saudade - книга

алегро нон тропо

   на Хуанито Есмар и Карвальо

…Сякаш нямам небе,
а земята е слязла
надолу…
Там, където реките от теб
не залязват.
И в моя сън
водят
до пространства
от мрак.
И земи…с нови думи…

А в очи на спасено дете,
спряло с арките лъч от Гауди
онова ярко-синьо небе
с каталунското утро ме буди.
„Буенос диас,  доня Есмар!
Как е днес твоят скъп Хуанито?
Не осъмна ли с болката в два
твойта тиха неделна молитва?..”

…Сякаш нямам небе.
И потъвам…
в парцаливата суша зад борда.
Аз - листо от едно битие.
Той – сред дневната доза
морфин
скрил в постелята
своята болка.
„Сякаш няма за мене небе…”-
Хуанито в съня си ме вика.
Свири етерът
с паметен гриф
от брега пепеляв на гърдите…
Сухо лято след прашен нарвал –
този свят днес от тебе отлита.

Буенос ночас, доня Есмар…
Буенос ночас,ти мой Хуанито…









портрет на две есенни фигури в Есента…

Когато бяхме
Аз и Ти.
Светът бе спрял
в цвета на твоите зеници.
Когато бяхме Аз и Ти…а светлината в мен
едва зачеваше.
И сякаш
ябълката на греха
бе кръстила по теб
очите ми –
наоколо
миришеха смокините.
Как есента в телата се разливаше…
когато бяхме Аз и ти…
И нямаше листото
помежду ни.
Ръцете в нас
рисуваха разпятия
в пътеките от забранени думи.
А болката
след нереалното
привличане
трептеше като свещ
сама…
По вятъра.

В дъха си
тайно се мечтаехме –
Когато бяхме …Аз и ти.
Как нямаше желанието
покрив…
Небето беше стих.
За късна ласка.
И миг обгръщаше
лицата -
отново в пясък,
сън и памет.
И някак си потичаше
обратно.
Когато бяхме…
Аз. И Ти.


провинция

               „ …и трети Рим е още свободата ни „
                Владимир Стоянов

Работя днес за ветрени опинци,
отдавна с мен не е лъжа
Лъжата.
И глътка дъх от моята провинция
прехвърля унцията злато…

Ерато или Брато да възпявам
от края зимен в мен
на Светлината.
В едно котило от мечти
за рая,
където трети Рим бе Свободата…

Пред мен – врата, зад мен – пътека.
С тояжка
и следи от чужда вечер.
През дланите на паметта
изтича мама…В съня ми капе -
по глухарчетата Вечност.
                2
Без ризници…дори
без риза Обич…
един на друг си сваляме пердето.
Един на друг – листото смърт. На тръгване…
Един на друг – в гърлата:”Аве, Цезар !”…

Отиващите в мен се поздравяват
със първородния си вик за памет.
Не бях ли книга в скъсаното лято,
не крих ли в черен шал измама…

И днес, в нарвала есенен,
не съм ли
разпънато помежду две лица
Глухарче.
Така – по есенно, по тъмно,
по дяволски сърцето ми
нагарча…

Къде тогава в джоба на Земята
е моята провинция от нежност.
Щом глътка въздух струва злато.
И с нож в гръдта живея вечно…

три етюда от Егея
             „…и пред гледците всичко се заобля,
             и става бяло, бяло, бяло...
             по-бяло, от неначенат лист в тетрадка…
                „Бяло сладко”, Светла гунчева

…И късно е за пътя до Левкада.
От вечерния дъх
на водорасли и тръпката
на огненото лято –
до вятъра
в олекналото тяло…
тъй тъмно е по пътя до Левкада.

                ***

Егея е лице от късна обич.
Безбурна, без вълни,
без луди лоцмани.
Подводните скали са мит
за вярност,
в които всяка нощ
мечти заплита
с тъй черната и задушаваща
в мен плитка
осъмналото тяло
на Калипсо…

                ***

…Така щастлива е на плажа.
Прибира Тя прилежно
в сън
косите. Оглежда се
с внезапно нетърпение
за нещо истинско и силно.
Чертае с поглед бляскави пътеки
навътре, през зелените морета…
А нейде зад гърба и – мокро, дяволско,
на къси стъпки вечност
се спотайват
сами
Голямата Любов…А после – Краят
от пясъчника делничен в света и…











къде отвежда Времето…
      
               

Къде отвежда Времето…
защо от мен изтича
като в продънен пясъчник света.
Да можех да отгатна себе си поне,
законите на своето съществуване.
Защо е тази суета…отвъд подробностите.
Или целите.
Религия ми бе човекъ, знам…
аз него само изповядвах.
И в праведните камъни четях
забравените негови повели.
Бях себе си. И някой друг
Аз толкова лета - Преди…и След.
Бях утешител и съпруг,
и клетвеник, и ловък похитител…
С убийци спях до мъдреците.
Еднакво предан и предател.
С по къшей лудост във очите –
един съвременен Ликург…
Прегръщах своите палачи -
единствената ми защита.
До плъ, до кост така им служех.
Аз, ритано квартално куче…

Осъмва в мен…
или замръква
на думите забравеното име.
От толкова далече го пренасям,
че вече с гърбица поникнал,
като дете - бездомен…просяк…
и днес опитвам –
в пясъчна колиба -
на гръб мечтите си да нося…








речитатив на един Есенен мъж


Колко празни надежди
                и мигове,
колко есени крия сега  -
Неизменно от днес приближава
                п мен
побелялата вярна  луна.
Ще забравя прастарите истини
на изтекли безгрижни реки.
С тях ще стрелям от упор
                в лицето си –
Ще разстрелвам самотните дни.
Колко празни гнезда по небето
на отдавна умрели звезди.
В светлината им бавно угасваме –
                без преструвка, без поза и вик...
Колко празни ръце помежду ни.
Колко обич изгубих сега.
Неусетно от днес
                приближавам
долината на тихия сняг...         






















