Дъждовден

мъча се да мисля само за дъжда.

един ден всичко си отива,
а аз се мъча да си спомня как изглеждах
преди душата да избяга в мрака.

съществува само този дъждовен ден,
този жест когато си затворил ръце
да ме задържиш в живота.
не отивам по-далече. временна съм.
мъча се да се сбогувам
по малко с всичко което обичам.

един ден всичко си отива.
нищо чудно че луната сега е
излязла от любовен стих - пепелна и прекрасна,
че слънцето разтопи февруарския скреж,
че първите кокичета
пронизаха пръстта преждевременно,
природата се възражда -
в този кръговрат винаги нещо или някой си отива,
на негово място идва новото.
но един ден всичко си отива.

едно по едно скъпите неща ни напускат.
и целият живот - пейзаж размазан,
зад мокрото стъкло - назад ръми, напред мъгли.
само няколко книги на рафта остават спасени,
само няколко добри стихотворения.

мъча се да си спомня лицето на мама
преди болестта, смелостта й
когато ме люлее трепереща при земетресение,
семейните празници, мама пее и свири на пиано,
един ден замлъква плътното й сопрано.
само болката ни надживява.

гледам как баща ми се смалява като стария орех
пустеят очите му, въртенето на планетата не го касае,
още един кръг... отлита ли? завинаги?

каква разлъка ме разчеква! -
всички скъпи неща потъват в мъгла
остава смътен спомен за чувства,
силата им отслабва с годините.

много отдавна съм целунала цигуларя -
когато бях цигулка ръката му изтръгваше звуци
в един концерт от заблудени ангели.
вълните изтриха стъпките ни.
животът ни изтрива.
каквото и да се мъчим да си спомним -
хубавия секс, краткотрайния, скучния -
то вече е минало сгушено в тишината,
свива се в... точка.

всичко отплува надолу по реката на забравата.
един ден.
след нас остава празна пейка.