опитомени пътища - книга

Признание
               …да съхраня от всички този дар небесен,
               дошъл като последен благослов за смъртник…”
                „Клетва”- Светла Гунчева

Защото те обичам…
и дори
в бодливите черупки
от минутите
изминалите пътища
болят…
отвъд сланата на годините.
Защото те обичам…
а не знаех
за теб,
стъкмил живота по недели.
За нощното мастилено море,
с което си умираш
да говориш…За стъпките,
за твоите следи
по пясъчното тяло на съня ми…
Защото ,мила,
в теб съм бил…преди да се родя
в стиха за дюна,
преди онази клетва
от април,
завинаги споила в двете дати
листа от късни брегове,
които все се разминават…
Защото те обичам…и съм сам
в жестоките графити на съдбата,
че всяко утре ще убива
в нас
отминалия ден без вятър,
без името ни, без морето,
без стъпките по този пясък…
Защото те обичам –
зад съня
отдавна крия в теб дъха си…
та нощем да се наваля
по нежната ти гръд
от лято.
…Защото те обичам,
а не знам
дали в живота си оловен,
в една написана Съдба,
не ме е срещнал вчера
Господ.
И както става след това,
от две сърца и две половини,
близначета да се родят.
Далечни точно 300 мили…














































Разписание

Зимата се пръкна
сякаш
по роман един на Кафка-
едрогърда, леворъка…
сива…и с добри очи…
Като в ръбчета от глътки
вино старо
по ъглите
падат в нея късни дири
от прелитащи трохи…
колкото врабците да залъже
в млечната,окаляна трева.
Колкото душата за одраска
някой нощен стих в съня.
А в писмата ти навярно
снежен камък ще расте…
От фригидната и пазва
ще ме върне в есента
онзи стар оклюмал щъркел
дето спомени чете,
дето меси ми душата
още с дъх от сън
по теб.
Из писмата ти навярно
всичките целувки пил.
Нейде след един нататък…
Нейде след един…

п.п.

Ще се случи някой ден
да ме целунеш,
скрила само двете ми очи.
Да заключим обедното слънце.
С устни.
И в безлуние
да помълчим.
Ще се случи с мен да хванеш
Самотата си- след 3.
И в следобедната гара на мечтите
като сън да се стопим…








неделно ноктюрно за един юнски дъжд

Валя безимен юнски дъжд.
Неуловим...до тиха песен.
Забравен от една река.
До детство млад.
До старост- есенен.
Валя неделя.
После -две.
Пристъпи сенки в мен, дъбрави...
На мрака в младото сърце
дъждът припомняше октави.
Изохка сянката му
днес-
в аритмия, в сърдечна болка.

Дъхът усетил вкаменен
в съня на есенна топола
с такива черно-бели дни
потъвам в жълтото глухарче
и търся погледът ти
в мен,
и търся нежните октави
в съня на двете ти ръце,
отдавна посред ден забравил
вика на нощното сърце...

Валя...безимен и честит...
благословен и млад.
До болка.
И в стряхата на моя стих
аз шиех нежната ти роба.
Аз шиех дрехата за теб.
От нощен бриз и топло лято.
В едно следобедно море.
В пресипналото име на вълната...

Валя – неуловим. И сит...
Протегнал мокрите си длани,
целувах двете ти очи-
неизлечим, желан...
без памет.
Целувах своята икона.
От жива плът, от късен стих.
В самотната неделна стая.
С балкон. И влюбени мечти...



Етюд

Вървя по стъпалата
на деня,
към жаждата по теб
вървя…със сключена
от сушата
душа,
към вечерния вятър
в себе си…
На този късен бряг
в отекващото ехо
повтарям думите,
които няма да ти кажа…
И слят от перуниките
на своя мрак,
във снежнобяла самота
навярно ще се прероди
сънят ми…
Вървя ,останал неподвижен-
блед къс от сенки.
И слова.




























Самосъд

„И толкова по мярка е скроена ролята ми,
че вече и сама не знам кога съм истинска.
Какво значение, щом зрителите са доволни,
че себе си от чашата- живот изплисках?”
    „Роля” - Светла Гунчева



Износил на летата синьото,
на зимата- вечерния воал,
От пролетния шал
по името
ккъм пътищата свои
заборчал...
Приличаш май на Оногова,
зад жълтите подлистници Съдба.
Годините – отдавна нехристови,
Насипват тялото ти…
Самота.
Насипват…Пясъчник те правят.
Или- два стълба камък…сол.
Животът не е стих.
И не отлага
останалото пиршество.

Дано след стъкленицата
застинал
в храм, зидан късно…без основи…
петимен за вечерното вино
да  видиш старите любови.
Ти- в пясък, те- във паяжини.
Увити сред парцалени копнежи.
Заинатен ,така ги газиш.
Забравил на забравата ламтежа…

А късно ли е в теб
да близнеш сока…
на най- желаното умиране
свещта.
Един прозорец с бряг насреща
тъгува твоята душа…








Акт

Когато мраморните
нейни юници
над теб се гонят…
Разтърсват нежно
въздухът ти
в дробовете…
И хоризонта пред очите твои
люлеят…И праща Господ
късни ангели в гласа и…
Когато радостта
на пръстите ти
е попила
онази топла, мъничка светкавица,
заровена в подножието на корема…
И палиш хълбоците,
палиш мрака рехав…
В копринените вени на бедрата
потъва тихо нанадолнището
на сънят ти…
Когато в утрото изплуваш-
безпаметен и лек-
с небе и ангели от нея,
А устните и в тебе пият
от нощният ти сок
тръпчиво,бавно…
И вплита в нежна паяжина
Тя дъха си.
В желанието да те има…

Разбираш- гол,осъмнал в бяло.
Между ръцете и бедрата.
Новороден.И топъл…в купена.
В лукавото око на Дявола
една искра- ще се люлееш .
Между агония и сладост…
под мраморните юници от мрака и.
Спасен. И чист за Любовта си.











