няма щастие в бъдеще време- поетична книга

Така си хубава,
че сънищата спят
единствено в дъха
                на твоето тяло.
Докосвам те.
Целувам твоя смях.
И в тази сочна мекота
на бялото
чертае моят залез
                вечерта.
В едно жадувано разпятие.
Така си хубава,
че сънищата спят.
Събрали ветрове
                за нощни заливи.
И аз стоя накрая. Онемял.
Възкръснал сянката ти. В тяло.
А с някое далечно поднебе
щурецът в мен –
тъй млад и романтичен-
ще пали в песни чужди светове.
И чужди стъпки в тях ще тичат.

Така си хубава…Едно море,
изгубило съня си
в друго тяло.
Чертае в моя залез
                вечерта
далечни и жадувани разпятия.
Целувам те.
Докосвам твоя смях.
Превърнал утрото във рана
от сянката ти - нощен знак
за тялото на любовта ми.















***
В ден като този
усещам
по вечерните дрехи
на твоята болка
свлечен страха,
изгорени до пепел
лица
от семейни портрети. В ден като този
разпилявам следи
по намерени в себе си залези,
в оцелелите корени
и душите за продан
от колата на вехтошаря.

А на утрото,
пълна с млади илюзии,
ще потегли към теб
самотата ми.
Сънища в рамото
сякаш охлузила.
Някога. С обич по вятъра.





























Една капка
от мастилото на нощта,
сгушена в очите ти -
след сенките на дневния вятър
и цветните им ивици
зад съня на устните.
Една капка
в спомена за идващо лято,
някъде спряла
по слънчевите гърбове
                на скали и покриви.
Или нежната резеда
от тишината в теб.
Една капка мастило.
Колкото да одраска
              на душата хартията…


































Душа

В чужда вечер я чакам.
И понякога идва.
С изтъняла свещица. И вино.
Не вечеря до мен –
не обича предателства.
И си ляга сама.
Пред очите ми.
А на утрото бяла,
изранена потегля.
И премръзнала крета. На някъде.
Да целуне навярно
в мен нарочен за Юда.
После друг ще плати капарото.
Ще зарови  в себе си
знака забравен-
да не храни съня на гарвани.

Ала пак по петли
аз я чакам да дойде.
Сложил маса.
Със хляба и виното.
Тя понякога идва.
Не обича паролите.
И си ляга сама.
Във очите ми.






















Съботeн квартет от средата на февруари

               

Оставяхме
все по- дълбоко
себе си в снега-
отливките
на своите
стъпки
от вчера недокоснати.
                И се измъквахме
по-бели с теб,
                любима.
И по - нежни.
На утрото,
пресипнало дъха на сън
по минало.Две бели врани с теб.
Или в копнежите си нощем...
заравяхме
все по-дълбоко раните.
Забравили да изтекат
телата ни.


                *

Сега –
на пътя си в средата,
сред върволицата на дните,
опитвам да затисна
в себе си
пролуките изтекло време.
От сиви дни.
От празни вечери.
Опитвам
да затисна
мрака в тялото
с лице
от твойте късни стихове.
Навярно с тях
                безумно
и тъй светло
като дете
във себе си
надниквам.
Преди да разбера,
че всъщност
                пролуките
са моето изтекло минало.
Че няма никой
                в мен. И никой
по моя сън до днес не бе потеглял.
А пътят е едно безкрайно име-
от моите
                до твоите недели.
Нататък- бяло. Стъпки. Слепота.
Преди да пална нощната свещица,
така и не разбрах,
че аз от твоя  свят
и ти – от стъпканите листи
в моя,
сме  двете  неразтворени крила
на оцелял от нощите ни полет.

                *

С дъга
от сняг,
        копнеж
              и безтегловност
пропадам в теб –
така дълбока
и бляскава
обратна нереалност,
където дишат оцелелите
животи на преминали години.
И всичко преживяно ме опива
с дъха на късното ти вино.
Оставам някъде в небето.
С трохи от твоето се храня.
За да сънува в мен детето
или,  навярно,
                да проходи
в зърно от сън,
                от есенна пшеница.
В коса от ручей.
Или в птица.
Като сърце на приказка
                до твоето
да оживей и тази  вечер
съня ми. В твоите ресници.

                *

На ръба на страха-
там,
където
сянката
от пясъчния часовник
пресича
лицата ни
с теб –
на тъмна
и светла половина...
Там-
       по границата на деня си.
Опитвам
        да науча светлината
за твойте стъпки,
преминали преди мен-
                в дъжд без капки.
В безводна река...Там,
където мракът
е топката време,
която търкалям из гланца на листите.
И не зная,
                мила,
кого ще продължи
тялото ти .
В лъчезарния мрак застинали.
Все по- дълбоко…
                в себе си.











               















НЕДЕЛЕН МОНОЛОГ

По равно пихме с теб.
По равно имахме.
По равно губихме
                красивите жени.
И думите
По равно си затривахме,
удавени във виното. Към три.
Една душа си в мен,
а все по равно
делим деня.
И сивото делим.
Пресичам те,
завързал твойте рани.
В еднаквите мастилени следи.

И викам в себе си.
Аз викам Самотата.
По гланца й.
Забравил, че и днес,
съм уловил едно вретено вятър.
За пясъчните  в теб мечти.




























* * *

Пусни мъжете.
Нека влязат.
Дъхът им да се навали.
Лица  - белязани по памет.
Ръцете – плетени съдби.
Пусни ги…Да се наговорят.
С напъпили в копнеж тела.
Безименни – като пароли.
Нарочни – като имена.
Ще ти свалят звезди.
От мрака.
Ще ти говорят.
За Сафо.
Сънят им
да се навали изчакай.
В листо от дневника –живот.
Пусни ги после…Да си идат.
Бездънно празна. И сама.
В една любовна панахида
задраскай всички имена.



























ЕЗИЧНИК

Искам да ти омеся
утринен хляб
от една мъничка,
дишаща капка Свобода.
Искам – от думите,
в ситото на съня останали…
Но днес просто слушам
как животът се излюпва –
едно сиво млечно раче.
Прекосява сенки и вещи.
Научава следите ми вечер.
И невидими мисли облича
по конеца на дневните свещи.

Искам да ти омеся
утринен хляб.
От една нощна пътека останал
в шепа вода с лунна сянка.
Искам – от потънали преди мене
думи за стихове.
Но днес,  просто живея
в очите на смъртника,
в разстоянието между орела и мравката.
И така отдавна не съм
до дясното рамо на бога си.
Защото искам да ти омеся
утринен хляб. От него.





















Равносметка

Преди да си отиде
окончателно,
Младостта ще си вземе от мен
за по път:
               -окъсаните дрехи на Надеждата;
               -едно продънено куфарче с фокуси;
               -няколко докоснати мечти;
               -стария, непрочетен наръчник на Болката.
И…толкова.
Оставам някъде,
Захвърлен върху кървящия гръбнак на Пътя си…

2
Преди да ме напусне
за малко,
Смъртта ще ми подари:
                -едно предчувствие за сняг от очите ти;
                -две –три съсирени вени от Време;
                -пожълтял от употреба пясъчен часовник;
                - оригинално изработен дръвник за спомени;
                -чифт изсъхнали птичи криле;
                -седемте цвята на дъгата;
                -един картонен присмехулник.
И…толкова.
Оставам след думите някъде.
Посред Раздялата. И милосърдието на Топора.





               


















  Някъде…


Някъде в света,
седнал на една скала,  гледайки морето
остарявам-
               с напрегнатото усещане
               за есен и сняг в очите си.
Вятърът пробва мислите ми-
                седя и ставам кръг.
2
                Свободата е голямата празна Стая
                без стол,  дори без огледало за бръчките,
                без прозорци, без врата, без девета глуха.
                И… без илюзии.
Остава ми само да изляза.
3
Страх от цялото.
От мисълта за него.
Разпадането е така непредвидимо –
като очаквана екзекуция
след закуска на зелена морава.

