Стаята на М. Ю. Лермонтов

идва момент когато детето
пораснало без майка
до седмата си година
е врастнало в тъгата
като бръшлян в старата къща,
шумят стъпките му като ранени птици
и дълги часове разплакано стои само
като цигулката на Малер,
като портретите и акварелите
рисувани в екстаз.
    
то днес ме гледа от портрета си
с огромните кафяви бездни.
това дете е руският Байрон
и ще загине 25 годишен на дуел.
но със каква душа  преди това той ще напише? –
„И жизнь, как посмотриш
с холодным вниманьем вокруг,
Такая пустая и глупая шутка....”

никога няма да узная
защо и как
духът на детето от стаята
на ул. Малая Молчановка в Москва
век и половина по-късно
ще стане моето първо училище
по поезия,
ще расте като червена рябина
с корени в облак
с красива трагичност.

на писмената му маса
е алманах на Московския благороден пансион
с първа публикация на стихове.

аз коленича до малката
махагонова масичка
от дясно на писалището
като пред олтар.

(Михаил Юревич,
момченце с червено елече
и  Кавказки огън в очите,
вие прекосявате Вечността
и други  реки!)