Никола Вапцаров. Ботев

Никола Вапцаров
БОТЕВ


Переклад з болгарської Любові Цай


Входить до мене
запалений потом
робочий 
і каже:
– Пиши про Ботева! –

«Про Ботева? –
Згода.
О сьомій у середу
приходьте».

Давно уже й середа та промайнула...
Із сумом я аркуш
шматую нервово.
А там, у просторах,
гуркочуть мотори,
з весною сирою
змагаються
знову. 

А думка й не блисне.
Якщо і зринає, –
вмить гасне. Тривога
наповнює груди.
Я аркуш шпурляю –
не пишеться слово,
я сумно зітхаю:
– Не можу!
           Не буду.

Лягаю у
ліжко своє.
Засинаю.
Аж тут і робочий,
година хоч пізня.
Питає,
чи є вже про Ботева пісня.   
– Про Ботева?
Слухай...

«Із зорями місяць
над синім Балканом.
Вовк темною ніччю
блукає обачно.
Крадеться. У скалах –
очей диких спалах.
Глухо...»

Робочий виказує сум і гризоту
питає:
– Оце, кажеш, Ботев?

Пиши про життя хліборобське,
скорботу,
про кров, що наситила
землю так рясно,
про страдницьку пісню,
про муки жорстокі,
про вічну надію незгасну.

– Його у лісах не розшукуй
напрасно, –
й звіроту зустріти там годі.
В очах твоїх Ботев, –
я бачу це ясно,
він, Ботев, живе у народі!

– Впадеш ненароком, а Ботев пораду:
«Тримай його,
й прапор так само!»
Даю тобі руку – встаєш ти
до ладу,
пліч-о-пліч йдемо! – Ботев з нами.

– Оце і є Ботев.
Не треба тут фальшу.
І зовсім інакша тут тема!
Вдивляйся  достоту в життя –
бо там Ботев,
оце тобі ціла поема.

***

Оригінал:

Никола Вапцаров
БОТЕВ



Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
— Пишете за Ботев! —

«За Ботев ли? —
Седам.
Елате във среда
към седем».

Но ето че среда отдавна премина…
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.

И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
— Не мога! —

Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:
— Написа ли песен за Ботев? —
— За Ботев ли?
Чакай…

«Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака».

Работникът бърчи челото
и пита:
— Това ли е Ботев?

Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.

— Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? — Ботев
в очите ни свети,
та Ботев е тук, при народа.

— Ти падаш и Ботев ни казва:
«Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!»
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.

— Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.


Източник:
Издание Никола Вапцаров. Съчинения, „Български писател“, С. 1979, под редакцията на Бойка Вапцарова