п.п.
 
Свършвам с идеята,  че всичко това
вече ти се е случило.
И пролетният ветрец е издухал
сиропираните мисли,
залепнали по телата на околните тръстики,
от границата на възможното и невъзможното.



















ВИЖ…


Виж размитите стъпки на дъжда
по стъклата,  мила.
Навярно те са частиците очакване
които,
заселили в душите си,
внезапно откъсваме.
...Или викът на детската ръка
от нас,
застинал в порива на капките по прозореца.
Не ме е страх,  когато те погледна.
Не ме е страх,  когато те обичам.
Страхувам се от тази дъждовна пелена,
набъбнала,  настръхнала в очите ни.
Страхувам се от тази невидима
стена,  вкоренила мрак
                в гласовете ни.
От опита да изпълзим невредими и двамата
изпод тънката мрежа на самотата.

п.п.

Дните увисват
посред огромното поле
на есенния ден,  населени
с криле от закъснели птици
и лица на сънища.
И само звездите
спират за малко своята гонитба
из тръпката на нощния вятър.
За да видят как слиза луната
в скута на заспалия уличен просяк.
А зелената вълна, псевдоним на безкрая,
угасва изневиделица
в древния ритъм на пустинния пясък.
Тогава ме обгръща
дивата тръпка на пътеката за дома.
Олюлява зениците ми
в очакване синята ципа на небето
да се пробие от нечия лудост…

Всъщност
страхът,  самотата,  стената –
не са ли едно скучно начало.
На потъване.



  Минори от един преминал ден


Денят наоколо  реже минутите -
на минало и бъдеще..
А сърцето така  живее-
в сухотата на  забравен речен камък.
Или в спомена
от нощните избухвания на материята,
скрита в гънките обич
помежду ни…
Беше до мен,
по – близка дори от сетивата ми.
Жената с двете си лица,  с двете си гърди.
С протяжността на своята усмивка.
Говореше от сред орбитата
на любовта ми. А думите
се спускаха наоколо
/ към сърцевината на нощта /.
И обличаха телата ни с памет.

Не знаех  предела на любовта –
дори и в този ъгъл от Време,
където отпочиваше нажежен
самотният отпадък на моя живот,
водите можеха да се спускат
свободно
до ужасяващия ръб на жаждата…
не знаех предела на любовта ти.

п.п.
Денят угасва
в цветове
от малки статуи на облаци.
После изписва името ти
в устните на светкавицата.,
в сандалите на нощния дъжд,
в подковата от птича следа,
в остатъка топлина
от детско стъпало,
в дъха на някой заблуден минувач,
в очите на отсрещния прозорец.
И  слънцето си отива от мен
по капките светлина,
оглозгано до нощ...





Излет

Светът стоеше
откъм заветната страна
на моето желание.
Там,
     където хилавите треви
на сънищата
не можеха да скрият
избледнелите снимки от бъдещето.
Там,
 разсъблечена от всякакви възможности,
розата спеше
отворена и беззащитна
в своята бодлива наивност.
Изтръгнах я набързо от себе си. Изведнъж-
както корен сред пътеката на деня...
Едно от сребърните трънчета
на обидата
остана да гнои под моя нокът.
Както празната ми душа –
                по брадвата...
                2
 ...Яловият цвят се държеше
само
за студената сила на упорството,
в леда,  в пукнатините
на скалите самота.
Ако го бях засадил
в пясъчника на сърцето си,
още утре щях да осъмна покрит с живот.
А в пясъка на тялото ми
да играят деца.
Привечер нямаше да стоя
                безмълвно
пред дома си.
И да гледам как светът повива
дългите лехи на пространството
с безразличие.

- - - - -
Боли от врани,
трънак...и истински цветя.







ЗАЛЕЗ

Облита пътища
и бавно над короната
от цветове и светлосенки
опипва сетните лъчи,
заровени в дъгата на деня ми.
Изтича някъде,
с прокълнатите птици,
превърнал дневните вълни от теб
в мастило.
И с вятърните вретена
пробожда
до розово или кармин
два облака
по тънката дъждовна кожа.
Променя формата на звук живял.
Или интрига.
И стават тихи,  призрачни до мен
скалите.
В пияното око на фара
наднича дяволито
и боде с тризъбеца
усмивката му,  стъклена до бяло.

Накрая сам,
превързал вечерната рана,
поляга в сухите тела на лодките.
И пали слънцето отминало
във лампите.
Или в съня на уличната котка.




















АД  ИНТЕРО

Понякога и там надничам-
в онази хладна каменна първичност
С търкулнато от сънищата
ехо.
Душата моя
във стени протрити.
С ята от зима.
С прокълнати листи,
в които някой някога е имало
преди да се завърнат нощем птиците,
преди луната им
да ги превърне
в горчиви сенки.
Или  зеници.

Понякога,  понякога наднича
неделно
        моята първичност.
В листа от оцеляла есен,
превърнати тъй милостиво
                в птици.
Докоснали земята за последно
под късните цветя на твоя сън.
В едно безпаметно политане
понякога ще бъда себе си-
онази каменна първичност
с търкулнато в деня ми ехо.



















Заричане
               

Не ме напускай никога.
Не ме напускай!
Да изживеем синьото
във сто лета.
И пламналите в нас треви
да окосим
по залеза. Невидими.
Със устни. Пръсти. И тела…
Не ме напускай!
Никога не ме напускай!
С вечерната магия на очите ти
да бъда твоето крило от вятър,
а никой в теб да не отлита.
И няма да живее тишината
в лика вечерен на скалите ми.
Не ме напускай! И да бъде лято
под сламения покрив на мечтите.































Спомен

Някога,  когато
Отчаянието е така бяло,
както среброто на вълните
от тихия залез на годините.
И настойчиво гради
нова и нова стена
в хоризонта пред очите ми.
…Когато другата луна
не е изгряла
и Самотата- червена лодка
в тялото на морето,
отплува навътре в мене.
За бряг.
Някога…аз събирам прилежно
диплите на  брега
в една водна книга.
2
Внезапно се проникваме
с телата на думите.
Опитомяваме листата на глада си
един за друг.Така разделени от
хартиените стъпки
още съхне минало
след мастилото на душата.
И някога,  когато Отчаянието
е така бяло,
тя се подписва. В лила…




















Илюзия

Нося те. Като бряг.
Като мъртво вълнение.
Като топла вечерна скала.
Нося те. Нежна моя зависимост.
Посребряла в луни. И листа.
В самотата
следобеден пристан
за сънувани летни тела…нося те.
Топла зеница.
От потънал в неделите глас.
Нося те. Сладка илюзия,
че съм жив
в преброените дни.
Че вечерникът тръгва от мене.
И потъва. Сред твойте очи.
Нося те- камък за пазва.
Или сънна зелена вълна.
Омагьосан.
Пустинник от бягства
в своя път аз те нося
и знам,
че със тебе до болка
съм сраснал.
Оголял. Без небе. И без храм.

Саморасляк от нечие зърно,
Скитник в твоята свобода,
оживявам,  съня си повторил.
В тази нощна неделна тъма…



















дневни минори от един Юда

Много ми станаха дните.
И да свърша
като нишка последна
по вретеното искам.
Не съм зрънцето Божие.
Аз съм мършата,
дето гние сама
и отдавна на Нивата.
С колеблива съдба –
като тиха и дълга болест.
Много ми бяха…Искам
да си отида.
Няма риба бях
в реката ти , Боже,
дето изсъхна…Нищото.
Бях избраният Юда до днес
да те целува.
И кърви. Не минава
от сълзи и студ
               тази лудост.

