Горене

цял живот
до корен горя в тези пожари.

сега сезоните разперват крила като гарвани
продължават нагоре и отвъд –
а горенето не престава.

гори от върховете на мозъка в синьо и златно,
гася с води от реката на мъдростта –
не угасва
гори от ръцете като факли запалени
пръстите ми окапват
гори от кожата като китайска хартия.
 
(горене като жертвоприношение
на стари езически богове
а аз самата обвита в бяло платно - на кладата...)

в тази късна любов пак съм първата изгоряла,
припуквам в нощите с кобалтово сини пламъци.

(“късно е, късно е !”– шепти вятърът
и разпалва въображението...)

гори от сърцето ми
последвало образа на ловеца
със смешната пушка
и с убити трофеи на колана.

ловецът с бадемовите очи
и нежните думи...

не ме слушай, само си говоря
забърквам коктейли от думи
не трябва да ме чуваш, да ме виждаш
така изтръпнала нелечимо.

„и залезът над площада гори” – ще кажеш,
ще ти се усмихна – далечна и недоизказана
ще премълча
епопеята на изгорялата жена.