звездите,
насън пресекли
сенчестия вятър.
Те просто се пързалят
по стената в мен.
Старателно и някак си
безгрижно
заобикалят моето безличие.
И моята убийствена еднаквост.
А аз като лунички ги посипвам.
В гласа си.
Или в друго име…

Навярно знаят, че е невъзможно
да оцелеят-
дъх от минало.
И всяка нота
само би тревожила
душите им
къде у мен да скрият
парчетата на тази зима.
Объркат ли ги,
може да науча,
в сълза от твоето лице
нахранил
зеленото око на рая скучен.
Като потъване на тайна…

















ТЪЙ БЛИЗО ДО ДАЛИ...

Светът отново сякаш се разражда,
облякъл в кожа
сън и памет.
Зад хоризонта на душата.
С вързоп от дирята си лятна.
Провесил патерица куха,
по стъпки в егото заслушан,
светът
от капката дъждовна
прохожда. Накъдето случи…
И в странната симетрия от време.
В извечната дилема за първичност.
Почуква по овала на Яйцето.
Старателно. И някак си безгрижно.

Но няма от какво да се тревожа.
Пониквам в пясъчната дюна.
И бавно пътя си започвам.
Натам…Надолу. Път сънуван.
Провесил сянка от греблата,
до дъното на Океана,
аз слизам в паметта му кротко.
Като смирение. И пяна…



































ПОСЛЕСЛОВ ЗА КАМЪКА

Нима Девкалион е победител,
проходил след изтеклата вода.
Владимир Стоянов



…И ти по мен ще хвърлиш камък-
в един Девкалион, объркал времето.
Ще спре душата да расте.
Отсам.
И глас на котви
и на мъртви светове
ще събере зад пясъчна коса
на Залива разсъхналите лодки.
С издигнати весла,
подпрели Господ,
в словесния акропол на лъжите,
след мен проходил по водата,
ще търсиш хлебната си пита.
А колко мрежи за Спасителя
невинно са приготвили гребците.
И ти по мене – зъл и плитък-
ще пратиш своите лапили…
Не ме съди за това пътуване.
Пребродил гласовете птичи,
под камъка ти се сбогувам.
С един Девкалион от притчите.

- - - - -
Не вярвам, че е ден за тръгване-
гребците са отпуснали веслата.
А вятърът се скита - жерав,
забравил пътя за обратно.
И окънтяват твоите лапили
в закотвените нощем лодки.
Нима Девкалион е победителят,
възкръснал от задгробния си поход?
Наоколо,
в останалите мрежи,
Светът отново се разражда.
Като предчувствие за вечност.
Като замах един…На прашка.










ВМЕСТО НЕДЕЛЯ

Попътна стряха са годините
И дневните им белези умират
сред този дъжд
като те видя . Там,
на очите ти – във синьото…
И скитник съм сред тях-обичам те!
До болка,  до без памет те обичам.
В глухарчето,  запомнило следите ти.
По вятъра след тебе тичало.
Така,  до края пътник в думите,
аз своите пътища за теб ще сричам.
И в съмналите си подлуния
ще крия твоето”обичам те”.

Дано не свърша нейде
в глухото
мълчание на хорски кладенец.
Безкрил. И сляп от тъмнината.
С изтръпналото време - памет.
И този бряг,
на който кърми
дъгата нежни обещания,
да ме повива дълго…дълго.
В дъха ти- сън по теб останал.































ДЕЛНИЧНА ПРИКАЗКА

На хълма гол,  където слънцето налива
звезди за ветрилата черни
в останалата мелница от здрача.
А вятърът е моето очакване
по утрото отново да те срещна
в хартиената приказност на думите –
тъй пъстра и ухаеща,  и светла,
сред пясъка от неразтребените делници,
където младостта сияе-
забравената снежна топка
от бухналия свят, така прекрасен,
по кротките очи изтичащ вечер,
в изсъхналите спрели дни из вените,
с бакърения блясък на листата
от лунен прах
и късно топло злато,
в очите ти на млади дебнещи зверчета…

Там младостта със суха пръст се смесва.
Замитат дните тази угар.
Отвъд самите спомени, където
живее всеки всяка вечер.
И в най - дълбоките води сами изчезва.
