А отвън,
с миризми на тела и на чужди стомаси,
как потичат в следобеда
с живата хорска меласа
насмешливите погледи
на апостоли,  клети от Тебе.
В тази Нива зарових среброто
                на дните си.В тази.
И защо ме излъга за пътя след нея.
Не питам.
















Път

Пишеш с два живота .
И два вида мастило в душата си.
Едното изсъхва след всяка дума-
мъртва вода. Другото наднича
от обратната страна на огледалото
в теб. Където са непрочетените приказки.
Невидимият ти свят от градове и лица.
Като нощна жена е другото усещане
за пространство.Която те разделя на сетивата ти,
ляга и става с теб.
Която се люби диво с тялото ти.
Изсъхва те. Поглъща соковете,  семето ти…
Съсухря  в теб една сянка
от водопада на деня или луната.
Невидимото те разпада на прах.
Оставаш сам. По сетива.
И жажда от собственото си желание за път.
А видимото мастило
следва сляпо лицето и светлината зад него.
И изсъхва преди  да надраска
гланца на твоята душа, преди да я омачка за спомен…
2
Пътуването те разполовява. Разделя твоят живот
На мигове пространство.На мъжка и женска половина.
И различаваш в думите гара, спирка,
стреха, подслон, ограда, напръстник,  риза,  кафе.
Но не виждаш своя Безбряг.
Стремиш се към място,  в което няма
вход, стена и месечина.
Мястото на неприготвеното ти раждане,
където си заличил сравненията
„преди- след”.
И приготвяш калта за другото тяло.
В което един ден бог ще запали свещичката
на същата душа.
Облетяла света си,  тя ще пътува в теб,
без да може да се отдели.
Както не можеш да отделиш
двете страни на листото,  нито образа -
от гърбавата тъмнина на огледалото.
3
Отдавна си видим и виждаш
само с Тялото. И любовта,
която даваш и получаваш,  е видима.
В него. Твоят портрет е сляпо лице.
Целият си страст от желания,  а Тялото
те вика за живот и смърт едновременно.
Дневните стъпки са откъм сляпата страна
На живота ти. Невидимата. Неотразимата.
Тази, на базалтовите скали
от брега на твоето желание.
Целият изплетен от мигове без минало и бъдеще.
Можеш да ги нанижеш на броеница.
И те ще са твое огърлие.
Понякога, както се разпаря стара дреха
с лека тропоска, от теб ще се отделя
Ръка, полетяла към Нищото,
Към света на тези, които ще свидетелстват
за твоето безръко нищожество.
Протегнал тяло за нова крачка, не ще можеш
да я направиш.
Защото всичките предишни твои
ще се обявят за следи на крадец.
И ще останеш сам. В една –единствена стъпка
от полето на белия сняг.
Стъпка, над която
ще продължава безумието ти
да живееш…въпреки.
4
Утринната роса по нейната рокля
бавно потъва в женското ухание
от една мишница или топлата нега,
която се стеле по гърдите.
Зърната са сочни пъпки на възбудата.
Тръпнат под белезите на плътта ми.
Разравям я отново и отново.
Изсмуквам нежно съня и
от утринното тяло. И тя,
обелена от ръцете ми нощес,
къпана от мен и моята жажда по нея,
ме убива бавно в ласките си
преди да потъна в обратния свят
от земя и счупено стъкло,
който ме поглъща като закопняла
за плът любовница.
Тогава пътят в мен започва
с едно написано сутрин
                „Обичам те!”










Презумпция

                Всеки сам строи своя затвор.
                Буда

...И понеже
всеки завой
на Надеждата
                е в боклука,
долазил от Космоса.
Понеже ни наблюдава
през телескопите си
протоплазмата на свръхсъществата.
А всички сме програмирани
с милиони клетъчни цикли
и навярно им изглеждаме във всеки миг
Различни…
Понеже небето е заключило
синевата си
в утрото на птиците от твоите ръце.
Или очите ти.
И понеже...понеже
                дозата
ежедневна Свобода
весело ми подвиква
от везните на Господ,
че съм объркал себе си. С теб.
А седемте сезона на чувствата
ми помагат всеки ден
да поемам щастливо
глътката си въздух
                като подарък.

Навярно тогава
ще се науча
да обичам този свят.
Като осъден на смърт
от живота вътре в мен.
Ден преди въжето
да освободи
духа ми от тялото.
А в часа на смъртта
да сричам човешките думи
за вяра,
в които всеки завой
на Съдбата
рисува знака „ безкрайност”...

п.п.

Като жива вода
по ръба на капчука
или стъпка в пръстта
на отминала птица…
Любовта си отива –
                делнична.
                Глуха.
Любовта си отива
от мойте зеници.
Сякаш болна мечта               
отминава. С внезапност.
Или в стъпкан от думите ден.
Любовта ми – съсухрена дума по никой.
Любовта си отива.От мен.

Някъде.
В чуждите залези сгушена.
Или в сърдечния край на деня.
Любовта спря.
Размина безлико лицата ни.
В капки мастило. След два.
































Следобедни димери и подобия от праха на една пиеса

Подобно на ръждива лодка
Животът си изплита сянка
от сушата на моя ден
до островите на дъгата.
Подобно на залязващ ден
оттича по лицето ми вода.
От толкова еднакви погледи.

А вечер се завръщам
в своето детство,
нахранил дневните си
кучета...
И сякаш е едно наследство –
навътре в мене да си тичат.
Подобно на товарна баржа
потеглям  сутрин
от местото си.
Препълнен до кърмата с делници.
В морето на щастливото очакване.
Подобно уморено  куче,
погледнало случайно.
Към звездите.
2
Пиесата е слаба.
Зле скроена.
Актьорите говорят.
Уморено.
Намятат с реплики.
Лицата.
Но нищо не усещам. В думите.
А само прах
и грим от маски.
В прах леко
думите
потичат.
И вътрешният глас
почти сетивно
облита
тази топла смес-
лица и маски...но нищо не усещам.
А до мен
             в подвижни пясъци пътуват
 думите –
до нечий свят,
където нищо не се случва...
Наднича зад декорите
измачкан,  сив –
Страхът.
Страха да не поникне утро.
Страха да не поникне Утре.
И някъде из гънките на въздуха
умира – бяла призрачна светулчица-
последният измислен Ден-
Без утро  ме покрива
със праха си.

В саван от отлетяло време
Пиесата е никаква и  стара.
И там суфльорът
уморено и щастливо
отново очилата сваля.
Подал на трупата в тълпата си
финална реплика . За Края.

Спокоен е.
Оставил да тече и днес
На воля Скуката
в пробитите тела на думите.
Където нищо не се случва.















 








спомен от една картина

Спряла утрото, светлината за мене -
                със посърнала длан
или с кухи очи.
                Недоспала
и явно скучаеща
                с времето
ти седиш...И разглеждаш  дъжда.
Вкаменяла
и някак тържествена
самотата навлизаше с него.
Ти седиш. И не спира дъжда.
В пепелника догаря
                Безвремие.
Охладнели по равно и двамата
с мълчаливия дим
от минутите
в най-студения ъгъл
на бялото
разковавахме някак
                живота си -
два съвсем безразлични фотоса.

