Стаята на Анна Ахматова и Амадео Модилиани

Париж
на улица Бонапарт
клоните чукат по вратата
а  кленови листа –
разтворени човешки длани
мъртви върху стъклата залепват.

старите кленове са неми съдии на тази любов
в стаята с ниски прозорци
и надпис  “Смили се над нас, Господи!”

сред разхвърляни чаршафи тишината хапе,
бели платна, бои, четки и стаеност на диханията, 
статуетки севърски порцелан, като в транс
изплуват старинни кресла, кръв , вино и кадифе,
и един луд художник от Бога
със запалени факли в очите:
“te amo!”, с пепел и нежност в пръстите,
с жестоки клетви в пиянските нощи –
черен силует върху белотата.

не чака той попътни ветрове,
познава островите на съблазните,
познава бедността и озарението,
цената като камък на Сизиф.

но какво прави тя тук  –
двадесетгодишна, омъжена, бледа
крехка руска жена с татарски очи,
неподвижно застинала
в закръглените парижки нощи?

позира гола като балерина в музикална кутия
с две тънки ръце – ореол над главата й.
какво търси розата, приела златната пчела?

може би Песента  на Персефона
в тайнствен недовършен портрет.