                една жена…

Една жена
през мен премина.
И в моя бряг
си хвърли дрехата.
Гърдите и люлееха небето.
В среднощната библейска люлка.
Навлизаше полека
сред водата
горещото и бяло тяло.
Коси от тъмна детелина.
Ръце от речен синкав камък...
Като дете я галеше реката.
С листата на върби и папрат.
С вълни от лунно бяло злато
бедрата и събраха бреговете.
Нощта копнееше - за лято.
Очите ми – за лунно злато…
 
Изтръпнал,
чаках да излезе.
Зад храста скрил зора.
И утро.
Звездите и пратиха месец.
Но тя потъваше
                навътре...
Как виках в себе си...
И търсех,
              копнял по лунното и тяло,
в следа от име или спомен
насън да се покаже цяла...
Как виках в себе си...
Как виках!
Но тя потъваше.
                Сред мрака.
Сред многоточието на небето
сама звезда у мен
                заплака.
- - - - - -
Една жена лицето ми
                премина.
Остави в пясъчника
                риза.
Аз днес от нея
                шия залез.
И с него.
              в болката си влизам...
 мечта по Капри

Стига скита у мен, Робинзоне…
Покрай сивите пусти стени.
Моят град е петимен
за отливи…без платна
И без бури.Без грим…
Самотата наднича –
наивник-
в своето нощно съдрано сако.
Стига скита!..Да пийнем
по вино. С този образ-
оттекъл Живот.
Виж му ставите само-
подути…А през кожата-
бръчки. И пот.
Пустотата надува без думи
излинялото тънко платно…
Тук си див и прокълнат вечерник,
не надувай пак празния рог.
Без Петкан, без колиба, без покрив…
без окърпена в бяло Мечта.
Тук си сянка, продавана нощем
за прашинката злато
в съня…Завърни се -
на своя си Остров.
Нейде…в някое тихо Капри.
А до утре, отплувал…
и в охра,моят месец
ще гледа увит
в неповярвали зими за тебе.
В коловози от скъсани дни…

Само в пясъка някак
Глупакът
ще реди още две светлини.
Аз ще чакам.
В изтритата плоча.
На Мечтата
по теб.
И Капри…







сняг
          
Затъвахме с теб.
До гърди…
Снегът бе ослепителен.
И ярък.
Телата ни- съборени звезди.
Допрели своите тела… до пламък.
А в тъмните отливки
на страстта
оставяхме все по- дълбоко
бразди
от лесни времена,
сменили „вечните посоки”.

Измъквахме се.
Всеки – сам…
От този сън поизбелели.
Неделните ни небеса
повиваха Смъртта.
В недели.
И все по- малки
от листа, от памет
за една постеля…
ръцете ни претърсваха
света.
Отново.
За да се намерят…





















метаморфоза

Далечен посрещач бях в себе си…
По спомените тръгнал.Там останал.
В една опалена тояга, в купа сено,
в къпинов лист…а въздухът по мен
ударен -
като от остър камък
на крадец…
потъва - мокра топка в мене.
Търкалям я в съня си
докъм 5.
А после дъжд в очите става.
Потича в пролетни трели,
в сърдечни палещи октави,
в упойващ мирис на жена…
Далече с тръпнещото тяло
на спомените тръгнал
отзарана…аз в нея се притискам-
сянка.
И тихо раменете и увивам
с дъха си…като остър камък,
откраднат за крадецът в мен
по късно…
Как в тялото и бавно се разтварям,
прегризал сам конеца на деня си.
Остатъка от сън
след мен накрая
в пробудената кръв
по теб
осъмна…
 
 
 
 
 











игра на кибритен телефон

Вчера, когато останахме
сами… от различните страни
на самотата си…
измислих за нас игра,
с която се оглеждам по стъпките в теб…
и те търся
в следи от пясъка на деня.
Но тебе те няма
чак до там,
докъдето водата и сушата
стават лица
на вечерния вятър…
И по малко разбирам,
че не съм развързал докрай
в себе си
конецът на чувствата…

А по земята
тук
още белееше
Лунната монета ,скрита
в езерните тръстики
на самотата ни.
Знам…по техните тела
ти изпратих с конеца си
Лято
и Тайната, която прошепнах…
която прошепнах…
но не разбирам дали
при тебе се чува,
щом те долавям в себе си ясно
през пролуките вечерни на Любовта…














етюд в кафяво и зелено

      ”едва полъхва вятърът и в мен е тихо, тихо,
       когато идваш кротко и присядаш на брега ми…”
                Светла Гунчева

Попадна точно
помежду ни
една от пясъчните вени
на твоето и моето
Безумие…
Където светлината е различна.
И само в полутон
от любовта
проглеждаме
във сянката на другия…
И търсим
себе си – до там,
където е брегът послушен,
с притихналото вечерно сребро
в белязаните длани на мечтите си…
А остри песъчинки
влива в тялото
дъхът на вечерната суша…
И с вятъра в телата на тръстиките
умирам. В лятото им сгушен.

В готическите форми на скалите
дъхът на вечерната суша
си прави песен
от съдбите ни.
И нея
в себе си
аз слушам…















писмо от бутилка

Кого ще продължи
в мен
Тялото…
В часа за вечерна молитва,
когато пресече следите
на всички пътища
зарити.
И само в белези останал
брегът до теб
ще крие вярност –
затворена в черупка мида
с безброй сънливи водорасли…
С едно перо
от късен вятър,
осъмнало сърцето на стиха ми.