2
На самия край на света
Някога -
в едно късче от снега
на някой забравен следобед
тебе открих
зад ъгъла на скучния ми ден,
в завесата след оставащата нощ.
Накъде там,
          сред кръга на моето самолюбие.
И безветрие.
А зениците ти нагазваха в мен
с искрящата си зеленина
и гонеха безлунията от лицето ми.
Тогава повярвах,
че след кръста
всички посоки са пътища.
А без пътища няма отлитане.
Защото смъртта бяга от птиците.
Или
   оставя
       сивото си безвремие,
            скупчено на завет
                зад завоя на нечия отминала съвест 
да засипва в спомени за не отлетели криле
                очите ми.
- - - - -
Днес всички пътища си отидоха.
Само ти остана.Да заравяш следите им.
И любовта не попита за мен.      















































Гост

Тази вечер съм част
от невежеството на сърцето си.
Влюбен- без да обичам.
Ласкав- без ласка.
Натрапливата вълна
от звуци на разбиване
или разпиляване
сякаш преследва нечии сетива.
Не моите.
И облича останалия от вълните
вечерен блясък
в течни половини или четвъртини
с неясни сенки материя.
Тази вечер съм гост
при Самотата
от късното есенно двоеточие на един фар,
запалил светлина в себе си
единствено. Но понякога те откривам
зад стъпките по гърба на стар и студен пясъчник.
В късчето лято от рокля,
останало по очите ми,
през което вдишвам аромата
на твоето тяло.
Тази вечер съм един стар либертин*,
до сърцето си приседнал.
Малко преди последният кръг
сънувани птици
да заблъска в стъклата
от сценария на Хичкок.
--------------------
*либертин- човек, на когото е подарена свободата, бивш роб.
















Акрополни мисли
               


В хармоничния вертикал
на времето.
Или там,
където
съдбите ни са разпънати
в хоризонтала на
Желано и Сбъднато.
В храмовите му колони
навярно потъват сега
ежедневните мои
случайни радости,
подаряващи играчки
от образи и звуци,
за да продължавам пътя си,
където нищо не се случва.
Където накрая ще срещна Смъртта.
А подаръците на времето
в мен
ме карат да изглеждам свободен,
да потъвам
в нирваната на свободата си.
Или да завиждам
на умението на Никос (Казандзакис) и Мелина(Меркури)
да се разтварят мислено
в епоса си за красота
от слово и музика...Епоса,
в който се раждам, живея и умирам.
Моята Тюхе и Ананге –Случайност и Необходимост,
в които изтичам дните си
                -всекидневни зрелища
от болест,  старост,  жестокост и смърт.
Моите Клото,  Лахесис,  Атропос –
трите парки,
в които обитава
земният ми свят.Боговете забравени,
чийто животи
люлеят люлката
на дните ни.
- - - - -
Хармоничните
храмови
вертикали,
продължаващи като идея
за свобода- една мисловна
нирвана,  разтворила
плащеницата на съзерцанието
в невероятно синьото атинско небе.
Или идея
за светещата духовна песъчинка
в нас,  огряла битието ни
след залеза
на поредната материална тленност.

п.п.
…И кой ли дявол там
гуляе
сред делвите с Александрийско вино
на Кавафис.






































Етюд за вечерна мазурка в петък

Накрая  на света,
където се събират всички празници
и само леденият вятър
замеря в теб следи от слънцето,
остава Словото, любима.
Остава то.Единствено.Накрая.
Накрая на Брега,
където свършва в пясък
ехидната усмивка на Морето.
И с лятото отплува
Бялото
от всичките сезони
на лицето ти.
А само
вечерна мъгла простира плаща си
над залива.
Остава Словото-
единствен изпращач
до теб накрая на нощта,
в която земните вълшебства
оставят  твоята Луна
без детство.
А някак в теб е сухото мълчание,
забравено от нечия надежда -
оставаш
в Словото  повита-
накрая на събуденото Време,
когато в пясъчния конус
поникват първите поеми
за твоето залязло слънце.
А в теб душата храни памет.
2
Езикът гъвкав на змията -
последно сякаш разклонение.
Две преки в мен - до еднодневка къси
след къщата вечерна на  Смъртта ми-
ятата се изнизват към небето
като обратен листопад.
В последна пряка от деня съм.
До смисъла на битието.
Душата ми, така вечерна,
съвсем естествено усеща-
и в този мрачен кръговрат
я чака не живот,
а шепот
останал в птичите криле,
поели с нея. Към небето.

Неправилни словоредия

…И нищо не помага за забрава –
От Дявола е още красотата.
Не е виновна ангелската маска,
евхаристията,  отлитналото време.
И осветеното за нечий блясък
двулико мое огледало.Тъй,  на доверие,
копито,  рогче виждаш да чернеят в него.
От празничния сън на Сатаната
пониква като стрък една Идея.
В опашчица над пустотата
И в теб – над празното доверие.
Което тази вечер пак се ближе
по щатно някъде
зад Мафията с поетично порно.
Опашчицата дивно се поклаща.
И хъркат каменните задници
под нея.
Дано от дървения кон да вкарат
в опечалената Елена
платени нощем богомолци.
Олтарите й да прелеят шумно.
С вино и мед. С елей, тъй жив
от мощите на лудналите думи.

За Дявола е красотата , Боже.
И ме човърка нощем, и тревожи.
С мъха от чистото копито
на някаква кобила, прочие,
работила като Пегас и дожа.
По съвместителство ме рита
в една Елена да отворя
сърце от сън по маргарити,
сменени за овес. На Коня.

А можех още да съм жив
в едничкото око на Нефертити…








               


Пътуване

Отплувай днес
към сушата на хоризонта.
И остави по въздуха след теб
да съхнат
твойте неоткрити корени.
Безсмъртното Море ще ти помага.
Ще зида в теб
вечерната си вярност.
И всеки час ще пали есен
от времето назад,
назад... Към тялото.
Отплувай в новия си свят,
където нищо не се случва.
А книжни кораби браздят
съня на сивото благополучие.
Водата мъртво се обръща.
Оголва дневния ти бряг
до сантиметри пуста суша.
Отплувай в шлюзовете на нощта.

И никога не се завръщай.
Напуснал дневната мечта
наливай мачтите. Със вятър.
И в скъсаните им платна
вържи душата. Като пленник.
Да гледа още. За земя.






















Ехо

Кръстовищата ни с теб се отварят
В края на нощта-
осъдени граници.
Има ни сякаш -
„зелена вълна”.
Празна гланцирана страница.
2
Тихо е.
Ветрено.
Като пред ден.
В улица жадна за сън
шие тъмата
с вечерна вена
нейде
клошарят отвън.
3
Кръстовищата ни
с теб се отварят.
В края на нощта -
осъмнали граници.
Между зеленото и червеното-
пътища без изход.
Има ме- мъртва вълна.
В празни подписани страници.

























Насън

Целувай ме…
Половин живот отмина.
А в близките летища тъй оставих
сънувани земи,  платено вино,
изпитите очи на младостта си.
Целувай миналото тяло
на влюбените утрини. Без памет
аз своята душа насън ти давам,
но ти живей с която щеш. Наяве.
Целувай в мен отречено Момчето,
ръката, по която пише тези думи.
И с тежкия жасминов дъх на вечер
обличай в него
своето безумие.

То няма да те предаде.
И  - няма да изгуби.
И няма да танцува с теб.
И няма с друга да се люби.
Целувай го…
Половин живот изминал
в дъха на земната си зима.
Едно пораснало дете.
От нощен сън.Без име.
Целувай миналото тяло
на влюбените утрини по памет
То своята душа ти дава.
Но ти живей с която щеш.
Наяве.


















Възможност

По и-мейла на вятъра
ще ти пратя
вкуса на тревата,
вкуса на дъжда
в тази мартенска утрин.
И от триста мили на запад
по и-мейла на вятъра
ще се преродя.
В пъстрооко” обичам”.
Или в нежна прегръдка.
По и-мейла на вятъра
ще приличам на път,
изпреварил вкуса на дъжда
и тревата.
Някъде, където края на Времето
виждаш.

