Моят приятел художник

моят приятел е художник
с бохемски маниери
с предизвикателен поглед
с дреха от прах
с един инсулт

човек
възторжено сграбчващ
чашата на Залеза -
не може да види света
без контрасти

затова картините му са
малко странни и налудни
(понякога и страшни)
изпълнени с
извънземни същества
еротични форми
сенки от отвъдното
неродени призраци

цветя в раковини
Мадоната с младенеца
Богове и сатири

ние двамата сме сродни
по изкуство
мислите ни –
едни и същи мисли за душата
деца на ритъма сме
пространство-време –
чрез тях чувстваме

мнозина се възхищават
от творбите му
други се страхуват
смятат че застрашават
съществуването им
трети изобщо не обичат
художници

а днес изкуството
е в държавен
в имперски
в световен упадък

хората пият бирата  виното  ракията
гладни и сами
разрязват пържолата само в празник
лягат да спят сити и сами
в този упадък
с очи покрити от прах
в изтерзания прашен делник
хората знаят
между днес и утре
има само болка...

нечестивецо мой, художнико
моя душа
обикнах те
с тази дреха от прах!


***

хората нямат нищо повече
от любовта си –
един леден къс като сал
върху който плуват
а той се топи...

нежно
много нежно ще те завия
с тялото си
ще пълзя върху крехкия лед
под който бушува реката
една погрешна стъпка
и падаме в бездната
ти също пристъпваш на пръсти
приближаваш към мен
по тънкия лед стъпка по стъпка
с поглед и с устни ме държиш


***

и нека онези двамата
които се целуват
именно под този кестен
през пролетта
или пътуват в полунощно такси
прегърнати
по същия булевард
в този град след 100 години
на тази  Земя
в Галактиката
знаят
че и ние сме имали езици
които се търсеха взаимно
много преди да потърсят думите
и светеща удивително плът
и сърце разнежено от нуждата
да бъде притежавано

нека видят нашите призраци
усмихнати като безмълвно цвете
в огледалото на пролетния дъждец...