В мъгла ръцете…знам,
ще те прегръщат
докато станеш дъжд.
И суша
в очите си по теб не хвърля
до дъното на сетивата…
до края стръмен на нощта,
когато
една вълна
по твоето тяло
ще съблече от мен
сълзите
на всички
вечерни молитви…
На всички вечерни молитви.















когато си тръгна оттук…

              „…то значи всички кораби във мен
              са вдигнали платна по тъмно.”
              „  Безводие” – Светла Гунчева


…И когато си тръгна
оттук, когато си тръгна…знам,
ще остане за последно
у мене
лицето
на целия свят,
покълнало днес
от зелената мека светлина
в очите ти…
И тръпчивото ухание на желанията
в съня ми по теб, там-
след твоето” обичам”…Когато си тръгна…
аз…в бялата равнина
на дланите ти застинал,
в светлия кръг на небето
след моето вечерно момиче…

Ще си взема
само
нежния овал на гърдите,
меката линия
от дъгата на бедрата…Когато си тръгна…
осъмнал  в извора топъл
на нежността им…
ще бъда един рояк
желания…
Когато, когато си тръгна…
ще се наплодя в теб
след съня на вечерните звуци,
съблекли светлината от думите
там…
при облачето, останало
нейде в тази чудесна
неделна
вечер…Когато в морето си тръгвам.

- - - - -
Ще ме помислят, навярно,
за твоята есенна сянка,
откъдето сега ме гледаш…



сега ти пиша…

                „Сега дали затам съм се запътила.
                Или това е върволицата от мравки…”
                Антоанета Николова


Сега ти пиша…
и не знам
дали затам съм – твоят пътник.
Или това е само
страст – една тъй луда
върволица
От мисли, чувства…
дива власт,
изтичаща по дупчици в душата.
И бягаща от мен
в листа,
в мастилото на този ден.
И в гланца…
В безбройните пролуки на деня,
където тъй щастливо се разпадам
на някакви прашинки
Суета, на няколко зърна
Реалност…
Преди докрай да разбера,
че има някой
в мен…
и някой търси
до утро
в дрехата ти
вечност.
Че аз от твоя сън
и ти - от моя,
сме пътници.
За чужда среща…












един

Засипвам с думите от теб
днес сухия си възел
от мълчание.
И тъй, под пясъчното им сако,
с една сама
до мит
наивност,
че всяко зло е за добро,
тъждествено до прага
се събирам,
в листата на един живот,
преметени почти до бяло…
От стъпки онемял,
но сам
с хартиеното свое огледало…
Един, изгубил пясъчна мечта.
В тръстиките на есенното тяло,
надянал дървени крила
за път по вечния си вятър.
Един, такъв…от стръмен склон,
изтеглил някъде
Безкрая.
Заселил с думите по теб
лица от късно спряла памет…
Ще му простиш ли есента,
безводието, бялата жарава,
с които се облича
в самотата
на тази вечерна измама,
че ти и той
през този свят,
понесли в шепа своя вятър,
сте само жерави
от сън.
В очите на луната…












импресия от един вик

Съвсем като в картина
от Дега
изпива жаден камъкът
до дъх
останалото слънце на деня.
А залеза е кървав вечен подпис,
прибрал до себе си телата
на късните вечерни чайки…
Така умиращите стъпки
след теб за сетен път
прорязват
на пясъка дъха, лицето…
с една затихваща омраза.

Закотвен в стар, ръждясал поглед,
сънят от нощните галери
потегля в пет ,
от теб изпратен.
И стига
в есента при мене…
В окъсаната дреха на вика си
денят замеря бялото плашило –
изсъхнала коруба от мечтите -
със камъчета чуждо минало.

А песента му е лице
без глас… Безлична
и преметена до сиво,
Надеждата се свлича
след нощта –
насилена жена от нямо кино…

В една случайна синева
религия ми бе човека.
Заравям вечер
в паметта
за неговото живо ехо.
Простих ли
детския си смях,
прибрах ли в навеси Мечтата…
Не зная. И сънувам как
Лодкарят вече е обърнал
последните си две весла.
И чака в камъка да съмне…

пясъчни кръстове

От обедната сянка
на липа
до скъсаното време след вика ми,
през калната усмивка на следа
прораства светлина
от твоето име.

Ръката ти е мъничка дъга,
попила сън
от тялото на мрака.
Денят пониква
някак - от следа,
в която някой те чакал…

Един случаен бряг от теб,
през детството ми тръгва.
Напосоки.
А пясъчният свят расте.
Като сълза,останала
в сирокото…

В еднакво тежките весла
тогава спира глас на котва.
С ръжда от залезна вода
през вените потича вопъл.
А в дъното на този миг,
далеч от моята земя…
една вакханка
спи в сирокото
под сънената тишина.
И в стръкче дим от днес
живее...
сред погледа на хоризонта...
далеч от моята земя.













преди да завали….

- дървото на Любовта
  е отсечен орех,
  купен от двама резбари.
  Цял живот го дълбаят.
  До слънце…или до камък;

- птичето тупна в прахта.
  Горе останаха две-три ноти
  небе от песента му.
  И солото на прашката:” едно птиче в прахта”;

- сенките осъмнаха сами
  с картуша от края на реката,
  в която нямаше дума
  за извор. Или удавени;

- луната на моето детство
  винаги слизаше по стълба
  до открехнатата врата.
  Продължението съм забравил.
  В косите ти…
                Заваля.