Съботно цвете

„…не, невъзможно е да си така красива”
                Светла Гунчева

Целувах те в несвяст…
до билото на мрака.
Зад границата
в мене
те жадувах.
До сън.
До жива кост
разделяхме телата си.
В осъмналите есени. Без другия…

И нямаше сълзи
по сухото ми тяло.
И нямаше следа от тези дни.
Целувах те-следобеден  удавник.
От дъното на хиляди сами.

Целувах те-
звезда без име
тогава слезе
в живата гора.
И стана светло
и красиво
глухарчето за моята Жена.























Новела
„Но тя- душата му, не е Мария- Магдалена,
която днес за греховете си се кае.
Тя търси само своята любов, смирено.”
 „Трубадур”- Светла Гунчева

Заведи ме
в най- тъмната гора
на своите желания.
Някъде, където слънцето
виси обесено
над чуждото щастие.
Някъде далече
от следите на хора и птици,
заведи ме…навътре
в теб да се скрия.
До греха на една
жива раковина…
заведи ме, Обич,
по най- тихата пътека
на страстта си,
непреводимо готова за мен.


























заричане

Каквото и да те чака
в джунглата на Утре,
да си останеш ласкав звяр
в Нея…Та дори да е краят
и да се сбъдне
оня сън
от календарчето скрито на Лудия.
Да си пулсирал до вечност
в топлото тяло…
По съня и копринен сто пъти минал.
Да те целува Тя –
диво и нежно…да ти прощава…
песъчинка по песъчинка от тебе
да взима,
ухаеща на лято, нар и перуника.
И всяка твоя кожа
без дъх да изгаря.
А ти да си ,брат, вечният Никой…

Сам да я къпеш.В лунната сянка.
Нейде под девствената и чертичка
да преговаряш наум красотата и.
И в тебе до гроб да наднича…

























неделен диптих за Пиеро*

Погледнато отвън,
откъм-то въздуха
и времето у мен
по-питомно от вик живее:
  - в едно нощно хапче за сън,
     от очите на кварталния просяк взето;
 - по–питомно от овално превитото „ес” на дъгата
    в лицето и, драскало въздуха и минутите;
-  в пресните следи по Нея и изпитото вино…
Отвъд дължината на думите
е смешникът,
който ги облича в черно и бяло.Всеки дден…
В черно – бяло…декорира
валетата и поповете
за сърцето на една дама пика.
После събира в мен сякаш колодата.
И раздава усмихнат…раздава.
                2
Цяла нощ те търсих като болен,
между сенките наметнат
с топлите ребра на мрака си.
В старата прегракнала латерна
от сърцето,
дето капе звук по звук луната,
зад една неделя време разминавах
есенните влакове след лятото.
В жълтото око на два семафора
цяла нощ съм бил
по теб очакване.

А на утрото оставил
вечерта до твоето име,
Пиеро- смешник одимен
ще ми плъзне тихо мрака
с три добри аса в „ръката”.
Някъде ще светне в синьо
от дъха ти месечина.
И в ръба на понеделник
ще прошепнеш в мен: „люби ме…”

----------------------
Пиеро * - малкият Пиер, тъжен клоун. Несподелената му любов е Коломбина, която обикновено го оставя заради Арлекин…Не носи маска, а лицето му е боядисано в бяла креда.




аз те слушам с кръвта си , Любов…

…И когато притъмнее
от четирите ъгъла на Времето,
и когато в мене паднат
първите вечерни капки
на дъжда ти вълшебен…
И попил в тишината
на твоята нежност,
без памет,
аз разтварям страха,
който в другите дяволски шепне.
И притихвам пред светлия праг
на нощта, и притихвам
на твоите есенни длани.
Аз те слушам с кръвта си,
Любов
и сънят ми по теб
е сърце
на последното мое желание…

А така съм привикнал
на отливи,есени,суша…
И така оживявам –
в безлика земя,
все на паметни купчини.
Само вятър с лице
като хладно излишно
предчувствие,
сякаш пълни очите
на моите неделни възрасти.

И не зная дали е дълбока
нощта в мен и още
по лицето ми в белези храни…
храни късните нощи.
В чужди дни днес пътувам,
но в тебе замръкнал
аз те слушам с кръвта си,
Любов.
И градя свойта празнична църква.









 Осъмване

Белее твоето есенно тяло,
                Любов –
между скалите вечерни
и окото дъждовно на фара.
Знам, ще отминат след тебе
като просяци верни
всички дни, в мен родени по залез…
ако някога станеш.
И си отидеш.
Ще тъмнее брегът ми
сред късните кораби
(помниш ли –
ти ги обличаше всичките
в лято...)
И ще наднича  тъгата
от твоя неделен прозорец
с онзи следобеден вятър
дето чадърите плажни премята.

По парче от смъртта си
стиска
     всеки
       във  шепа.
И пътуваш из този живот
на обречени… Нейде
след влажните стъпки,
по които
Преродените крият в лицата си
вечност. Там, любима-в деня...
там , любима – с морето...още в твоето утро
разлиствам живота на земен.
И дори по-бездомни от вятър
да осъмнем на пясъка,
разсъблекли
съдбата , която напред ни очаква.
Или помежду си вече сме взели-
ти, любима- в деня...Аз, любима – с морето...
ще белее твоето есенно тяло,
                Любов –
между скалите вечерни
и окото дъждовно на фара.
Знам, ще отминат след тебе
като просяци верни
всички дни, тук от тебе измити …
ако някога срещнем Смъртта.
И от нас тя доволна си иде.

Акустика

Пристъпете дома ми
с молитва,
вместо с камък.
Всеки грях тук почива на трон.
Или в тихо подножие, в синур.
Пристъпете сами, към душата –
на огряна от залез бреза.
А кората й днес ви очаква -
... да я шарят ръце и очи,
със резките на
болния делник…
Аз не съм се страхувал изобщо -
с тези есенни думи
без слънце,
и с мъглите, с които повивате,
пристъпете във мойта душа.
Или в тънкия лист помежду ни...