2
В този миг с небе и лодка,
с мълчалива вода под греблата ми,
от скалите, облепена с руни,
вдигни се Мъгла!
Искам всичко да почне отново.
Да нагазя във новия сняг
от поляни. И каменни хора.
Сред стотици следи
на облечени в тяло площади,
побелял и изтрит,
да усетя вкуса на тревата.



















Присъда

                Колко е хубаво, че мога да ти напиша стихотворение!
                Иван Радоев

Искам да науча
Времето си наизуст.
Тъй,  както Смъртник –
листа със присъдата.
Не ми се живее
между летищата на Болката
с есенно приземени Надежди.
Между гущери,  които
всяко утро подменят опашките си.
Не ми се старее там,
сред пътеките им от блатни предчувствия
Не искам да умирам.
между охлюви,  които още ме учат
как да летя.
Не ми се пие блатна вода
от смирението на наперени
довчера щъркели.
Или – воднистата каша
с прошка за Победените.
Не ми се яде от блюдото
на летящите мършояди.
Очите им мечтаят само за плячка.
Защото са отгледани от охлюви
и гущери
в предадени щъркелови гнезда.
Не ми се диша
отровния въздух на вълчата глутница,
смесен с тракането на челюсти,
ръмжене. И братска кръв…

В тази архаична фауна,
в която лястовицата,  чайката и поетите
са изчезнали, изпити,  изядени,  претопени,  дамгосани, оплюти,
забравени…
искам да науча
Времето си наизуст.
Преди последната капка мастило.








Болник

Аз съм болен
от теб.
И година лежа
под небето
на сухата болка
Нейде,
в твоето късно неделно лице
аз съм оня отшелник-безокият.
Дето в ситата нощ те облича
с дъха си.
Миг преди да обели луната
тази мъничка стая
със нежна тъма,
по съня на ръцете останала…

Аз съм болен от дълъг живот –слети дни
в плитчините
на чужда Зима.
Но замръквай в душата ми-
всички чужди следи
болестта ще изтрие.
Поименно.



























Неделен дъжд

Така  молитвено вали-
Неделята е сиво птиче.
Осиротелите гори
сами в очите й надничат.
Далеч от белите стада
и облачните вени
по сън и нощни сетива
Луната пали време.
В едва покълнала любов
след капката омраза
Неделя ми прелива бог.
В душата от перваза.
С окъсаните в мен криле.
С препънатите думи.
Неделята –
едно дете
          от векове безлуния.

Така и не разбрах до днес
дали съм стигнал вече
до стъпката една в Кръга,
така, така  далечен.
Която ме събира с теб…
която ме събира.
В молитва за сама  Река.
И в бряг
            от сън по име.




















Тя

Тя чакаше и чакаше…И чакаше.
Да слезе някой.
Да премине
през пролетния шепот
на цветята й,
през раните от миналите зими.
Да я загърне
с топлата си вечер
в една усмивка.
Или с късно вино
зеленото в очите да опръска.

Дали ще проговори
на луната,
на нейния седефен лъч от памет,
притихнал някъде
в очите й,
сънували самотното му име.
И знам ли… Тя
все чакаше да види
из всичките цветя,  треви от минало
прегръдката на своята Поляна.
Единствена. Любима. И Желана...

























Подарък

Преди разсъбличането
на Надеждата
търсих светлина
в Светлината.
Преди простотата на думите
носех пустиня
със себе си.
Преди Сеяча
и жадната нива
бях пресъхнал
от словоблудствата
на площадните ангели.
Много преди
приказката за Някой,
                неговия дух и материя...
                2
Преди кръста,
на който разпъвам
ежедневното  бягство
по пътя към хляба
или лудостта на Самотника.
Много
преди ненаситните глави на слънчогледите
да изпият до дъно Светлината . И слънцето,
и небето да се превърнат
в решетка от криле
на изгубили вятъра  си птици…
                Луната внезапно потъна
                в чашата вино пред теб.
          (Една
    разтворима таблетка
                за сън ти подарявам!)
















Сън

Не се събуждай
в този сън…дори в неделната
тъй есенна заблуда,
че си желан. Сега и утре.
А не безпътник. За Отвъд.
Не се събуждай
и в рибарската ми мрежа,
захвърлена  напряко
през очите.
Там,  спомням си,
препусках в теб. Сълзеше
потта
между нирвана. И безпамет.
И само в сплетените ручеи
ликуваше минутна
слабостта ми…
2
Не се събуждай!
Нека имам още
очакван път по билото ти в изгрева.
Така е нежно твоето присъствие-
следа от влагата на извор.
Целувам те,  не се събуждай!
Не гледай нощната вълна
безименна,
в която ще потънем след минута-
две разделени времена.
От Минало…




















Камъчето…

Камъчето
от безбрежния ден
на твоята усмивка
гложди до сълза
окото ми.
Но едва ли краят на вълната
изстива в пясъка
на нечия Надежда -
всичко е прах по вятъра.
Зная,
Самотата е единственото обещание
за още по-жестока Самота,
в която посоката на Времето
само е променила
цвета на косите ни.
Как изсветлява
в стаената Обич,
в цвета на междуречията
от Ежедневие…
или-
       в главните букви
              на едно тъй дълго Очакване.
А някъде,  дълбоко в нас,
останалите стихове
отмерват пясъка време
по Стъкленицата.
- - - - -
Пишем,
за да не ни боли.
Навярно пишем
по гланца на самотно белите си листове
Самотата на своя живот.
















Болката…

Болката в мен -
сякаш е натъпкан
                в клетка
                помияр...
Навярно
не ще имам
смелостта
да си направя покрив с длани,
за да ме пази от вятъра
                на неизбежното мълчание.
Болката,
в мен избуяла –
                като във сритано куче,
драска по стъклата на дните ми.
И онемявам ,  олеквам безразличен
след мълчаливите редици на минутите,
запълнили нишите скука наоколо
от това, че си играем с минало,
крадем настояще.
И убиваме някакво бъдеще
в причината  за  “вечните неща”,
които бавно ни затрупват
с относителните си величини.
Защото в края на краищата
всеки може да реши
дали в неговия живот има място
за един Дон Кихот.
“Или времето му се е изнизало
като смеха на монетите
от джоба на Санчо...”

п.п.
Живея сам в минутите
на  не изгрели утрини.
Живея в сънища
на дни от чужди спомени.
Живея –
зъзнещо дърво
с изпити корени.
Живея някак –
посред скрити  погледи.
Живея в дом
от глад и хляб.От истини.
 На дните ми – в забравените кръстове,
сред нищото посети...Някъде
живея  мимолетно
сам след птиците.
Осъден на безкрилие от тях.
И вярност.
Живея в собствена тъмница.
Но оживявам ли - не зная…
































               














След зимата…

След зимата
по-нисък е
опушеният свод на Битието.
Две пеперуди там, от Минало,
крилете още си простират -
навярно, между стръкове Надежда
гори Пътеката,
а зидове и стрехи са попили
съня и мириса
на островите Зима.
И само птиците прегръщат
до несвяст
повторното завръщане
на Лятото.

п.п.

Всеки ден
в едно сърце потеглям,
залепило част от земната си дреха
във очите на небето.
После стигам до Безкрая.
С малка пелерина вятър.
Бяла,  лека като пяна.
Светла – в сън от тишината.
Тъмна – сляпа нощна сянка,
гдето вечността поспира.
В клони и листа от мрака.
Всеки ден
с едно сърце потеглям-
Пътник в сън по любовта си.

               















Излет

Денят се свива уморен
във клетките на своя залез.
Потъва в каменния път
окото лунно на водата.
Сред пясъчната самота
на тихи и студени стъпки
денят от близките лета
припалва вечерните въглени.