отдавна…

          по Николай Милчев

Отдавна
Есента е хляб.
И сиво-синкава мъгла,
в която
Щурецът днес е глух.
И сляп…Потънал в шумата Мечтател.

Тъй както в сън и тишина,
в сърце от свещ
на дълга зима
Монахът крие Любовта
под расото на своето име…
С икона,
пила светлина
и с напръстник вода
за болен
у мен е жива Есента
от лист на топъл летен спомен…

Аз вярвам още,
че е хляб.
И сън , и тишина.
И свещ за зима.
Или-
докоснат със ръка
дъх от забравена молитва.
Но зная- думите ще спрат.
Ще дойде в празния завой
Тъмата.
Една Жена от този свят
ще чуе.
И ще ме изпрати…













молитва пред вечерната душа

                „Ппростете ми.
                Но как опитомявате сърцата си…”
                Христо Фотев

Не остарявай в себе си…
Не остарявай!
Отлагай просешкия дял!
Бъди си сам и праг,
и покрив сламен…
И синьото парченце свобода.
Бъди си сам…Какво ли можеш вече,
поел в следа
обратния си път.
Едно наивно, слънчево човече
у теб все тича
нейде из съня…
Все търси да облича вятър.
Или пък – в ледена мъгла
едно горещо въгленче да метне
вдън твоята вечерна самота.
Бъди си сам…
и дума. И пространство.
Завършена във всичките си дни
душата търси нежно постоянство.
Затова – не остарявай там,
където есените се завръщат.
И в своята вечерна самота
безлика и безсънна я прегръщай…
Не остарявай в своята душа!

















дом за събаряне

            „ Само ти ме разбираш, пясък.
                Само ти ми прощаваш, сняг.”
                Надя Попова

От оградени пътища бягах,
от дувари с фамилни лица…
Ако можех, бих станал стряха.
За самотни, зелени сърца.

Ако можех, бих вързал реката.
С оня извор от цветна дъга.
Но и днес съм в землисто и бяло.
С потрошени, ненужни стъкла…

Или времето в мене изгубих –
в дюни есенни, в преспи от лято.
Аз ли с него засипах думите.
Или в него – съня на листата…

Ала в тайна ще си оставя
тези мигове с кръгла луна,
дето спи, закачена до стаята.
На балкона с вечерни петна.

Дето стръкче зачева от семе.
Или дъжд – от небесния съд.
Отдръпни се от мене, Пепел.
На ме вземай при себе си , Смърт…



















реплика

Живеем някак…
в щавените кожи –
плебеи,патриции,
хитреци,
велможи.
Живеем , сякаш
строго оградени,
в оградите си от пера.
И сметки.
С възможност само
да достигнем
отсрещната стена
над своето дъно…
Два остри камък сме, в мъх.
Били преди море и сол
за чужди вятър.
А днес-
на дъното. И в дъх
с небе и сън
по Свободата си…



























някъде…

Някъде далече
през очите ми,
с винените морски кончета…
този ден
навярно ме пресича –
зимна сянка
в портата на здрача си.
Празникът е свършил
и нагарча
виното му.
В погледи зад чаши.
С празнични гирлянди
вее мракът…
в уличните руси пепеляшки.
Токчетата им подвикват тихо
някаква мелодия започната.
Някъде далече пред очите ми-
с винените морски кончета…
В този ден,
навярно водорасло –
сива сянка
от лице на вятър,
Самотата е ограда.
В камък, прашка.
В път за вярност…

- - - - -
И ето Собственикът
с мазната усмивка
пристига точно
и в часа да вземе
душата ми…
Да прибере на сигурно
остатъка от този свят,
от всичко,
което бях след утрото по тебе…
А нямам време да остана
в съня на винените
морски кончета.






лятото…

Лятото си тръгна отегчено.
Като несънувана жена.
С къщите от камък
и дихание.
С мирис на морета.
И слана…
В жълтите къдрици
на септември
Лятото си тръгваше
от нас…
С цветните картини
по асфалта,
в мократа гърбица на деня…
сякаш че умираше
по малко
нашата
тъй градска синева.

Лятото - мелодия за двама.
В сън по недолюбена жена…


























нечакан дъжд

Ела със мен
и потъни в дъжда…
В прекрасното му меко тяло.
Сред есенната монотонност
на сърцата ни-
ела със мен…и потъни в дъжда.
А капките ще светкат-
ситен пясък,
от тялото на кварца
отлепени.
И няма в тебе да попречат
да виждаш как
събличам времето,
цвета в косите си,
в годините…
Скалите в мене
как се свличат-
до прах и пепел.
От заминал…

Ела със мен…И потъни в дъжда.
Във ризата му светла
и тъй млада.
С топола , очертала вечерта
върху овала на съня ми.
И все по-плътно, все по- сам
потъвам в паметта на мрака.
Ела със мене…и дъжда.
За да остана в това очакване.


















мисля на глас

…И се събужда в тебе лятото.
Разтрива
кафявите очи на този вятър,
у тебе затъркалял зима.
В животът ти…без никакво начало.
Животът ти, от болка
зъл… виновен…
И много сам понякога,
и много долен
зад борда на деня
те хвърля,
гърбом…
Попаднал ненадейно
в чужда дума.