..............................................

За всеки грях съм си отгледал второ име.
Не мисля да ви заблуждавам
с акустика от собствени мотиви
и оправдания -
защо с безхлебието на дъжда,
така орисани са ми годините.
Защо от всеки сън тук имам дом,
небе, ограда, птица, нещо пеещо…
И извор с лековита вада – да отмива
отровата по дневните ви думи...
Дома ми пристъпете. Но без страх.
И вместо стар прогнил молитвеник,
за вашите ненужни „важни истини”,
дома ми пристъпете и дори
със прашката Давидова - за камъка.
Облечен тук блести невинно
и крехко есененният смях.
Без вас,
аз всеки ден
копнея тук света си.



...............................................



п.п.
Течението има съвест –
вълна от болка срещу него иде.
Една стена, натъпкала в калчища
порутените храмови молитви,
за Каин плаче...
по човешки-
в следите от довчерашни циклопи.
В една вълна, която дърпа
света ми
в калпаво подобие.
В едно движение по хребет-
потоп, отгледал нашите утроби
които влачим....
А Каин плаче...
по човешки-
с очи на жертви. И палачи.










































опит за рисунка
Любовта ми по теб е трева
в зеленото око на вятър.
От дни,от пътища... И тишина.
Расте с потока. В бяла сянка.
А вечер на един щурец
нашепва из листата
денувал есенен куплет.
За обич, сън. И лято…
В самия край на твоята ръка
живее още Раят.
Но днес
глухарчето му отлетя,
осъмнало в приятел.
Преспал из шумата ветрец
събуди гладна врана.
Едно забравено звънче
в кошутата оставил.
…..
Самия край на Любовта…
Луната сякаш капе.
В око на пръстен и сърна.
На враг. Или приятел.
И някак с нея оцелял -
във зид. Или във купел.
Разпъвам скъсания мрак.
До гръб на летен щъркел.




















разговор с теб

„С очи, пришити от страната на хастара,
душата, недокосната, сега мълчи...“
„Залезна птица“-Светла Гунчева

Понякога искам, мила,
да смажа
голото лице на мрака
зад мраморните ти ръце
надничащ,
да си остана влюбен
до полуда
в плътта на твоето съвършенство.
Понякога...понякога искам,
когато в дните ми от есен
дъждa разяжда бреговете
и шепнещият буреносен шквал
залита в думите по тебе,
омесва в глината червена
там всички паметни морета
и в пенестите хризантеми
прегракнал спира по вълните,
разпаднал дните ми
без теб
на черно-бели сталактити...
Понякога аз искам да си птица.

Не зная кой днес пази,
кой събира
онези, неизречените думи
да отделят водите си прощални
от тинята на мръсните води...
И вярно да отключи в нас
последната си стая лятото.
Когато ще сме сън и пясък
в брега на този късен филм.













молитвено
 
Бъди за мен
И сол.
И жажда дива.
И капката вода
за моя зов.
Бъди ми
нежен благослов.
Молитва жива.
В един
тъй беден
на любов
Живот…
Среднощен звън
за вятъра
бъди ми!
Осъмналите дни
без теб
са болка.
От лице на зима.
И две сърца…
за да расте
до извор чист
сънуваното име.
Бъди в мен лятната Жена!
И лято...докато ни има.























дневник на една самота

Събота- от всички календари…
и по земната ми памет.
Сякаш че от дългото
преливане
с охрата, глечта и сивото
този ден е толкова печален.
Някъде,
из книжните гори
на отминали,
живели пътешествия,
в друг оставили следи,
слизат мойте късни есени.
Там ме няма. И добра
като лелката от блока,
Клото ми наприда знак –
„днес тръгни, събрал живота си…”
Някъде, от някого. Навън.
Там, по нечий сън на болен.
В слънчеви и тихи ереси…

Старата нарежда с поглед –
„днес тръгни .
На лов за себе си…”

























огледало

…А съботното ти небе
е кладенец.
със толкова бетонни обръчи,
в колкото те вгражда Самотата.
И ти вървиш из паметта си-
от болка…до нова.
Тихо засипваш
крачките състрадание
с парчета  вятър и паднали звезди.
Някъде,
свели плещите си,
крайбрежията
галят слънчевите костенурки на мечтите,
а пладнето,
разтворило ноздри,
вдишва гласове от пясъка и чайките.
Някъде…прочее,
най-тъжно е тогава,
когато ножицата на месеца
прекроява хастара от нощта.
И симетричните отрязъци време
навалят
в прибоя на вълните…Забравям ,
че небето
все пак е кладенеца,
по дъното на който
лежат и твоите мечти.






















Ти..

Ти си бялото цвете,
посято
в разделени от пътища дни.
Ти превързваш  сърцето ми -
минало… с живи рани
от сухи земи.
Стара медна пара
в бяла пита,
брачно ложе за новия ден,
Ти –единствена, недоубита…
Още някак живееш .У мен.

п.п.

Навярно ще те имам дълго-
дори след края на света ми.
В ръцете ще  ни пари тиха
онази бяла, мека пепел
от изгорена скрито
памет
на моето и твоето безумие.
Насън или наяве…в стихове,
дори след края на света ми,
навярно ще те имам дълго.
Като осъмнал в новолуние.

