ОЧИ

От нейде там,
отвъд самите спомени,
Нощта бленува
и танцуват сенките –
надвиснали върби,  които
в своите желания полека
натежават и потъват
сред мълчаливата река на Здрача
в съня по теб. И моето очакване.
Нощта бленува нейните очи
с лукавите преструвки на момиче,
което сякаш не разбира
какво от другите е крило.
И нейде там,
отвъд самите граници,
през мъртвото течение на вените
Нощта съблича твоето лице.
А младостта се връща през годините.
По сенчестите клони на видения…


































ПОСЛЕСЛОВ ЗА КАМЪКА

…И ако всеки ден
от мен оставя
по шепа пясък в тялото на Времето,
аз вечер ще съм
най- щастливият забравен.
В следа от сянка – толкоз непотребен,
че бавно ще преливам
в двете длани
от тази пясъчна пътека.
Ще вая тялото на стъпките,
разбрал по допира до камъка,
на прах от дните си превърнат,
че сам владея Времето.
И в него,  временно безсмъртен,
аз мога да преливам своя пясък
от вчера- минало
в солените очи на здрача
една потънала сред сън и пяна
тъй топла пясъчна отливка
на твоето вечерно тяло.
Да пиша с букви сам
по името на Времето
дъха си в тебе.
От днес във утре да изтичам.
Да се преливам като пясъка
в тъй фина лента настояще,
попило стъпки,  думи,  вятър…

Аз вечер ще съм най- щастливият забравен
в очите на последното си лято.
И в него,  временно безсмъртен,
от Времето ще крия своя пясък.
Да пиша с букви сам дъха си в тебе.
в следа от сянка -  толкоз непотребен,
че бавно ще преливам в двете длани
едно и също спряло Време.











МИЛА...

В тази крехка дъга
от зеления глас на вятъра,
искам да бъда
душата ти лятна,
скрила
и моят живот избягал.
Вятър да пия отвъдно,
втренчен в дъха ти от лято.
Там – сред земния сън
на бялото.
С едно птиче ситно на рамо.
Още да бъдем двама,
слезли в листа
и ухания,
в две – три глухарчета боси,
в пясъчна стъпка
от зимата. Още да бъдем
двама…

В тази безлика самотност
от неизтекли спомени,
или в зеления кръг на вятъра-
искам да пием по вино.
Ей така - сянка до сянка.
От сребриста вълна. И пясък.
Само на сън от душата ти,
скрила и моя живот
избягал.
























ТОЙ

Говори високо,
за да не изглежда никога самотен.
Но крайпътните дървета
записват гласа му
като вид самота.
И вечер от разлистените сенки
изтича неговият говор.
Като шепот и завръщане
в едно исконно някакво Начало.
Навярно неговата самота,
веднъж записана,
има властта да разкъсва Времето.
На Минало и Бъдеще.
А Настоящето- образ от смътни желания
и съмнения-
постепенно измести рамките на съня
в стъклата на прозорците от дома му.
И зася дневната вода със звуци.

- - - - -
Някога,  не зная кога,
ще разкажа без думи
върху гърдите ти.
С очи и устни
самотата на своя дъх.























ЕТЮД

обичай ме...светът се разпада
на детско хвърчило
на смях
откриване изненада случайни погледи...
обичай ме... след греха и величието
страданието и прошката
падението и отчуждението на детето
което спи в теб
на стареца дето наднича
в отворената рана от детството
като агония вплела вика за пощада
с първото и последното вдишване
на сянката в себе си ...обичай ме...
една суха следа
от нечий преминал
през тялото ти следобед
на острия пясък останала
в околните тела с живели погледи...
обичай ме...
от залеза белег
или една дълга и топла зима
през девет земи в десета
светът се разделя
на нераздадена и неполучена нежност...
обичай ме
































ЕЗИЧНИК

Сред неподвижната вода
като под кораб
с теб се озовахме-
две дневни сенки
от минали удавени години.
По гъстите листа от мъртъвците им
наричах в теб съдбата жива.
Езичник, в чуждите щастлив.
И равнодушен към вълните пориви.
Сънуваща ме както корабът
дълбокия покой под теб сънува.
Там, в неподвижните води,
живеят дните ми.
Осъдени от моята богиня
да бъдат все безхлебни и безродни,
да крият в млечната си бездна нямо
безформените сенки на разделите.
Девети вал или смирение очаквам-
след порива ми див по тебе
от сладостната близост на плътта.
Ликува в сухите листа забравата
след мъртвото вълнение по сивото.
С онази проста делнична мечта
за моята единствена обичана.



