И се събужда
Лятото.
И се събужда…
В лицето ти
откъснало кокичето.
С една надежда,
че си  сън от обич.
В едно тъй влюбено момиче.
Потъваш като
клонка по върбата,
прегърнала рекичката си вярна.
Заслушан в шепота и нощем,
когато се събужда
Лятото…
















Saudade

Някога, много отдавна…
ще ти подаря
една рамка за спомени,
в която ме няма.
И отвъд ехото на думите
или
някой подслушан зов
на птица…
Времето в мен
ще съблича
бавно
синият въздух
от тялото ти –
капка по капка…
Ще рисува с въгленчето
Самота
извивките на бедрата
и тънката гранична линия
на твоята сянка
по пясъка.
Някога ще ти подаря…
много отдавна…
една чаша от сладоледа
на този зимен следобед,
там, зад залеза на очите ми
по малката зелена вълна
водорасли,
спряла в твоите…
Някога, много отдавна
ще ти подаря
усмивката от последния ден
на нашето приятелство…
но наистина не ме питай
кога ще настъпи,
защото съм забравил
да оставя стрелките му
в тебе…


Някога от моето днес
ще ти подаря
един напръстник
бяла пепел
от изгорялото крило
на осъмнала в себе си обич.
Но не ме питай
кога е било това  -
защото съм забравил тялото и.
В тебе…

Ще попитам утре шивача на думи
колко плат ми е нужен
за изкърпването на стара мечта.
Спомних си,че искам нещо да ти подаря…








































молитва в неделя


Ще се завърна някога…
Отнякъде…
У дома – тих и мил-
в някой ден с уморено лице
Ще целуна земята на прага,
от който съм тръгвал…
И очите ти
в него,
през които са минали дните ми.
Ще целуна леглото,
във което заченах със теб
от съня на нощта
любовта ни…
и където отново
животът си пъстър повторихме.
Ще целуна на въздуха
мрежата - стара
и скъсана,
във която събирахме заедно
на дните  си всички посоки.

Нека само дъждът
да престане
да къпе очите ми…
Ще затворя в следобеда сънен
на твоето лице
две премръзнали сини февруарски кокичета.
С тях потъвам във шепата обич и днес…


Нека само в пътеката хорска
да светне.
Да открия на Мрака доброто начало.
Вечността- захаросана бледа кокетка
ще отпратя в съня на едно Огледало.

Ще се върна отнякъде.
Някога.
В себе си.
Като в ден на разсъхнали морски корита.
Да ме има на прага
и Някой за мен да попитам-
ще ме чака ли…
Скитник
от тази неделна молитва.

рисунка по Дега

Небето  е хлапе на средна възраст,
което се катери
по съня си още…
Оттатък
цъфналите в розово дъбрави,
отиващи с тополите на гости
във школата ми  
по балет…Красивата липа
и чинарът оголен
зачеват в младите си клони
Начало пролетно
и светло.
За слънчевото матине.
А после
в синьото поточе…
далеч- в очите на сърната…
от паднала с луна
подкова,
един капризно тънък Вятър
изсвири сам
Вечерната соната.
За утрото на своите Любови.
























Fado para memoria por amor 

Под мечтите си…
да, под мечтите си,
където заспиваме всички…
Където съм аз,
без да зная на кой път
осъмнал.
Където си ти –
неспособна да отместиш
съдбата си вечер,
за да поникне в утрото
стръкче надежда;
където сме
двамата с теб -
купчина нерви, събрали
ежедневното усилие
да спрем в двете си ръце
само...
в които още можем да се усетим;
където е навикът
за това делнично любене,
стъпкал понякога
и цветчетата живот
помежду ни…

А по - малко от Есен
със теб ни остава…
По – малко от Есен,
за да побегнем навътре –
в отчаянието на лицата си,
в самоубийството
след „щастливата миля”
отвъд
телата ни свързани;
по- малко от разстоянието
между ръцете,
когато в тях се сриват
всички кули от пясък
и мостове;
по- малко, мила,
от онова нежно постоянство,
с което повтарям в пръстите
извивката топла
на гърдите ти
от нощта…

дневни ескизи


Като в платно на Климт
вали…
Прибоят е по- тъмен от мастило.
С неземната му
морска плът
в мен странстват
пролетни пустини-
дванайсет пясъчни слънца,
събрали стъпките на мрака.
В една единствена следа.
От есен -
твоето очакване…
И търсят вечната дъга
в полуокръжност – стара мида,
оставена във Пролетта,
осъмнала по наште ретини…
Дванайсет пясъчни сърца
рисува в тебе Ботичели.
Прибоят е старик гърбат,
направен от скали.
И  Време…

Зад алено и аметист
сънуват погледи листата.
Денят е арестуван вик-
как пада в твоето очакване…
Един потънал зимен стих
лекува дневната ми рана.
С 12 пясъчни сърца.
Далеч от есенните врани.

Като в платно на Климт вали
от всички земни календари.
Рисувам в дневните скали
вълна.
За твоето очакване…









непобедени…

„Това е битката ни на живот и смърт със тебе,
но аз не мога да си позволя да си отидеш.
В мига, когато погледът ми те съзре погребан
в земята, не ти – аз ще съм загиналият.”
                Светла Гунчева

Навярно сме били
тъй близо с теб…
в плътта обърката и молеща.
В прекрасният и ромон
нощем…Навярно сме били
тъй близо с теб
сред тези непонятни, глухи думи,
кънтящи в нас…
и мрачни…и дълбоки.
Като в недишаща вода –
желания и гласове
от сън по огъня…тъй близо с теб.
И тъй далечни.

