Той сякаш е заченат стар...
С походка крива се кандилка –
един прегърбен каруцар
със свойта мършава кобилка...
И в ранен час, и в късен час
по жълтокосите павета
подкарва я със нежен глас:
„Дий, твойта мамица проклета!”
А тя, отметнала глава,
развява тънката си грива
и като влюбена жена
по пътя трополи щастлива.
За своя беден каруцар,
за своя бог, за своя дявол
отдавна е пренесла в дар
душата си изпосталяла.
И той я псува... От любов.
Защото страшно я обича.
Животът е такъв – суров!,
и да се псува му прилича...
Дори смъртта като зверче
щом някой ден до тях закрета,
той обично ще й рече:
„Е-ех, твойта мамица проклета!”
Ех, твойта мамица...
© Copyright: Комедвенска Ники, 2014
Свидетельство о публикации №114022105719
Свидетельство о публикации №114022105719
Рецензии