ПОНЯКОГА…

Понякога и пътят е мишена.
Потеглил към сърцето,
в дни и стъпки,
изтича с тебе – синор,  сянка,  вена.
Останал в твоя дъх и спомен
понякога и пътят е мишена
За погледа,  пресичащ те в бедрата,
окъпани от лунен сън и пясък.
В  осъмналите птичи крясъци
навярно пътят крие бездна.
Но аз не помня от кога съм
затворник в твоето безветрие.
И погледът ми от кога е
преминал в теб с безкрилите години,
В смъртта оттекла хилядите мили. Навярно
и в сърцето ми, където
отдавна Времето го няма.
В самотен изоставен връх,
през път от падащи лица,
пресичам егото. И дъх
от чуждата фамилна вечер
почти безлично и лъчисто
с последни капки светлина
увива малкия човечец.
В хартия делнична печал.

- - - - -
Понякога и пътят е мишена-
сърце от паднала дъга.
Аз пия дневната му вена.
И пазя в празното му време
молитва. За една жена.















ВЪЗМОЖНОСТ

Ако нейде,
в последния ден,  Онази
с кокалените пръсти
открехне вратата-
аз ще съм същият.
Ти ще си същата.
Ала днес се страхувам да й отворя.
Да погледна нататък.
Пък и Времето губи значение.
Като нещо несвършено
коренът диша у мен.
И живеят стените ми.
Как е тъмно без памет
сега- със клеймото на „никой”.
Още е рано за там- нека стърже вратата.
Аз ли съм същият- не разбрах.
Ти ли –същата…Но сега си иди.
Покрай другия край на брега ми.
Дето няма брави.
И на глас още с тебе мечтаем.
„А Онази да чака”- ще напише на пясъка Някой.
И на утрото, с дъх нарисувано,
сърчице ще ти прати. По вятъра.

























Разказ

Стъпвам на пръсти през бялото на нощта от теб.
В тишината на твоя път
всяко завръщане е болка и праг.
От края на залеза
или от границата на другия ми свят не измината.
Стъпвам на пръсти.
Боязливо и зиморничаво
Скърцат нагоре стълбите. За никъде.
Разделил тишината в себе си на две равни половини,
стъпвам на пръсти. В очите ти все по-празна живее
Стаята помежду ни.
Все по-тиха и еднаква -
Паметта на разделените ни ръце.
Все по- малки –сенките,
които оставяме в себе си.
Все по-кръгъл и зрим до безразличие-
Светът.
Все по-груби- гласовете
зад продавачите на болка.
Все по далечни- разстоянията,
                пред очите ни легнали.
Все по-красиви и нежни – утрините,
в които няма да се прегърнем,
скрити зад паяжината на нощта.
 - - - -
Сърцето – отворено. Рана. Кърви.
Нямам бинт.
Стягам в спомен превръзката Минало.
Ще отглеждат съсирена Вяра зимите
В не пораснала кръв. От мечти.


