В студа, в човешката агония,
където нощем се зачеваме,
където пръстите утихват,
докоснали желания тъй диви…
два хищника, един във друг
умираме – непобедени.
И непобедители.
Така внезапно спрели времето
в плътта от маски и декори…
навярно сме били по-близо с теб -
в онази сцена от пиесата,
където дъното се вижда
като махало на часовник.
С един актьор, забравил думите,
с едно виновно огледало,
в което репликите падат –
единствените голи махи...
Навярно сме били тъй близо –
стъкла, посипани на пода
от стълбище, от път без изход…
Дошли за делничното тото,
в нас думите загубват баса –
петна от слънцето на Бога,
до дъно виното си пили…




Безпаметни, безлунни от желания…
потънали във своята си приказка,
два хищника – един във друг умираме.
В нощта от маски, в тази пантомима,
по залез пили сладкото си вино -
непобедени…И непобедители.










































тяло за моите думи

Ще се случи веднъж
на хиляда години…
Заведи ме…така -
в чуждо есенно име…
Далече.
Надалече, където те има.
В някой есенен град
без лица и площади,
без надничаща
в думите болка от зима.

Искам в твоето тяло
за дъх да осъмна…
аз, реката,
родена от нощна река.
Заведи ме далече
и…колкото струва
ще ти бъда
докрая
спокойна вода…

Става само веднъж
на хиляда години…
Остарях.И не помня
отдавна лица.
И невръстната песен за моята любима
аз без памет,
без думи
повтарям.
На глас…

Просто късно се случи…
побеляха годините.
А не мога назад
да отвърна Смъртта.
Пусто време…
търкаля ме в сумрака
синьото.
С оцелялата жажда
по твойта ръка.






тази късна любов…

…Тази късна любов –
тъй внезапна и толкова истинска.
Със лице на красива
безсмъртна
река…

И небето да падне,
аз съм никой навярно
или ничий- от днес…
разделил своя
есенен тъжен портрет
в две осъмнали нощни авлиги…
Там живея – във теб през деня.
А нощта ми е тръпнеща птица.
Тази късна любов -
с побеляло от взиране
синьо.
Малко тъжна
и малко виновно усмихната…
Тъй сама и единствена в мене -
Сред горчивата пепел
от минало…
Знам…безмилостно
в чужди победи
умирала.

Аз сега съм пред Нея…
как забравих на думите пъстрата нишка.
В тази моя любов
днес съм никой…И от пясъка в себе си пиша.

Малко тъжен.
И малко виновно усмихнат,
я прегръщам- Последната
в прага на дните.
Моя късна вечерна Жена -
тъй внезапна.
И толкова истинска…








аз бях…

А любовта е страст
за притежание…
И жажда по красивото
у теб…
Една светкавица,
в морето паднала,
една зелена пролетна върба…
И всичко това е Любовта –
пътуващо момиче
от съня ми,
разказало от моя дъх света
с най нежното си пролетно ухание…
Една ликуваща Жена,
забравила посоките си
в мен…

Как пиех тихата и власт.
Страстта съблякъл
с вечерната нежност…
потъвах в двете езера,
в ръцете, в бялата им вечност.
И палех в тялото и сам
отминалата младост
на копнежа.

Една жена е Любовта
от есенната песен на върбата.
Разтворен в тихата и власт,
аз бях и Пътник. И Мечтател.
Аз бях за миг
и Рай ,и Ад,
и Болка, и потънала Монета…

В една вълшебна пролетна Жена
от някакъв провинциален петък…











тази....
 
Тази вечер
Заливът, привързан
с късче сън
от лунната пътека,
ще притихва кротко.
Сред очите ти.
Пясъкът от тях
ще къса  време.
В плитчини.
И мидени черупки.
А лицето на луната
ще ми шепне,
че съм те открил.
В тревата късна...
Че по бледата скала
на фара южен
от сега нататък
ще се спускат
в мене
всички вечерни илюзии...
като тъмната страна на чувства.
 
А когато в утрото
ми махнеш.
С твоят нежен поздрав
за довиждане...
от пътеката
очите ти  понесъл,
с водорасли
зад смеха
на твоите думи…
Отчаянието в мене ще люлее
мъртво
мъничко
делфинче...
в тази вечер
Заливът привързал
с късче сън
от лунната пътека.
 
 





импресия с утро…
 
Ухае утрото
на езеро…
Днес птичите гнезда
в тревата
събират пътя.
За очите ми.
Човек от бягства съм,
а цялата
в една сълза у мене
си живяла.
Да пия жадно
и без сили
в страстта,
на тялото в омаята…
Набръчка вятърът
небе от локва.
И само в сянка те ограждам.
С едно желание
до изнемога -
да бъда целият в теб
Жажда.
Преди самият себе си живях.
На острови - тъй голи. И без име.
Из просеките сухи на нощта
намерил сън
в следи от чужда зима.
Между отворената тишина
и капките от глас
в очите ни…
самият себе си живях…
с окаменяла върволица.
Отдавна  вечерите
с чужди идваха.
И ровеха...
в остатъците нощ
от дните ми.

А ние с теб да се окажем
съвсем на място,
точно там,
където
в портите на Лудостта,
зад стъпки от пролуката си Време,
живее още странен Път-
направо в теб.
С дъх  от сърцето ми…

сред синьото мастило на Бургас…

С нетърпеливи пръсти те събличам,
примрял от красотата на очите ти.
Едно тъй късно влюбено момиче.
С парченца светлина в косите.

Сред синьото мастило на Бургас,
осъмнал всички дни студени,
събличам твойта самота.
И  прекосявам с устни
вените…

Забравил съм дъхът си
в твоя дъх. Недишаща вода -
потъвам бавно…
Как с лятото лежи отвън
в отнесените зеници
прохладата…

Надолу е зеленото море
от ирисите с твоето „обичам”.
Осъден в двете ти ръце
Не зная …в Рай
или във Ада тичам.