Теб дишам – в шепа
и издишвам
мехурчета от розови илюзии.
Далече някъде притихнал,
в теб нося,
неочаквано и нежно,
съня вечерен за любимата.
Разтворил охра от морето си
във чаша късно силно вино.
И паля нощните ти пристани
с окото лунно на водата.
В човешки гласове орисан
по вечната следа от лято
- - - - -
Денят потъна уморен
из клетките на своя залез.
С осъмналата зима в мен.
И сламеник от багри.





















Сигнално сиво за старата кожа

                Много месеци заедно с въздуха
                строги призраци идваха
                Румен Денев

Ти
непрекъснато се давиш в себе си.
В свойте паметни следобеди.
В самота от мъртви вълнения.
Сам притиснат
с двата вечни камъка-
твоето Небе от дни.
Твоето Море от нощи.
Два камъка,  които в тебе
неуморно мелят Нищото...

Една след друга те изоставят
Любимите.
Споменът за тях,
като тяло на лодка,
отброява със поклащане
                вълните
до кея на Старостта.
И идва Времето
да се изхвърлят на брега:
                -сухите хриле
                от няколко по-любопитни риби;
                -  потънали сенки
                за луни и неизвадени на сушата удавници;
                - забравените тела на желанията  и  фриволните им чайки.
Защото пясъка не ражда. И не съхранява памет.
Дори за трите последни стъпки
на самоубиеца...
- - - - -

Продай си старата кожа,
старите навици,
старата умора – нека платят!
Продавай на други.На лакеи.На слуги.
Тъй…сякаш е чужда  плътта ти – нека платят!
Не питай струва ли.
Продавай на битака:
                -  старата памет;
                -  старите истини;
                - старите чувства;
                -  стария път.
                Извървяното...Всичко.Съблечи се от тях.
Нека платят!
- - - - -

После с парите
                / в брой с пазарлъка/
всичко свое отново купи.
Точно с тези пари!
Дори и щастлив след това
не помисляй
                нито за миг…нито за миг.
Никога!
Не помисляй да я купуваш.
Изгори я - Старата Кожа…



































състояние

Възможното
е единствената логика
на Отчаяния-
поне докато порасне Светът.
Навярно- в една жива сянка,
блещукаща
сред мнимата окръгленост на дните
и дрехите от думи,  които ги населяват.
Днес Равнодушието
е най- истинският огън,
заслепявал човека.
Но никой,  освен Извратеният
няма претенцията да го разпали.

п.п.
Себелюбив до кретенизъм.
Себеревнив до слепота.
Аз с мъка и надежда различавам
в мънистеното бягство
на зениците
останалите в мене коридори,
попили самотата в този ден.
Като етюд от празното говорене
по разноцветни,  мними влюбвания.
Аз твърде дълъго,  твърде дълго
оставях  нощният си далтонизъм
в една зелено-синя сянка
с изтеклата любов по мрака.

Навън лица от твоите въздишки
ще украсяват нощем стаята.
Часовникът ги преподрежда точно
- един останал глух термитник
от изпълзели в мен минути.
И само в резките след пипалата,
блестели нейде помежду ни,
живеят  тихо от пощадата
доволно сгърчените думи.
- - - - -
Облегнат на стената се опитах
да навлека отново тялото си.
Оставих единствено кръста,
забоден насред гърдите,
като мишена за Господ.











Утринен етюд от март

Утрото и влакът
се сблъскват едновременно
в лицето ми
с железния петел
от покрива на гарата,
прегракнал в опита си
да събуди простосмъртните.
Ръждясал от погледите,
дето му хвърлят
градският идиот
и циганското слънце.
В изстинала локва  Лято
по лицето ми
оставих да се къпе един
сънливо- разрошен врабец.
И утрото  потегли от първи гаров
като обещание,  че в тази единствена нощ с теб
речният завой на съдбите ни
ще изправя всеки прекалено верен поглед.
Докато се превърнем в кръг от желание...




















СЕЗОНИ

Небето диша в розово –
почти като измислица.
Далеч от съвършеното превръщане
на пътя в начин на летене.
И само
Пролетта е лудо биле,  окъпано
от чувства,  сънища,  реалности.
Пресякла снеговете по ливадите,
Тя все така обвива вишните
с дъх на презряло вино и любов.
2
В меката гънка на нощта от теб
не дорисувах писъка на вятъра-
за да не разбия невъзможните прегради.
Не дописах края на реките-
за да не спира бягството на времето.
Не повярвах, че крия прозорец-
за да нося в белези решетките.
Не целунах косите на лятото-
за да имам съня от устните ти.

3
Цъфтяха точно хризантемите.
Миришеше на есен и раздяла.
И дълго гледах в пътя от недели
изчезналите си очи. По тебе
като въздишки слепи в хоризонта
цъфтяха нежно хризантемите.




















Граница

…И винаги ще бъдеш
част от мен.
Дори в съня си
да изгубя
дъга от ласкавия ден.
Или писание на влюбен.
Така,  осъмнал под листа,
да зъзна в твоя дъжд
от време.
Незнайно как,  в каква беда
Ти винаги ще бъдеш. В мене.
Не искам жалост,  стая,  праг.
И топла купа милостиня.
Не искам хляб
и зла черта
след чашата разлято вино.
Но зная,  че една си в мен.
И в нощ от късната ми зима
душата ще осъмне. В плен.
В звездите скрили твоето име.

Аз винаги ще бъда в теб.
Ти винаги ще бъдеш в мене.
Една сълза,  едно небе.
От памет,  сол. И късно време.
























Робинзон

Пожелай ми
да се завръщам
в не заключена  лятна къща.
И отвсякъде
в път да ме има.
Пожелай ме- в едно топло име.
И в ръка – да преплита съня ми,
спрял на  прага за чашата утро.
И така, по дъха си да тръгна…
Пожелай ми от късното вино
тази болка отляво да мине.
Ала пия и още потъвам
там,  отгдето все никой не идва.

А сърцата ни лудо се търсят-
неизтлели,  в следи от дъха си.
Прекосяват студа на постелите.
И насън падат. В чуждите вечери.
Две лица ослепели,  омесени.
В лъч  от слънце и спомен за есен.

Пожелай ми да не осъмна
на брега ти от ничия вярност-
Еднодневка в жлезата на Времето.
Издълбан по сърца на недели.
И така,  за съня си да тръгна.
Пил до дъно, в реката обелил
глупостта да намеря пътя си.
По листата на късното време.



















Вечерник

Търся те-
в хиляди пролетни стръкчета
от непораснали в мен
новолуния.
В синя тъма, в запустелия ъгъл,
нейде – забравена стряха. В съня ми.
Търся те- слепешката и опипом-
светлите сенки тъгуват. По мене.
В пясъка стъпкан.
Или в заблудата,
че сме за мъничко
с теб разделени.

Търся те – вена от нечия памет,
в бряг на семейно- вечерни води.
Делничен , празничен,
син и безмитен –
днес хоризонта изтрил.

Вечната тема – пръстите питат.
Устните бавно те пият. На сън.
Делнично,  празнично,
сиво,  безмитно
развиделява.  Отвън.

- - - - -
В някоя утрин към мене ще тръгне-
ласкава нежна трева.
Аз ще съм оня, вечерникът
кръстен.
В нейния есенен свят.
















       
неделя

Тази циганка в мен- любовта.
Нощем прага
                пристъпя. Боса.
Пита за себе си- нейде към два.
Пътник
        от страсти.И болка.
В нея отдавна съм вечният просяк.
Грабва ме - властна.И волна.
Тази циганка паметна в мен – любовта.
Пие сънищата ми нощем.
Жадна циганка. С тяло от тъмна жарава-
жарка. И тъмнокоса.
Тишината на утрото в мене заравя.
С жълто око. От восък.


Там,  в косите й къпан.
Безпаметен,  винен.
С изгорели в мечтите очи.
Ставам циганин.
                Тъмен.
                След вятър без име.
В този късен неделен стих.

























