Красива

КРАСИВА

Свеж дъжд валя по уличката стара.
От вчера. Тъжнотиите отми.
И срещнах те – жена на тротоара.
Вървяхме с теб така в дъжда – сами.

До вчера тъй невидима и вяла.
И тъжна. И невзрачна може би.
А днес видях тъгата преваляла.
И в мен дъждът срама за миг уби:

- Поспри при мен! Чадърът ми е читав.
Не стой в дъжда на този тротоар!
И после продължих, вместо да питам:
- Да седнем там на сухо, в оня бар!

Погледна ме. Очите ти събраха
на този дъжд покоя, свежестта:
- Дъждът е чуден. Той не е заплаха.
- А може би проблем е възрастта?

Отмина ме. Не спря в дъжда при мене.
Обърнах се: - Я, виж каква жена!
Морето е за нея до колене.
Дъждът – мотив за нежна тишина.

А аз? Останах сам на тротоара.
Чадърът ли е знак за възрастта?
Или дъждът по уличката стара
напомни  ми какво е младостта –

Чаровница! И всичко и отива.
И как не бях се вгледал досега?
Тя, младостта, еднакво е красива
и в отказа, и в тихата тъга!