А утрото от тебе
ще лежи
под ласки…топло.
В земното ти тяло.
И само знак от чудо,
че съм бил
в очите ти  докрай
ще ме изгаря…














писмо за никъде…

Отдалечавам се от тебе,
мила…щом нямам повече
за нищо да ти пиша.
И няма никога да ме изпълват
следи от нощните ти думи.
В очите, кърмещи това,
което другите не виждат…
Отдалечавам се от теб
самата -
беглец по нечие безлуние.
Беглецът в неживяло лято,
човекът в тебе
без земята си…
В измамните отломки
на дъга,
в която с мъка над водата
държа листо от сън
по вятъра…Отдалечавам
времето
и в нас…В разбитите скали
на рифа ни.
Като съдба…като съдба…
аз моите очи,
за да не виждат,
отдалечавам
в другия си свят.
Завързал своето отдалечаване
с едно изгнание по –млад.
И по-богат с едно признание…


















  А вятъра…

А вятъра
е ласкавият нощен момък ,
с един отсрещен бряг
забравил в теб...
гласа желан
на  тъжна чучулига.
Ръката ти
до днес
оставял -
сляпа сянка
в праха студен
на сънените думи.
От 20 зими вече
все пристига.
(Или
по някой
чужди ден
      за теб се буди…)

До ъгъла те виждах-
                сиво птиче.
След ъгъла
 си
 дъх на  полски ручей...

…А вятърът е ласкав
като пламък.
Живее сам -
в  криле
от световете.
Ръката ми поникна.
С твоя камък.
В далечен сън
от тази мимолетност...











свиждане

Там, където
Влюбените спят
под морето
на страстта си,
А Самотникът притихнал -
под тревите на земята …
От различните им
сънища
с вятъра изтичат
сълзите.
В нас…и заедно с кръвта ни
капят по съдби
на бързеи…
От ръждата после,
зная,
в теб разраждах днес морето.
С колко пътища накрая
стигнах своят Път
от пепел…

Страшно е това Очакване.
Тръгваш сляп и след морето.
В себе си едва прогледнал
от стопено сиво его.
След изпуснатото лято,
по крайпътни изневери…
след сълзата за лицето ми
тръгваш, мила…в малка капка
от небето на Смъртта -
лек за дневното безвремие…
като дума за длето
от сърце на нощен камък.
За да падам цяла вечност
тази вечер
 по дъха ти…











скитник

В деня си будя
птиците.
За тебе.
И въздухът от тяхното небе
търкаля по лицето
мокра топка.
Сам стигнал
до ръба си
на дете…

Ухаеше на прясна детелина
сънят замръкнал в теб.
А твоите ръце –
на сутрешно кафе непито.
Из неговите пътища
аз неведнъж
във тялото ти вечерно умирах.
И раждах…раждах себе си
в едно
лице от нощен вятър
скитал…

Не знаех…има ли те…
или -  не.
Лежах сред теб
честит
под хълма
на страстта си.
В разкаян,
светъл
и небивал ден,
на седмото небе във сладостта
от топлата ти плът
повиван,
достигнал дъното
на твоята коприна…
Пресъхнал.
Празен.
И небивал.
В най- хубавото
грешно време
останал в тебе. Твоят скитник.
И в теб завинаги
заминал…

предсказание

Ще се завръща в моя сън
ръката ти
и непорасналите в нея
пътища
ще очертават
есента
във мен.
Или
в избягалите нощем
улици...
ще се завръща в моя сън
лицето ти.
И всички думи
за любов
ще светят в него
от благоприличие.
Но ще копнеят само теб.
И диво -
     тялото ти
              нощно...
            
Ще се завръщат
устните ти в мен,
очите,
капчиците нежност
по утринния трепет
на клепачите.
И цялата
ще се завръщаш в мен.
Защото ти, Любов,
си Вечност.
Дори в един,
единствен
ден...
 











пред теб тревите коленичат…


Пред теб

тревите коленичат.

Тревожни. Ветрени.

Денят не иска да залезе.

Див. Бурен. Есенен...

 

Пред тебе, мила,

                коленича.

В ронлива пясъчна колиба.

Където не живее никой.

Сред сипея.

На юг от времето.

(Където не живее. Никой...)

А твоята ръка облича

поникналата есен

в мене.

(Където не живее. Никой...)

И само лунната пътека

след някое самотно лято

разделя с ден

на две

       лицето ми -

две пожълтели половини.
И се завръща бавно. С мрака.

Ловецът в мен.

И хищникът.

И звярът.

Едно и също -

тягостно привличане -

 на жертва и палач.

И ярост...

И се завръща в мен. И се завръща -

ехти през тишината

сирената на влака,

в тебе бързащ...

Сирената на влака.

Но старецът е коленичил.

В ронливата си пясъчна колиба.

Поникнала от коловози.

В които не живее.

Никой...
 



 








среща в седем от края на август…

Ще ме познаеш ли?...
(Облечен съм като на снимката .)
И малко уморен -
след нощното повикване.

Забравих за цветя.
Забравих твоите стихове.
Почти съм отстрани.
(Или
 почти пристигнахме...)

Ще те позная ли?..
(Като от снимката.)
Седя, заслушан
във живота ("вън" и "около".)
С кафето на пресечка
от дома ти
един следобед ми поднася
спомени.

Ще се познаем ли?...
Неделята
към този час
задъхана вървя.
Сега посърнала
пое надолу.
Навярно
в празната следа
от неизреченото слово...




