едно тъй дълго изречение за любовта…

„Защото ежедневието ни поглъща
и задушава в своята прегръдка.
Защото, за да си останем същите,
е нужно нещо повече от кръстене”
„Защото” -Светла Гунчева


Когато откъсна
последния лъч
от Надеждата
и тревата на завистта още
не расте по лицето ми;
когато съм загубил всичко,
освен пътя
пред собствените си ръце
и побелялото слънце като спомен
с дъх на щастлива река
потече отново и отново
в очите ми;
когато нощта се свлича дълго,
дълго по тялото,
сякаш две думи от нощната ти дреха,
и по настръхналата ми кожа
изсъхва коприната на последната твоя целувка;
когато беззъбата усмивка в светлия прозорец
отсреща
те поглъща
минута преди началото на отчаянието ми;
когато умира порива на вятъра
в косите на късното наше море…
ние,
прегърнати, вкопчени един в друг удавници,
изхвърлени на кея детство,
на сън от сянката на катафалката,
гледаме
как бавно се отдалечава
платноходката на нашия живот
и с изсъхнали от вярност очи
шепнем една последна абракадабра
като клетва,скрита някъде
в следата на този ден…







обичам те

„Но има път без пътепоказател
къде отива и дали се връща,
за който няма да ти каже и приятел,
дали накрая още ще си същият.”
„Избор” – Светла Гунчева

Обичам те,
дори когато
за мен ще бъдеш вятъра студен.
И скрита ослепяла есен
изпраща земния ми ден.
Знам…някъде,
за път готови,
размахват жерави криле.
А в песните им ще умира
до късно моето лице.
И аз ,бездомен като камък,
по-сив от обедния дъжд,
ще пазя стъпките им леки
в неокосена , късна ръж.
Как всичко, всичко е претеглено …
Снегът, изтръпнал между нас,
посипва болка
във косите ни.
И побеляваме на глас.

Обичам те,
дори когато
за мен ще бъдеш залеза студен.
И скрита ослепяла песен
ще спре в последния ми ден.
А някъде,отвъд сезоните
на детските ни брегове,
в очите ни, за път готови,
ще махат жерави с криле…












Аквариум  / по Иван Радоев /

„ тихо, котешко- стъпки в аквариум.
Войната започва, любима.”
          Иван Радоев

Освен ако няма съвсем накъде –
повдигни се на пръсти
да провидиш оттатък,
през дувара от спомени,
правен с камъни в пазвата…
Освен ако няма
                съвсем накъде –
да се върнеш във времето,
където е скитала
все еднаква и боса
душата ти.
Където си принцът и просякът,
джуджето мърморещо, грозното пате,
храбър оловен войник,
продавач на недели
или късни глухарчета
от лъжливата дума
на един дървен Пинокио.
От която си научил
да бъдеш или да не бъдеш…Освен ако няма
съвсем накъде…
и въжето ти вярно
по възел уплита на ден,
а смъртта в теб отрано
е легнала бременна.
И готова да преспи
под езика му смазан. Със всеки…


















Усещане

„В неделя нещата изглеждат по-истински”.
      „Седмият ден”- Светла Гунчева

Измамно свободен –
като маймунката,
избягала в антракта
между две предствавления
на Времето.
Измамно късно
за свобода.
Тъй измамно, както
когато запушваш с пръсти
слънцето
през око на ключалка.
Толкова късно-
когато си решил
вместо друг,
че все пак е време
за чая ти в пет…
След като думите за любов
тази нощ са забравили
да се върнат
в спасителната капка
на дневната жажда по Нея…
толкова късно е да си
измамно щастлив.





















почти неделна изповед

„Тогава се забелязах,/потънала цяла в очите ти,/
толкова слепи и щедри –/как ме рисуваше с поглед.”
„Пигмалион „ – Светла Гунчева

Дано ни забрави Смъртта.
И тихо и бавно да стигнем
в последния есенен стих
житото на свойте години.
Да бъда за тези очи
Хлапакът от Крайната Гара,
Усмивка в зелено към 3,
Ръката, която те гали…
И някак във пясъка живи,
в морето, в съня на скалите…
останем - две птичи следи.
В снега крили своето жито.

Дано ни забрави Смъртта.
Пресякъл чертата си в мрака,
ръка и лице в твойта длан
така доверчиво оставил…
да бъда последният Път,
на обич любовната вена.
И нека натрупал снегът,
със бяло и черно разделя
за другите птици света.
А в нас да остави неделята…

Дано ни забрави. Смъртта.



















почти…
           „Мийте си ръцете
            преди ръкопляскане.”
          „Инцидент”-Константин Павлов
 
Думи като падащи от сън
метафори.
С тропот на неизпълними
обещания.
Сякаш резани по памет.
В дни на лентата ни
с рудните отломъци:
шлак от много вълчи приказки.
А пък твърдо никак-
злато.
Леко...скърцане в пера и моливи.
В заваряваните денем сглобки.
От ръждата късат нощи.Сиво.
Искат да изсвирят
скрито химна ни
в нещо хлебно.
В нещо за помилване.
В нещо каменно и земетръсно.
За послушните от синура.
Или паметно възкръснали.
В белег. По партийна линия.
Думи – подарена нафора.
Сякаш с понабола вечност
от подутия мъдрец на Времето –
Неизказани, загнили
в късен помен. Или спомени.
По избягали .И живи.
 
Някъде из сенките човешки…
В думи. Блато. Побелели.
Чакаме. За нов Андрешко.















спомен

От дългото общуване
със навика ,
от дългото очакване
на някого,
самият себе си пресичам.
И времето лепя по пликове.
С годините му в мен. И вярата.
По паметки, лица и линии.
В хартиени огледала
лепя аз Вятъра.
От дългото очакване изхвърлен.
В един и същи сън.
До самотата ми.

