Яна Язова - Много късно, перевод

Летяха враните, а подир тях кат птички
се вдигнаха далече горските листа.
Небето стана жълто в миг, а клоните самички
увиснаха кат скелети във черна пустота.

И късно – за любов, и пусто – за усмивки...
тез, що очакваха, умряха от печал.
Заслизаха по урвите, по горските извивки
и вълци, умърлушени във заскрежена кал.
И както бързаха надолу към селата,
облече планината дреха – цяла сняг.
С надвиснал, снежен лоб на пътя падна с гръм скалата –
на пътя, гдето вълците свършиха своя бяг.

Дали е време вече печка да запаля,
че моят старец спи, а зъзне той насън?
Или да ида тихичко с ръка да го погаля,
че, може би, свещеникът го чака вече вън...

(перевод с болгарского Стафидова В.М.)

Летели вОроны, а следом словно птички
С дерев сорвались с ними медные листы
И небо пожелтело, и ветки-одиночки
Повисли как скелеты над бездной пустоты

И поздно о любви, и от улыбок пусто
Тебя не дождалИсь сгубила всех печаль
А я лесами шла и выли волки грустно
И лес заиндевелый, лишь кронами качал.

И я спускалась вниз, в селение спешила
Но замело дороги и всё вокруг в снегу
И со скалы лавина белая скатилась
И кстати снег засыпал звериную тропу.

Сегодня время есть огонь в печи наладить
И старец мой уснул, озябший на заре
А может подойти тихонечко погладить
А вдруг его священник заждался во дворе…