усещане за теб…


Знам,
ще свърнеш по първата улица.
А дъждът
(ослепял и нарочен)
ще изприпка след теб
                край дуварите.
И край вечерните люляци.
После ще спреш
                - за кратко.
(Колкото да измачкаш
на душата хартията…)
Ще заключиш след думите
               вечерните ереси.
А от небето ти
                месецът
ключа ще подхвърли...
 
В моя дом
всички врати
                са отворени.
Само вятърът в тях
                ми  донася
понякога
твойте стъпки
от есен
               и босите
                улици,
хукнали
през лицето ти нощно.
 
 
Знам -
ще свърнеш по първата пряка.
Там, където сънуват
                щурците в мен
теменужена вечер
от някое лято.
                А дъждът,
(ослепял и нарочен)
ще изприпка след теб
от очите ми... сякаш сянка
в забравена дума понесъл... Знам,
ще свърнеш по първата пряка .
 




влюбена луна


Тази нощ
Луната ще нощува,
сгушена в камбаната
на църква.
Ослепял от толкова
безлуние,
в слънцето
Клисарят ще замръква.
А камбаната
ще свети в синьо -
мъничко железно цвете.
Всички ангели ще пеят,
скрити в чашата му светла.
Попът ще кади
уплашен,
дъвчейки молитва стара...
 
Тази нощ в Луната
ще нощува
само
бялото ти тяло.
И невидима ще бъдеш
Ти,
 за други неизгряла.
Само моята душа
ще знае
за камбаната.
Във бяло...
 
 
 

















 страст за притежание
               
               
 
Април
е
с късната обърканост
на
зима.
Боли ме,
че не мога
да
те
имам...
 
Боли ме,
че не мога
да
говоря
за
слепия си сън
по тебе...
За прелестното
безпокойство
на
върбите,
повили със коси
небе.
И пролет.
 
Рисувам въздуха до теб.
Рисувам думите.
Тежи ми, мила,
този пясък време.
Настръхнал в дните
                помежду ни.
 
Съзнавам,
че е късно да последвам
зеленото
на
твоите
години.
Една надежда
(може би последна...),
в която
себе си
          сме
               поделили...

 
Април тече
по слънчевите мрежи
на вишната
пред моите зеници.
Сърцето ми подсказва,
че е птица
надеждата
отново да те имам -
в косите
на
последната си
зима.
Сърцето ми подсказва,
че си птица...
 
 
 
 

































щурец

Денят е седнал
на прозореца.
И в тялото на мъничък
щурец
надува
тънката хармоника.
А звуците му
в теб трептят.
                В зелено, жълто...
И щастливо,
слънчевият листопад
разтваря нежност
в топлото ти тяло.
 
Денят е мъничък щурец,
доприпкал вечерта
да пием вино.
Аз в нежните му
тънички крила
съня по тебе
ще повивам.
Такава лунна мекота
вали в лицето ти,
                любима.
Денят отдавна е заспал -
един щурец.
                Без име...
 
 
 
 
 

 















когато си мисля за тебе…

Когато си мисля
                за тебе,
виждам
тъмната струйка кафе
от сърцето на чашата;
необятната красота
на спокойно
и тихо море;
кадифения шлейф
на луната
в Несебър...
 
Онзи живот,
след пътека от есен
и болка -
той е само сънят ми,
в който нощем съм буден.
                Онзи живот
е животът без теб.
                И без утро.
От което... От което
любовта мълчаливо
                е тръгнала.
............
Когато си мисля за теб -
идват гарите.
Разстоянията
от лицето ти
                до безкрая на спомена.
Идват точните светлини
на раздялата.
След ръцете ти
свети "сбогом"
от крайния
гаров
семафор.
 
Когато не мисля за теб,
виждам
тъмната част на деня си;
препарирани думи за вярност
(разредител на чуждите грешки).
 
Когато не зная
за теб,
само в сиво
страхът е боядисан.
И умирам по малко
в деня  си -
като скитник, осъден на обич.
........
Когато
не чакам
в лице
да осъмнат ръцете ми
жадни -
аз живея
навярно до теб.
Преболял
хоризонти от вяра,
без реки и полета
от думи,
аз живея навярно
в съдбата си.
Аз живея в очите
от теб...































влюбване

... Там пролетта
на пръсти
прекоси
очите
на едно
момиче.
Дъждовно
никнеха
от суета
въпросите
след моето "обичам"...
 
И сред пръските им
цял
(посипал себе си
във чувство),
бях и дъга,
и сеновал... И
топли мокри устни.
 
Така и не остана
плат
от светлото ти тяло -
в една вечерна дреха
Любовта
сънува стих
от бялото...
 
И там,
сред речния ти бряг
(в цвета на празничното
его)
копнея досънуван праг.
И стряха
за мечта
над него...
 
 
На пръсти
прекоси в мен
                Пролетта
очите
на едно момиче.
Или
дъждът от късния ми стих,
дошъл в нечутото
                "обичам"...
 
 
залезът е чаша вино…

Залезът е чаша вино
сред снега на дланите ти,
                мила.
Вятърът
пристъпва бавно.
И не смее
в тях да пие.
В твоите коси
                угасва,
                чакал уморен
                да го погалиш.
Залезът е чаша      
                вино.
Позволи ми,
позволи ми
да напия - до насита.
После...
             в топлото ти
                леко тяло
да рисувам
           с устни виното...
                ------------
Залезът е чаша вино
от брега
на
моята
любима.
Някъде
на изток от
                лицето.
В паметта на две години.
Ще напия до насита
стиховете
с
твоето
вино.
После
в
топлото
ти
нежно
тяло
ще
рисувам
с
устни
името...