А всъщност ти на моя праг
била си..Във нечие наопак време.
Без маска е било лицето ти,
сърцето ти, очите ти, мечтите.
Без маска – есените в теб…
Не съм те разпознал, любима.
От дългото общуване със навика
да бъде в някой
моето сърце…



























възможност

Ако ме прегърнеш
под небето
на последната житейска гара…
Сигурно ще стане чудо.
И при теб ще си остана.
В две посоки
да ме разминават
дни от нежелани думи.
Ако ме прегърнеш утре.
В някой вик. Или в безлуние.
Само път ще бъда,Обич.
Оня, дето не отмина.
Дето днес рисува
още
на гърдите ти
в коприната,
дето все претърсва в име
стари ветрове от зимите.
Да омеси сън в косите.
С него да опази дните си
от поледицата Време.
Ако ме превърнеш
В Есен…






















Бяло

Като в пясъчна дюна
избягала
от сърцето
на един
есенен скитник,
душата ми-
отърколена…прашна,
в себе си днес помолих.
Да повярва,
че в стъпки по вятъра
ще и пресъхна съдбата,
ако след нещо бяло
нощем при тебе избяга…

Да и пресъхна съдбата-
в себе си днес се помолих.
Сякаш по тъмно,
след вятъра,
при твойта не се отърколи…
За да сънува как утре
един щъркел и рови поляната,
за плитката и откъснал
сламка от твоето бяло.


























импресия от едно неделно пълнолуние

„ когато сенките се спущат…”
            Светла Гунчева

Когато сенките се спуснат,
а вечерта пониква бавно
и ляга в тялото на залива,
и става дяволско и пусто
нататък…някъде в душата ти.
Когато сенките се спуснат,
а никой в себе си не чакаш
и оживява вятър в дюните,
и запрелита  над водата
дъх от вечерната ти сянка
в самотното око на фара,
в луна от меки песъчинки.
Една жена, до теб навярно,
ще скрие тялото на мрака.

Когато сенките се спуснат
и в мен дотича тишината
като проклето вярно куче
да души нощем сън по вятъра…
Една жена, навярно в бяло,
ще съблече за мен луната.
И тихо в нежното и тяло
ще паля лунната соната.





















Думи

Нощем
на
твоето
тихо
лице
късните думи
са лунна молитва.
Някъде,
в спрялото мое
сърце
лунните думи
в морето
отлитат.

Зная -
с нощните ветрове
от една платноходка
в съня ми
утрото в мен
ще е твое лице,
къпало
в себе си
думи…
в сън на пораснало
вчера дете.
Някак
осъмнали
в чужди представи.
Восъчни свещи
на дни за оставане.
Възли жестоки
са късните думи…
Сякаш
от праг
за среднощно
сбогуване. Стискат по гърлото...
вечност от утрини.
Спрели до песен,
в сивото,
в синьото.
в дневната плесен.
възли жестоки...
самотно бесило
думи в последната песен.

Аз не зная дали ще те има
в техния залез, в тяхната зима.
Всяко утро потегля сърцето ми.
Всяка нощ до съня ти умира
в спрелите пътища с моето име.
Тъй си живея - ден по деня си...
скитникът в твоята нежност, любима.














































Бях...

Нехаен минувач
без свод над себе си,
пресичах зими,
кални есени.
Но нямах нежността на залеза.
И неговото тихо постоянство.
Не ме изпълваше
и прах от тишината ти...
и бях аз подписът,тъй нечетлив,
под тази странстваща картина,
захвърлен в ъгъла на своето минало...
Но неговият път
не ще ме възвиси
или погълне, зная.
Случаен глас е то- метафора
на някаква метафора за края ми.
И няма да ме предаде.
Но как изпълва,
как изпълва...Налива егото
докато мракът в мен
по своят черен кладенец дълбае...
самата моя гордост
сатанински
наприда там,
в изпуснатото си вретено,
наприда днес
на бели парцаливи сенки
осъмналата ми по теб душа.

Нехаен минувач бях в твоя залез.
И прашен подпис под картина.
В зелените очи на тишината ти -
една забравена метафора. За минало.















следобеден етюд за светлината

Светлината
от очите ти, мила...
Онази светлина –
по-различната,
в която завършва
деня ми.
И свива
хоризонта на думите
само в една...

Онази,
обещаваща...
толкова естествена.
И различна...
Навярно от стиха
на нечия раздяла
придошла.
Или
преминала
на пръсти
през кварталите
на самотата ми.
Онази...
           Другата.
По-различната.
Без която
Няма да чуя ”обичам”.
Онази,
която чакат в теб
очите ми.
Да ги отключи...

















там..


Там –
накрая на пътя.
Където тишината
e на привършване.
И започва
лошия вятър –
                гладувам за гласа ти.
Жадувам
ръцете и устните…
потъналите езера
в мънистата на очите ти
отново да видя.
Там,
където тишината в мен
все някога
ще свърши,
е началото
на твоето тяло,
                Любима.

Бавно
ще разтварям
спомена за него
с водопадите
от очите  ти.
С оцелелите дневни звуци
в приливите на болката.
Ще оставя
светлината
в копнежа на твоите длани
да спира
стъпките раздяла.
(преди нощта
да ги превърне в сянка).
Освободил
единствено
сетивата си
да препускат наволя
из тялото,
ще потъвам бавно в тебе...
или умирам.
В дъното на твоето отсъствие
запратен.


---------

Някъде там,
където
тишината е само символ
от брега на очите ни,
още тича
първородният огън
из топлата струйка
на страстта
в двама обречени
да се обичат.










































вечерен етюд за една пътека

В сребристото лице
на залива …
с ирис на дъхава селска смокиня,
уличките
сякаш са довеяни сламки
от безплътната кожа
на вятъра.
А усуканите ръце на рибарите
в тях изливат
на слънцето мрежите.
После дълго
сгъват лятната вечер
под стрехите, там...надълбоко… Под веждите.
И потъва морето в очите им.
Или заблестява отново.
Във виното.