Плашилото…

Когато е голо,  прилича на кръст.
На разпятие някакво,
дето птиците плаши.
Празно от обещания.
И от погледи – празно.
Като личинки пъплят из тялото  му
дните пустота
в търсене на вечния Вятър.
И живеят,  сякаш напразно,
в тези два пресечени пътя. За нищото…
Страхувам се да съблека
дрехите на парцаливите им илюзии
и го държа в себе си облечено,
крия го на топло Плашилото.
С полепнал мед от илюзии
по дъските, сковани набързо от живите.
Мисля си,  навярно очаква да
възкръсне на четирийсетия ден.
В някоя забравена юдова нива
                посред душата.
- - - - -
Заковани стоим с тебе. Плоски.
В плашилото – два насрещни пътя накръст.
Всеки сам в другия нежност сънува.
А можехме, Обич, да останем две линии.
Без гвоздеи. Една в друга събрани.
Като пред зачатие в празното.
Като пред Края…




















Писмо

Няма да имаш топъл дом от мене.
С тихи стаи, уютна камина.
С меки кресла. И спомени в тях.
Или стар стенен часовник. С камбана
от минало време.
Два летни стола, окръглена маса.
Сред тераса с красиви цветя.
Чаша чай – да ти пари устните.
Чаша вино- душата да люби…
Като скитница ще спиш. Под звездите.
Ще те завиват ръцете ми вечер.
И ще се къпеш до утро в очите ми.

Няма да ми родиш дете.
Нашето ще е живяло в книги.
Ще ни сочат с пръст като ялови
другите, зная…
две чертици писани божии.
в Началото. Или в Края.
Бездомни. С памет в очите.
Скрили  крилете.
В себе си.
Или в себе си – най- вечни.И истински.
Страшно богати. Като изворче  речно.
Като стъпка в снега единствена.
Като вятър – вечерник, залюбил бялото.
Да ни приеме в дъха си.
Да ни прежали…





















Делнична импресия

Отдалече ида.
В сянката твоя надничам.
В ръцете ти бели.
В бръчките – също.
В пламъче от очите си.
С люлката още
икона ме пази. И нощем
от хляба и  крадешком
                вкусвам.
По забравени сънища тичам.
Месят те
сухите длани на поредната зима.
С еньовче в друга – било. И отминало.
От раздели претръпнал,
от красиви приятелства-
още съм мравката в мрака.
И си пазя трошици Лято.
2
Вдишвам…издишвам
по мравешки
на залеза сляпата улица.
В пипалата пари сънят.
Или в листа,  полека долазил,
откривам за тебе най- дългата дума.
Като болка оставена от някой,
преди мене стъпкан.
               

Пазя те- еньовче в никое време.
Вечното биле за приказни сънища.
Било. И отминало.В камък,  в поверие.
Пазя те- в мен не изпратена. И не прегръщана…















Разстояния

В стаята с илюзии, където
„завинаги” означаваше „никога”,
между вратата и огледалото на деня,
виждах спомена за тебе
как се разтваря
на улици,  стъпки,  посоки…
И потъва в сенките на думите.
Като рана кървеше самотата.
А сега те събирам в едно разпокъсано лято,
в една нощна длан
поела така нежно ръката ми…
В очи,  посинели от толкоз очакване,
в зеници,  пробили сякаш посоките,
с които идваш всяка нощ в мене. И си отиваш-
частици време
между вратата и огледалото на греха
 в една вечна стая с илюзии,  където
„никога” означава и „завинаги”.
После бавно те сглобявам цялата. В себе си.
Събирам парчетата светлина
от плътта,  кръвта,  омразата,  отрицанието
на късната обич.
Събирам те- разсъблечена и топла в мен,
наречена навярно да останеш спомен.
Да те нося и завръщам в пътя си
на едно сляпо междувремие от рани.
След разхвърляни из пода на съня ми
стъкла от дни и нощи.
Заключил Вратата в себе си.
И счупил за днес Огледалото.
Завинаги никога.

















Ничии…

Аз не знам колко дълго
ще кърпя протритата диря 
                на дните.
Как по тях ще окръгля
очи и посоки в мен
                Времето.
Този шепот на минало,
тези скупчени граници
да изтръгна от себе си,
Самотата обелил…
2
Ще живеем със тебе
сред лицата,  в които ни няма.
В градовете,  в които не сме.
А само убиваме дните.
Ще живеем  тъй тихо,
напластени на зимата в тялото.
Като млади,  но болни треви.
Като двамата ничии.
3
Ще изтръпва дъгата,
от пътя  в съня ни полазила.
Ще те чакам по късно
да притихнеш с дъха на листата.
После дълго и нежно
ще те помнят до ситост
                ръцете ми.
С твоето име и тяло потеглил.Нататък.




