Нощна връзка

В кадифения ръб
между съня и нощта,
в четвъртитите дялани камъни
на съзнанието
провижда пръстта ми
първото пролетно цвете
от желание.
Вятърът целува усмивката на
тази минута вечност.
И продължава нататък
в косите ти. Събужда  нежно зърната от плът
и по-надолу…ликуват устните ми
сред коприната на твоя извор.
В кадифения ръб между възможно и невъзможно
ръцете са жадни пътници,
останали от нечие време и място.
Бързат да се напият след Пустинята си.
А ние с теб сме два измислени бряга
на едно и също Море.
Събираме в тях световете си
като спомени.
Преди проглеждането в заблудата,
че някога все пак ще бъдем заедно-
в кадифения ръб.
Между края и началото на Любовта.
- - - - -

…След малко телата ни
ще възкръснат под ледения душ на деня.
Но аз все така жадно целувам
мекотата на нощните ти гърди.
И безпаметно галя
тръпнещата кадифена черта
по тялото на твоето безумие.













НЕСВЪРШЕНО

Не доизмислих навреме
есенния листопад на дните си,
не захвърлих зад рамо
съчиненото до тогава минало.
Не повярвах
в новите богове на отречените.
Не дописах болката от листата на хербария.
Нито очакването.
Не досънувах ситния пясък
от съмнението,
скрил лицето на дните в мен.
Не пожелах вярата на приятеля.
Прочие, не го размених с последиците
от неговата грешка.
Не целунах и днес мечтата си.
Освен на сън. И в думите.
Не затворих прозорците
на пясъчната кула в сърцето -
добре дошли на всички новолуния!
Не дорисувах навреме
в оптическа измама
миражите на собствения живот.
Сега е късно да съм жаден.
Не дочух смеха от дъжда
в косите на дърветата-
колко страх
да не се разпилее по ръцете ми...
Оттогава загубих един по един
всички красиви пътища до самотата.
Остана последното камъче от кутията на Пандора-
надеждата.
Надеждата, че имам време
всичко несвършено да се случи.Някога.






















Преливане

Зад истинската ограда на деня,
облепен с хоросан от погледи
на цветя и хора,
далече под стареещата кожа
на небето и ръката,
която пише тези думи,
с две ангорски котки на прага,
потънали в блаженството на юлския следобед,
душата ми те чака- безтегловна
и безвременна-
в жасминовия мирис от дъха ти.
Недействителни линии и
лунни бенки,
останали в спомена за една
късна вечерна постеля,
пресичат няколкото секунди време
преди да потънем един в друг.

Нейде зад истинската ограда на деня
ще спре да поеме дъх
тази тиха зелена утрин,
изплетена сякаш
в сенките на нощните ни тела.
Безтегловни и безвременни . От любов.
























Далече

Някога в  думите, толкова
                Някога
аз ще съм същият,  ти- още същата.
Скрили в тревата си
един сън от бъдеще.
В пътя заминал.
Далечен за връщане.
Някога в думите,
                толкова Някога…
В мен ще е вятъра,  в тебе – стрехата.
В капки дъждовни ще те обличам.
С мирис на теменуга. И лято.
Ще си отива и идва
                бездомен
Заливът,  слязъл на първата пряка.
С дъх на опърлен от есени
                Спомен.
Аз ще съм същият, ти- като Някога…
               






























Среща
            
Нежността ми е капката жажда
за тебе,
мое топло,  ранимо Врабче.
Под крилата
за миг ще останем-
двама-
скрили другите в нас
                светове.
Ще ти бъда по врабчовски
топла и боса-
една подранила капка- Душа.
А пък ти ме изпий!
И дано след бедите
твоята жажда
                да утеша.

































Молба

Позволи ми да те обичам.
В самотата на нощните думи.
В лудостта на това заричане.
Сред познати потайни друми.

Как набъбва с листата на мрака
този сън по невидима сянка.
Листопад от едно очакване-
да осъмна в душата ти. Някак.

Тази нощ и звездите са наши-
позволи ми да те обичам.
Без звъна на венчалните чаши.
Стигат думите,  мое момиче.

Ще осъмнем в измръзнало лято-
нейде в някой разпети петък.
Ще оживеем ли. В бялото.
След телата ни-любили. Светли.

Позволи ми да те обичам.
Не поглеждай прозореца,  моля те!
Две голи,  бели кокичета.
Оцелели от някаква пролет.
Гледа в нас - зло,  сърдито лисиче.
До безнадеждност ни люшка.
Две голи кокичета. Ничии.
В паметта- безтелесна,  бездушна-
позволи ми. Да те обичам.



















Пътник

Осъмнал в не една и две заблуди,
аз винаги ще бъда част от вас.
Дори за миг
детето в мен да се погуби,
от Пазарджик,  през Ямбол до Бургас,
душата все по вас ще търси думи.
Деня си взел от хляба на съня.
Различен или близък –
с път и име.
Аз в сивотата и леда
незнайно как,
след вас ще съм. Подире.
Не в купа топла,  нито в дреха,
ни в чаша вино с къшей хляб,
прехвърлил камъни от его,
душата си ще съхраня.
Смъртта навсякъде е синур,
А в мене – светещ нощем фас.
Не зная как- ще съм заминал.
След вас. И в профил. И в анфас.

Осъмнал с не една заблуда.
Забравен или близък. Сянка,  мим.
Не надживял лика на свойта лудост,
аз,  пътник вечен до Бургас…
далече от смъртта и нейде в тялото
душата ми ще бъде. С вас.




















Непотърсени думи

Ще замина от тебе
по светло.
След последните есенни думи.
С новините вечерни. В седем.
Не целунат. Без маска. Подлунен.
А душата- подкова от вятър-
ще осъмне от утре.Във тяло
на копняла по тебе морава.

Ще си тръгна- отшелник в скалите.
Носил думи за стъпки.И праг.
В една тръпнеща, болна вечер.
По листата на първия сняг.
А ръцете ще назовават
по кръга от теб свойте сезони.
Времето неузряло
с изтъняло небе ще догоня.
Като стон. Или остра болка
ще те чака премръзнал животът ми.
С една тиха вечерна стая
в мен забравила вечно
посоките.




























стихотворни изомери от един следобеден вятър

Отвъд страха ми,
в най- проливния дъжд
е неделният праг
от колибата на новата любов.
Аз се събуждам
в новия си сън,
на ръба между
Пътя и Времето,
там , където сянката от пясъчния часовник
постепенно се налива в кръг
и превръща всичко,
което някога ми изглеждаше Истина,
в илюзия за теб.
Снегът наоколо се топи
и в него се появяват
новите скелета на Очакването за път,
увити с кожа от небе
на някой забравен в нас
вечерен залез.
Отвъд страха си,
в едно празно стъклено яйце,
оставено от напуснат полог на Времето

когато не съм обичал,
пясъчните ивици на спомена за теб
се преплитат в една нишка
кармин и охра. Есента на чувствата я пази
в очите ни – един знак за любов.


















ПТИЧЕ
       на София,  където и да се намира...


Тя е само на осем.
Птиче с дълги коси.
И облечена в шлифер огромен.
Навалява деня
в моста с  двете липи.
Облачни дрехи издува.

Тя си мисли, навярно,
че в нея вали
този спомен-
как с баща й рисуват.
Всички татковци с шлифери
носят цветни бои.
И отдавна не е София...

Вече стига оградата-
става Софи.В мокри дрехи
и шлифер от вятър.
Със широко отворени
детски очи
преминава насън
перилата...

Тя е толкова нежна
и крехка - Софи.
Прелетява за миг парапета.
И сънува,
         че днес и е ден
                да лети.
Само с вятъра двама си шепнат.