Там, край лодките,
проточили сенки и спомени,
към дворовете сънени
и към къщите...
рибите бляскат с телата си
сякаш бели многоточия
по пътеката моя
към тебе.
За връщане…
















Молба
"Защото знаеш , че душата се крепи
в очакване на двете думи само."
"Палячо" - Светла Гунчева

Не ме изпращай -
птица е нощта.
И в залеза ми летен
диша будна.
„Не ме изпращай!“ -
релсите крещят.
Дори насън
от тебе да не тръгна.
Дори насън...
а с гарите у мен,
така - избягали по някоя неделя-
живеят скупчени
остатъците неми.
В едната си любов,
с едната смърт...те, сенки
в тихите раздели...
Не ме изпращай!
Знам, за нас
раздялата е  чаша вино,
допито в другия
сред късен час.
Из коловозите живот отминал.
Минути,часове и дни...
в които с тебе сме се любили.
Не ме изпращай в този сън.
И в някой друг...от теб изгубен.
За да се върна
с късен час-
покръстен, каменен, лиричен.
Пресипнал от умора
и преситен
от чужди и фамилни снегове,
от месеци на делнично безличие.

Да се завърна в този ден,
в деня на нашето прощаване...
от зими, стоплени с ръце,
от леден мрак,
изтекъл в бялото.

Не ме изпращай, Самота!
Защото някога ще бъдем двама...




Нощно писмо от последния ден на юни

„и останем така- двоен пласт от картина сфумато,
в който всеки от нас отразяващ се в другия свети.”
„Сфумато” – Светла Гунчева


…А само как вали.
Но аз съм в друго време,
Аз вдишвам твоето тяло.
И с твоите очи
разтварям слепотата
на тази нощ от вени-
Преплетени въжета,
на чужди свят сълзи.
А само как вали,
Любов!..Проклето време.
Прелива сякаш младата вода,
изтича в самотата и в зеленото.
И търси своята една река.
Но в мрака с тебе съм богат.
И някак светло ми е с тебе.
Едничка си на този…
и на оня свят.
Едничка, ти- вълшебна свещ-
гориш у мене.
Дано продъни се…дано
остави вените си днес небето
отворени – да навали…
Да се отмие в мен-до вечност
забравеният пясъчник от дни,
затлачили брега ми…
тъй безумни.
Където спира моят дневен миг.
В житейска самота от пълнолуния.
В гръдта на есенната дюна,
на топли залезни следи…

А само как вали, любима!
Отмива падналите дни.











Парадигма

„А някой ще поиска ли да преброи звездите
във триизмерното пространство на душата ми“
„Звездоброец“- Светла Гунчева

Този бряг
с вездесъщия вятър,
който вечер
по вечер
... дълбае небето.
Този пясъчен бряг
е сърцето ми-
хладна отвесност...
отблъсква и гали.
Малък неделен мираж
без вода...Тъй измамен.

В този бряг,
с вездесъщия вятър,
който
вечер по вечер
дълбае сърцето ми,
ти обитаваш
тишината на моите пътища.
И прилепва самотна
нежността им
като вечерен бриз
о моето безсъние.
Сякаш из дневните сухи
постели
от теб
цял ден тялото есенно стене.
В този бряг,
с вездесъщия вятър,
който вечер по вечер
изгаря лицето ми.

-------
Намери една улица в нас-
вкаменените сенки да дебне
прибоят. И в нея-
една гола и боса Мечта-
да постилам за стъпките
път до небето
отново...



Обичам…

„…когато всичко покрай мене се разпада.
Тогава ставам спящата принцеса
и чакам принца да си дойде за наградата,
от дебрите на мрака ми изнесъл ме.”

„Лудо биле”-Светла Гунчева

Обичам в утрин
като тази
да я будя  много бавно,
едва докоснал
със дъха си
съня на сламените и коси
по кадифеното платно на рамото…Обичам
с устни да разтварям бавно…
тъй нежната коприна
на гърдите и.
Да потекат надолу-
ожъднели от пътеки, тихи…
моите желания
до хълма топъл…И така,
безлунен и безпаметен,
да населявам
с върха на пръстите
най-нежната и мека топлина
по долината нощна, в тръпнещата кожа,
заключила дъха на древната река.
Обичам
сутрин да я будя бавно,
едва докоснал топлото и тяло
в съня на нейната една любов.
От езерата с утринно зелено
по капка бяло лунно злато
да си взема,
запазил този миг
за всеки божи ден,
когато
в утрин като тази
ще оживявам цяла вечност
на рамото и смугло и солено.
В сълза от нейната вселена.







дневен триптих

„Няма да кажа на никого
как реставрира душата ми,
върна блясъка на косите
и копнежа на тялото...”
„Филм”-Светла Гунчева

Бяга
беглец
непознат.
От себе си бяга.
Към себе си.
Без отдих. По белия свят.
През тъмни пътеки и ребуси.
Което е можел-не смее.
Което е знаел- забравя.
А белият игрев бледнее.
И белият свят отмилява.
Не вижда ни суша, ни дъжд.
Ни есен над меката ръж.
Ни брод.Или чиста пътека.
Ни свещ за кръвта си вечерна.
А вечер светът е отминал.
В кръвта с несполука догаря.
И гол е, а уж е от минало.
Крещи,ако иска- ругае
Лежи…или бяга далече.
От свои и чужди лета.
Без отдих по белия свят.
До вечност
през дни от пътеки.
От себе си бяга.Към себе си.
Беглецът у мен… непознат.



                2
Сутрин кокичетата в очите ти
треперят от студ, любима-
знам, и децата у нас
продават на едро
пролети…
Вечер съм пряспа от чуждо,
потекло минало-
ненаситно разтварям лице.
И пия ли, пия
поредното забранено слънце
за себе си.
После небето става зелено -
щракват добрите светкавици.
А с дъжда  негативите- думи
от вчера
в мен те поглеждат предателски.