ПЪТЕПИС

Тихи, късни тополи
след завоя на Лятото
от години те чакат,
от последното Минало.
Остаряват очите им,
остаряват душите.
С дълги есенни пръсти
месят зимната плява.
Толкоз дълго се чакахме,
а все не пристигнали
в градовете ни
с късно преминало Минало.
Не остана кой знае колко
от житото -
да покрием на болката сита следите.
Тихи, късни тополи
при завоя на Лятото...
падам ничком в очите ти.
Сякаш пролетен вятър.
Мое нежно момиче,
не разказвай на никого
колко дълго сме крили
в тези дни Самотата.
Сиво дреме светът
и на лист разпилява
строфи вечерни в теб.
В мен – на жерава лятото.
Ще ли бъда и там,
моя тиха забрава,
откъдето в съня
се завръщат все двама.

Толкоз дълго те чаках
сред не пристигнали.
До последното кътче
е пълна душата ми. С минало.
В сухи дни, в сухи прагове
дишат мъглите.
Не остана в съня ми
и прашинка от мливото
А отдавна не сме.
И ни няма със тебе.
В тихи гари
от години стоим. На пероните.
Все така моите устни
пресичат лицето ти.
Гласовете ни бивши
преговаря небето.
Знам, живота, във който ни няма,
с теб живеем безшумно.
Сякаш в подлез захвърлили
тази тръпка житейско безумие.

- - - - -

И навярно потичат лицата на пътя-
смугли и кротки, семейни...
във които отдавна ни няма.
И никога няма да бъдем заминали
Само в гари вечерни. Със прерязани вени.
След виното.
Ще оставя понякога сянка
и нашата пантомима.

















































РАЗКАЗ

Стените ме затрупват
в дни
от хоросан и ситен пясък.
В стените свършват всички пътища.
И само някога, по кучешки,
поглеждат в мен
не стигналите думи.
Там нейде, на самия край от синева,
морето ми ще пали дневните си залези,
денят ще шие дреха за нощта.
И дълго ще заплита сянка
в съненото тяло.
Ще крие пепелта от лунния и път,
приготвил прага си
за прашните сандали.

Нима живея тук, на този кръстопът,
след който всички граници
стените ми сънуват.
С останали посоки за света
аз все след себе си
от бряг на бряг пътувам.
- - - - -
Не стигнах никога до мястото
в сърцето си,
където птиците се учат да умират.
Все тъй, из делничните сенки,
напразно търсех дневните кумири.
И дялках, дялках
кървава кората в мен-
та белки ги направя.
Ала от всичко - само трески суета
попили ежедневната забрава.






















ИЛЮЗИЯ

Така останах – без Медеи.
Без камфор за сърцето на надеждата.
По марля. Разсъблечен в рани.
И струпал на кърмата вятъра си
от цяла вечност викове повтарям:
„Назад!Земя!Земя в килватера…”
Но никой няма в моите ширини.
Почти измислица за тук е зимата.
Сред вишневия цвят на тези дни
с парчета вечен календар от името
будува пролетният вятър.
Облича сивите си шлифери
мъглата. Живелите в мен някога веднъж
повторно идват. Пред очите. Сякаш
самотници с приключила дъга-
тук дните са измамно пъстри.
Навярно само в есента
лицата им жълтеят.Като пръстени.
Така останал изведнъж-
без камфор за надеждата от памет-
в мен марширува пролетния дъжд.
За двама живи. С тишината…





























ПОДОБИЯ

Навярно само в пролетта
за нощ приличаме на живи.
щастливата комета в нас
ни къса – мигове щастливи.
Но живият е този маг,
докоснал до небето
око от господния праг,
прокълнато да свети.

Навярно само в пролетта
до сън приличаме на живи.
С онази млечна светлина
от сяра, лед и диво,
разтърсващо свистене в нас
на облака преминал.
Без дъх,  без образ
и дори – без бога трънен.
Повярвали красиво. В други дни.
В душиците щом съмне…





























ПОКАНА

Ела…да пием по едно.
Да изцедим на виното очите.
Перо да топнем в тихата му скръб.
Поне от болката да съблечем мечтите  си.
Но ти си надалеч оттук.
Пренесла всичките ми залези
на пясъчна коса от юг.
И винено те помни пясъка.
 