По водата се носи-
мойта малка Софи.
И потъва. В ръката на татко.
Две очета
и снопче златисти коси
ще целува до късно реката.

Беше само на осем.
Птиче с топли пера
от едно незапочнало лято.
Още помня  брега
с двете детски очи
как в небето си търсеха
                някой.











































               
Пътни знаци

“Край на всички забрани”
има вид
на пленена луна,
през
която
са
впити
пет напречни линии.

                2

Край на всички забрани.
Или само начало.
На
една
уловена
след Края
              Любов.
“Край на всички забрани!”-
Вик от твоето тяло.
Ще ме търси
във сенки
от нощния лов.

                3

“Няма в мен знаци
                за Края” – срича топлата лятна река.
Знак за Края
е стих
от лицето
ти.
Знак
за
Края
е
само
Жена.










далечен

Далече, с вино
или хляб по вятъра,
остана в този ден
небето,  голо
от съня ми.
Петимната за дъждове
Река - по неизгряло още лято…
И сянка след една дъга,
чертала в пръстите на самотата ми
вечерен кръг,  вечерен залез
От есен,  стъпки. И листа,
потекли  тихо след реката
на този стъклен сън
по теб.
Безкраен  като водопад,
в обратното броене на сърцето,
наднича синур от  нощта.
В часа на белите листа
замира -  белег по ръцете ми -
едно написано небе
за новите ята на Времето.Далечно -
като хляб по вятъра,
в жадувалата дъждове
земя,
едно сърце проклина Лятото
на новата си Самота.






















Събуждане в неделя

Навярно те познавам в думите.
Както познавам в себе си
езика на страха.
Или сухата въздишка от есенния вятър
в очите ти.
Откъснал дневните сълзи.
Не оставил нощните …
Навярно те познавам.
Както познавам в погледа
дъха на надеждата.
Или копнежа на ръцете ми
нощем-
да те посипят
с капчици нежност.
Да те потопят
в белия пясък на желанието.

Не е трудно,
казваш ми,
да те позная.
Нали от векове
флиртуват
косите ти  вечер.
Със вятъра.
Нали от името
пристига  всяка нощ
пролетта на прага ми.
Всяка сутрин си отива сънена-
една налюбена жена.
А дъгата над морето остава.
като любовна рана –
сред залива на нежността ми
да свети.
Като белег един
от небето на влюбени.
Или в тесните улички
на желанието,
където потича любовният сок.
И ухае тялото ти.

Навярно те познавам в зеленото и кафявото.
Както познавам цветовете
от стъпките на дъжда.
Или самотата на отвесното падане
в капките
преди да се превърнат в памет
и да потекат очите ми.

В следата от утро
                след тебе
навярно те познавам,  любима.
Като една гранична линия,
останала в болката.
Отчаяна дива котка
е желанието
от белезите на небето в теб
да пия.
Докато изтъняват моите
празниците на плътта.

Навярно те познавам.
като минало.
Като част
от пътя към себе си.
Навярно те познавам
като онези двамата,
които днес прекосиха
своето единствено море.
Хванати за ръка старци.
И колко познати ми бяха
следите от тяхната обич,
                Любима!
Колко познати ми бяха!

























Думите в нас

Не знаех как горчи небето,
посърнало,
неканено,
написано
в очите ти.
И в устните
по ранната ти чаша сутрин.
Горчивото небе
е като тръгване –
преди да сме напуснали телата си.
Ни ти, ни аз
ще носим някога вина
за гибелта
на нашите пристанища.

Сред мъртвото вълнение на дните ни.
горчат приятелите
и любовите.
И тихите пътеки до раздялата.
Горчат на спомена
във мен
оковите.
В неписаните послеслови.
В останалите сънища на бялото
небе.В реките, текли помежду ни.

След мъртвото вълнение
на дните ми
О, как горчат
на думите следите!


































Етюд от три неделни оригами

Сякаш
в празна,
напусната
къща
денят ми е заключен –
насред стаите.
Отекват
в него
стъпки на отминали.
И ъглите
кръстосват
сенки Минало.
Като картини
без произход
живеят сред стените в бяло
празници.
Усмихват се обичани момичета.
А сребърният сърп
е легнал ничком-
в косите на последната обичана...
2
Денят ми е заключен
насред стаята –
повит
от тишината на лицето й.
Като отшелник в нея
коленичил,
си шепна стихове по памет
из дневната молитва на душата,
оставила след себе си
отключено.

3
Навярно всички празници
заминаха.
След грейналите пазви на чужбините.
По ъглите живеят
сенки минало.
Като в картини без произход.














































Песен на барабанчика

Заради това,
че не зная за утрото
от нощта си да прося...
Заради ежедневните
болни въпроси
(ти що си...какво си...).
Заради приятелите,
понякога
отседнали в мене.
Заради това,
че съм дялкан от въглени.
А пещта се смее
още
в лицето ми...
Затова,
че живеят от обич
моите стихове.
Че си лягам с надежда,
а пък някои –
с мисъл,че са кумири.
Заради усмивката
крехка
на вятъра
от косите
в утрото на децата ми.
Затова,че са бели
и чисти
всички недописани
в мене
листове,
а водачът на сърдечния ритъм
е най-добрият съветник
нощем...
За цвета на мъглата
в сърцето ми.
За кръвта,шумоляща из вените...
Затова,че изгрява
всеки ден в мен Луна-
всяка нощ е безлуние...
Затова,че съм жив –
в своя пети сезон аз умирам
(или в очите на едно
вечно до мене
момиче...)
И не оставям
Завистта
да си легне
несита.

Затова, че нямам
мръсния навик
на ветропоказателя –
да предавам в себе си
стари приятели...

Простете.







































Невидимости

Така е нежно
твоето присъствие…
Потъвам в думите
от нощната възбуда.
И като извор жадно ме обливаш.
Оттича в тебе
влажната прохлада.
След чувствата
отмерваш нищото,
останало в постелите,
в очите ми.
В ръцете,  паметно далечни.
Преди да се прегърнем
и да вкуся
по устните ти
лятното безвремие.
2
Така е тихо твоето присъствие…
Невидими следи у мен живеят.
С измислено за други сякаш
Време.
Облитат ежедневните си пристани.
И някак се оттича като болест
небето. В кожата
и стъпките материя.
Преди да се прегърнем
и да вкуся
гръдта ти.
В топлото безвремие.



















Етюд

Душата все по стръмното живее.
Заключва нощем Времето
из вените.
Римува стъпките от теб
в далечните предверия.
Зеленото в очите ти копнее.
Разпетия си петък спира в болката.
Облича с нощни кожи
тъмнина. И песни.
И боса през посоките-
                все есени-
прелива  в сън горчивия си жребий.

- - - - -
Ще се срещнем отново.
И потоп да вали.
Аз в чадъра огромен
ще ти крия звезди.
Ти- кармин с мека охра-
като сън ще блестиш.
В мен от поглед до поглед
и с огромни очи
ще потъваш ти- рана.
А грехът – да вали!
























Понякога…

Понякога
животът ми прилича
на самотно летище.
Дните в него идват и отлитат
в дъното на материята,
от която са направени.
От глъбините на безмълвието
Времето сякаш е дефинирано.
И завръща реките
в техните извори.
А моретата изпиват
сенките на дъната си.
И се превръщат във вечни отливи суша.
Хоросанът на хоризонта
се свлича от очите.
И потъва отново в безначалието на Брега.

Понякога животът прилича
на последното незакрито летище.
Дните сякаш са символи за думи,
останали
от живели някога хора,
постепенно превърнали се в птици.
И всмукани в течението
между минало и бъдеще,
крилете им облитат многоточията на деня.
А аз напразно се опитвам
да подредя останалите неизтекли минути
в пъзела на очите ти.