             3
Моливът ми има
разкривения почерк
на сънена мечта…
Но понякога успява да направи
от лицето ти
четирилистна детелина.Понякога…




.

















































































Навик
                / по Николай Колев –Босия/

„Затова съотечественико залюхан,
Застани пред огледалото в коридора
На циментовата си колиба
И си задай въпроса:-камо грядеши, българино!”
             Николай Колев- Босия

Ний вдигаме кротко ръка.
Единодушно.Гласуваме.
Избираме своите шамани
на доживотен мандат
И тайно мърморим под нос,
и явно-гладуваме.
И тъпчем в душите си
евтин хартиен цитат…


Създаваме своите подобия-
отглеждаме внучета.
Безмилостно верни на древния страх.
Как плачем, когато
в жестоките техни юмручета
потъват надеждите наши.
На прах.

И пак вдигаме суха ръка,
и самотни душите прекръстваме.
Проклели отколе несретния дял,
разбираме по студените пръсти-
тук  човек не живее.
Просто се ражда…умрял.

п.п.
От диви снегове покълнали,
под клоните на жълти есени
ливадите мълчат навъсени
като леговища на съсли.
И всяко следващо небе
заключва тайно сетивата.
В квадрат от думи и лица
без слънце в своето лято.
Увити в стихове за мъст,
хермафродити след зачатие.
Така се пръкваме
Без пръст.
В глаголи.
Епоси.
Желания.

ежедневно писмо

„После той заговаря така,
сякаш те гали
и всмуква цялото помещение
в себе си.”
„Лице на фокус”-Светла Гунчева

Не умирай в очите ми,
мое нежно момиче.
Невъзможни сме с тебе.
Като лято в снега.
Сякаш дива река
ти в съня ми потичаш.
Ала днес от очите ми
бяга сънят…
Бяха толкова тихи дотук бреговете.
И коминът над нас- скрит в снега телескоп.
А сега този сняг във лицето ти гложди-
разтопен, посивял…
Значи толкова…стоп…
Много сажди се сбраха
в звездоброя зазидан –
Черно–бяла дъга от полета.
И креп
Затова и светът като графика черен.
С котарака на покрива недовиждащ…нелепо.
Дращещ с нокти в нощите си
Звездните карти.
А пък ти се усмихваш:”Есента е причина…”
Някой много отдавна
телеграма изпрати.
Ала аз не заминах.
Ала ти не замина…”

Не умирай в очите ми,
мое нежно момече.
Остани си до мене,
до завоя последен.
Може там да повярваме,
че в оловно войниче
спи животът на двама,
неотстъпен на кредит.







шарж

„Когато ми разтвори бавно пръстите,
когато ми поглади с поглед дланите,
ти беше ли душата ми прекръстил…”
  „Гледане на ръка”-Светла Гунчева

Аз съм стара играчка, любима.
И не зная защо ме обичаш.
Погрознях- в една истина с лошо име.
Потъмнях – вред замеряно дневно плашило…
Остарявам без време и място. Без никого.
Като чаена пауза, режисирана
до немай-къде
в театралните трикове.
А не зная,  любима, защо ме обичаш.
Просто – стара играчка. За свикнали…
Още в думите тичам –
в тези сухи икони.
И им вярвам /прости ми…/
Ако друго не мога.
Но поне те обичам –
един луд за връзване
циганин,
дето нощем наднича
в съня на очите ти.
И те гали. До съмване…
А не знае защо го обичаш.

Колко крехък е хорският студ –
на лицето ми пари
в очакване.
Отесняло с един темерут,
без да знае какво е прощаване,
моето старо житейско палто
крие още детето в нощта си,
в чифт побелели  от хвърляне
 зарове.
Като късна сълза, наедряла
у мен
и поникнала,
в някоя чаена пауза
между два театрални трика…
А не зная, любима,
защо ме обичаш.
Аз съм стара и грозна играчка. За свикнали…




процесия

„Днес приготвих си дрехи, в които да ме облекат,
за когато ще стихне, ще стане сърцето ми равно.”
„Галеон”- Светла Гунчева

Затвориха се зидовете
в нас.
И все по-равни стават.
От хорските съдби.
Палачът в мене
вечер се завръща
за глътката любов.
И чаша вино…
Палачът на отминалите дни
край твоите очи тъй побелява,
край тялото ти нощно…
и в утеха
шепти за тихите пътеки
на своята сама любов…Затвориха се.
Все по-равни стават
на стъпките отминалите дни.
Пътеките ме преболяха.
И като милост някъде,
под някоя манна небесна,
дали у мен ще завали-
тържествено и неизвестно-
до днес, зад хълма си прикрит,
Дъждът ми.
Всички ветрове донесъл.
И скапал всичките ми дни…

Затвориха се в мен,
защото исках
да кажа на морето си
как да събаря брегове.
Да уча житото
кака ражда
библейската си сила в хляба.
Да търся зад потулените върхове
живителна следа.
За вълк. И стадо.
Защото исках да пристигна в теб,
а бяхме неизвестно млади.
Събирахме си бреговете.
Житата в нас едва кълняха.
А вечерните дъждове
убиваха следа. И вятър.
И все по-равно в мене става,
заровил собствените светове…
душа

         на Нея

Отричах те.
И дълго в себе си укривах,
загърната прилежно
в камъни и бурен.
Осъдена сама по дните ми-
отричах те.
А в мене идваше.
И все по-близо, все по-близо
заставаха от упор пред лицето ми
очите ти.
И питаха…и питаха
дали наистина обичам.

Отричах теб. И себе си. До болка.
До мрак. До стълб солен.
И до безлика лудост.
А ти, съблякла Времето и Пътя,
материя безплътна…в мен ликуваш.
Дано тогава да ме надживееш,
като онова дърво на Юда
разцъфтяла.
Ти, моя спътница до вечност,
в която дневното си тяло свалям.