Ела! Да пием по едно…
Да проверим един на друг
                очите си.
На залеза вечерното вино
да ни опива.
И да бъдем ничии.
За миг,  за час,  за нощ поне – ела!
И с някой сън – изстинала,  безлична-
нощта да скрие  двете ни тела.
В бездомната си есенна първичност.

Ела…Да пием. По едно…
Съвсем случайни. И себични.
Да бъдем своето вино
един за друг. В сърца на бивши,
отишли си любови днес,
                да спрем.
Преди светът да ни размине.
Със оня простичък рефрен,
че всяка болка има биле…

Но ти си надалеч оттук.
На триста мили по- надолу.
Белее в синият ми юг
небесната сама подкова.
Пренесла всичките ми дни
в едно единствено очакване-
да слеем двете си души.
И винено да помним мрака…











ОБЕЩАНИЕ

Като сън в песъчинка-
животът е толкова кратък.
В този град на заминали
от брега аргонавти
аз отново се връщам да търся
лицето на зимата.
Да погледам жените му,
да попия дъха на виното…
В този град аз не бързам
да споря със Времето.
И оттичам в съня си мъглата му,
самотата на тихите лебеди,
побелелите ветрени стъпки
из пясъка летен,  нечетливо „обичам”
останало в лятното време.
„Да те пази Морето”- прошепвам
преди да си тръгна с годината.
И преди да допия виното си
и потънат в съня
всички нощни дрезини.
Ще те чакат до вечност
в този град на заминали
оцелелите в мене дни.
С твоето пролетно име.

























РУДИМЕНТ

Наизустил следа от сън
и лепкав мрак на плащеница,
все гледам в утринта навън
криле от прелетните птици.

Телата им свободни как летят,
презрели гравитация и тленност.
Далеч от сенки,  кръст и смърт.
От всичко гниещо. И земно.

И в някой неприличен ден,
осъдил и закона,  и реда си,
извън закон от памтивека,
ще драсна в птичата им раса.
Захвърлил сянка от човека.































ИМПРЕСИЯ  ЗА ДВАМА В ЕДИН ЮНСКИ ДЪЖД

Скандално късни –
като нощен бриз,
едва облизал чашите на лятото,
разлял кафетата.
И с лепкави вълни
дописал раковини в пясъка.
Скандално тихи –
                сякаш по луна-
камите на кипарисите дебнат
заглъхналите от деня слова
в лицата втора употреба.
Да ги бележат в своя кръг.
Да ги погуби самотата…
Скандално късна тишина
заплитат в мен и теб
                листата.

Зелени сенки на печал,
асмите шумолят на пръсти.
В мен капе делничната кал.
Сънят - едва роден, невръстен-
попива нежната тъма.
Днес каня в есен
                с моите устни
очите ти за танца чувствен
по лятната естрада на дъжда.











ОЖИВЯВАНЕ


На залеза изгарящият ден
ръкойка златни класове остави.
Раздал и светлината. До фотон.
Потъна тихо. В нощните октави.
Следа в библейски силует
Смъртта от двете преки в рая
стъкми вечерен тоалет.
В лила .И тежък грим. За края.
Сами. Лице в лице мълчим.
Помежду ни- живот на някой чака.
И дума да не става
                да делим-
парче за нея.А на мен – остатък
от нечия житейска пустош.
Усещам още слабостта
как в дните ми до мрак е шила.
И в пръстите усещам празнина-
дано и днес не го изпусна …
Сама остана тишината. И дързост-
някакво безлико чудо!-
смъртта отстъпи. Засега.
И скри червило,  грим и пудра.
- - - - -
Една осъмнала сълза
в размекнатия восък свети.
Дано ме стопля паметта
за миговете дъх отнети
от лепкавите й ръце-
Смъртта намина този петък.
За мен осинови лице.
И две светулки. В силуета.