Свободата, Санчо...

Аз съм свършен човек. Аз съм мъртъв от няколко часа...
Имах кухня и холче със много удобен диван.
Исках само да дремна до старата дъбова маса,
а след туй да погледам живота на цветен екран.

Ала все не отварям очи и съмнение няма –
проживях си животеца, бял ден до днес не видял.
Ето, виждам сред облаци – махат ми татко и мама,
и по всичко личи, че в съня си ей тъй съм умрял.

Мойте две дъщери ще омесят бисквити и жито,
ще поплачат на гроба и после ще тръгнат пеша...
А пък аз ще поема – из белия свят да поскитам
без обувки и дрехи, – с едната си гола душа.

Ще прескоча в Париж, ще обходя за ден Калахари
и на къщата в село ще кацна под покрива крив,
много мъртъв... Погребан! Обаче и тъй благодарен,
че за пръв път проглеждам, от живите двойно по-жив.

Не зад девет стени, върху много удобно диванче,
с ежедневен маршрут и заключена здраво врата.
Ако знаеше дон Кихот, щеше да каже на Санчо – 
свободата започва от първия час на смъртта.