Валентина Йотова-тодорова - Къща за ангели

Някой ангел насръчен в Господния храм разпиля
дълъг наниз от перли и ледени сини мъниста.
И над черния град се прихлупи – и дълго валя
тих снежец  - и написа живота ни сякаш начисто.

После плете дантели в стъклата ни потни среднощ.
Престрашено врабче свойте крачки припрени остави.
И се любихме дълго – и дълго! – под лунен разкош,
в барабанния тропот на всички сърдечни октави.

Аз не ти обещах да сме винаги заедно с теб.
Само утре да бъдем  кълбо от кълчища и възли.
Непознатият вън, който иде да ни разплете,
дълго в храстите шипкови, смаян, издраскан ще зъзне.

Върху печката къкреше чайниче с билки и мед,
на липа и на лайка ухаеше здрачът безплътен.
Ще увисне над мене оловно, бездънно небе –
подир няколко мига, когато поемеш по пътя.

А сега остави ме – да ти шия наново крила! –
та да литнеш оттук.  Ала чуй ме – недей се завръща...
Остани в оня свят – там, където снегът наваля
върху покрива чер на смълчаната срутена къща.

(перевод с болгарского Стафидова В.М.)


Буд-то ангел-хранитель рассыпал на небе монист 
Голубые снежинки на тонкую нить нанизал
И над городом тёмным метался валил и валил
И судьбу мою снег словно заново переписал.

И на окнах вспотевших застыли его кружева
Заморозив случайный испуганный след воробья
Мы друг друга любили нам ярко светила луна
И мотив прозвучал под сердечную дробь бытия

Быть твоей навсегда я тебе обещать не хочу
Будет утро и время для наших  узлов и мостов
Может это пустяк и кому-то вполне по плечу
Мне увы не продраться сквозь стену колючих кустов.

Остывает на печке мой с мёдом и травами чай
Тонкий их аромат источается прямо в рассвет
Ты уйдёшь навсегда, но останется лёгкой печаль
То ли был, то ли нет, то ли был, то ли нет. То ли нет...

Уходи пока я не сошью тебе новеньких крыл
Совершишь, наконец, свой уже безвозвратный полёт
Наш снегами роман, навсегда заметает до крыш
Не везёт, не везёт, не везёт. не везёт, не везёт...