Изгубен

Изгуби се в теб… и потъна
Душата ми.
Даже Мефисто не пита
за какво я заменям.
В мене памет наливаха
случайните песни.
После нощният вятър ги късаше –
струна по струна.
Отлетя в теб…изгуби се,
мила,
Душата ми.
Оцелявам. Заключен сред купчина нерви.
В тях и просторът изпит.И тялото.
А случайните песни у мен
каменарите още дълбаят
и под преспите с болка
спират на дните ми
ехото.
Как замръкват, любима,
в очите ти
неродените мои години.
И кънти в тях лопатата.
Свлича краят и леден у мен
едно старо ръждиво корито
от минало.
Изгуби се… в теб отлетя
Душата ми.
Отлетя- жадна птица.
Твоята нежност да пие.
В мен се връща
като прах  от лицето
на пътя вечерен.
Там, където сълзата ти в залеза
моите устни попиват.

п.п.
Не искам нищо-
само да приседна.
И под зеленото сърце на земята
в някоя такава тиха есен
на пейка късна да сложа
за мен и за тебе
една надежда последна
между хляба топъл . И ножа…




сън

В този късен ден
от стъклописа на юли
никой няма да забележи
твоята странно самотна сянка,
облечена като в спомен,
да пресича лицето сънливо
на залива,
спряло късче от дните на юли.
В зелено и синьо…
Тази странно облечена
твоя самотна надежда
в мен ще потъне – следа
в стъклописа чуплив на неделята.
Или в някоя част от съня на Времето…
Там , където сме две побелели
сенки – скитници.
Още дишащи.
Още обичащи.
Още вписали в нощния етер
своите влюбени земни зеници.

п.п.

Позволи ми единствено
да попивам очите ти.
И зеленото тяхно безкрайно небе.
Като късна нечакана
в мене истина.
Като тихо следобедно
в тебе море.
Позволи да погаля
в тази чакана есен
твоята дива омайна коса.
Сред искрящия гланц
в някой кичур намерил
две малки и топли
зелени сърца…












картина

„Само някой за никъде вече не бързащ,
може тук да подвие коляно,
с тези краища в гордиев възел завързал
една малка душа разпиляна.”
      „Слепец” - Светла Гунчева

…Просто знам,че си тук. И копнея.
Че си в мен. Че си в синьо.
И е толкова хубаво
някой в мен
тъй от днес да живее.
И е толкова хубаво – в теб да ме има.
Като топла вълна,
спряла в пясъчна дюна
да чертае дъхът ми
твоите две пълнолуния.
А надолу от тях – с нишка памет за бяло,
от лицето ти
с лятото
да вплета самотата,
да вплета самотата
в твоето вечерно тяло…

Като въздух те дишам.
Просто знам,че си тук.
И подреждаш в мен бялото-
полутон-полузвук
С черно-бели клавиши
дъх в
сънят ми потича.
 И пътеката в мен
твоите устни обличат.
Става дяволско някак,
а надолу -
в дъха , в нишка памет за ято
моя нежна  жена,
ден по ден остарявам,
вече тръгнал…
Нататък.









          семейно


С думи –убийци се стреляме.
Залп…А след него
мъртви са
двете светулки в очите ти
Точен е изстрелът.Право в целта.
/ за оцелелите в боя не питайте…/
Двама не стигат в тази война.
Думи – убийци ни целят
и гърбом.
Падат звездите – една по една.
Гаснат. В ненужни албуми.
С толкова страст се сражаваме. Виж-
рухват стените на общата крепост.
Насред руините хлипа Любов –
моята сянка в залога за вечност…

С думи- куршуми се стреляме. Залп!
Поле е лесно. Умира Мечтата.
В най –доверчивия есенен час.
В спомен за нечия лунна соната.



























Метафора на една самота

Нощта е моето сетиво-
объркващо и странно.
И ми се иска
да се облегна на нея.
Да променя
някак
това древно равноденствие.
В което е застанала
на една линия
със Слепеца в мен.
Който води и сляпата си Съдба за ръка.
А Слепецът обича са върви
със Съдбата си.
Да я упътва… в слепотата си да я води.
Да върви.Но и да спира, да спира…
когато тя му се притиска.
Доверчива. И тръпнеща…тръпнеща.
-----
Навярно е толкова, толкова светла
тази нощ,
в която и луната е само запетая
в очите на птиците.






























топография


В ъгъла между тавана и небето
паяци изяждат Времето.
В шячните им търбуси
сякаш се разтварят часовете.
Тихо, в сивото безвремие,
дъх от здравец се провира
край прозорците на мама.
Аз лежа сред тази тихост.
Разковавам силуетите.
И трептя
като последното
непотърсено, недокоснато
парченце въздух
от самия край на Лятото.





























импресия
 
Щом тихо,
с меката нощна трева,
в мен завали Самотата
И някак минава-
сама по стиха ми,
през място проклето.
В Душата…
Ще спра да погледам
нощта как шепти
в отвесната сянка на хребет.
Как спят под копитата
сухи треви,
повили със дъх ветровете.
Как ухае
на прясно  косено  сено.
После Дявол преваля хармани…
И от стана небесен
с игриво кросно
влюбен облак
как сплита бръшляна.
Нощем, сляп от любов-
разтреперан и див,
за кошута как мре хлопатарът.
Още дънерът чер
пази белег суров
от любовната кървава рана…
Може би, може би
в овдовели гори
аз познавам ей тъй – по напева…
край дълбоки долища
как умират звезди.
Или как топлината зачева.
















Кръг

Мълчалив .
И избръснат.До синьо.
Минувач е във мене денят.
С млечна кръв
от съня ми пониква.
С дневна вата
попива Страха.
Парцаливо, кръстато плашило
в мен изтрива .
Следа по следа…
Потопиха се всички гемии.
Пуснал камък
и корен
в пръстта,
Търпеливо очаквам дъжда си.
Саморасляк.
В следа…зад следа…

Минувач е…припада по залез.
Над брега. В теменужено –синьо.
И, задрямал в телата на лодките,
тъй- черта по черта
ме изтрива.
В дрипав кръст
От страха на плашилото.
Или в есен от ново минало.

Мълчалив.
И избръснат. До синьо…