неделните тела на думите - книга

Старица

Там, от края на пътя.
И лятото. Тя сънува
под слънцето камъка,
хлътнал в трюма и
пълен със храсти.
(Сякаш легнала котва на дъното.)

В слепотата си някак пораснала.
( Там … на пътя. От края на лятото.)
Стара къща. Без покрив и ясла.
Своето тяло сънува. По памет…

Аз оставам до нея. И с поглед
я прегръщам … старицата моя.
Ветрове в мен. И зими изпращала.
А сега – без очи. В щир и лобода.

Като майка е в мене.
И зная – всички хубави дни
тя ми пази.
И дори да живее накрая
( а в небето да гледа душата и…)
Ще е там тя. През всичките зими.
И през всички лета – тази къща.
Диша в нейното тяло светът ми.
С топла дума. И път.
За навръщане…

















сетивно

...И ни захлупи делникът отвред.
И слънцето замаяно посърна.
Строши се нещо -
между мен. И теб.
Изскърца мракът –
да си тръгна...

Мълчанието легна –
между нас.
Разстла се –
грапаво и хладно.
Погълна живия иконостас.
И прати сянка. По водата…

Осъмнал спомен. За любов.
Описа името ти. В спомен.
Превърза лятото. В обков,
изгубил своята икона…

В посърналия словоред
доволно легна белотата .
Прогони мракът – бучка лед,
останала след твоя вятър…

Потегли делникът. А днес
обличам чужди дни. За спомен.
Пътува странникът у мен.
И търси своята икона…









Бедуин


Наизустил от чужди дни 
следи . Все по-навътре
в себе си пристигнал.
На  друг огнището затрил.
Покъсал и миражите
от истини…
                Отшелник.
В пясъчника спрял
минутите на синьото безвремие.
От всички  ереси изпил
надеждата , че ще прогледне…

---
Дълбоко,
някъде към  3,
в потъналите
угари на мрака,
звездите са оставили следи.
От бялото по паметта ми…

И как потъват
в тази нощ
копнеж и страст -
осъмнали пустини…
                Дали пък
бедуин проклет
не е сърцето ми.
Щом ражда твоето име.












 зависимост
                „  И все очаквам подир мене да извикаш-
                защо оставям стъпки по душата ти…”
                Светла Гунчева
Когато си пред мен
                едно очакване-
за пролет,  вятър…нощни снегове.
И без посока тръгнала
през лятото
събираш новите ми брегове.
Ти търсиш някаква пролука -
бразда, посока, сън,следа…
Преди да се е съмнало напълно.
И в нощ да е облечена смъртта…


Когато си пред мен.
Едно очакване…
И в тихото привличане на стъпките
потъва  вечерния пясък.
Аз зная…Няма да ти стигнат
за мене всички пътища на синьото.
От този сън -
до края на душата ...Когато си пред мен.
В едно очакване.





















писмо до Одисей

За теб
на всеки пристан,
всяка гара
ще се намери по една жена.
Да те посрещне.
Да те стопли.
Да те изпрати…след това.
Навярно
ще тъгува после.
За твойте устни.
Твоят глас…
Ще те сънува.
Ще жадува
в съня си
южната ти страст…
От пътя жив,
покрит с надежда,
навярно ще те връща. В своя ден.
Осъмнал там – невиждащ,  жертва.
Затворен в нежния и плен…

А после…зная –
в късен делник,
загърбил вятър и крила,
един сгрешил от страст отшелник –
ще срещнеш вярната жена.

Ще те попита. Мълком. Бледа.
Разбрала всичко. Без слова.
За прошка в нея коленичи!
И в двете си деца…












раждане

Като сянка преминах
съня на реката.
Като лист, отлетял
по следите ти нощем.
Зад лицето остана
прощалното “сбогом”.
Моят ден е удавник –
без любов той не може…

На шега казах “ край”.
А ето ме – в мрака.
Аз превърнах живота си
в сън. По реката.
Днес съм пътникът в тебе.
И безкрилата сова.
Зад лицето ти зъзна.
Край прощалното “ сбогом”…

…..

Още малко е светло.
До граничната зона.
Виж – тунелът е близо,
с черно тяло. И някак
спират думите в мене.
За ръцете ти чакам.
Аз – безкрилата сова
от лицето на мрака.

Още малко е светло…
Като сън си отивам.
И дотам, дето живите
срещат умрелия,
ще вървя по водата.
И на нейното било
ще рисува светът
мойта първа неделя.






фреска

Нощта е втренчила око.
От третата Валкирия на Вагнер.
Докосвам гола топлина –
очите ти след сън . По памет…

Когато те създавам. С този миг.
Свещта изтръпва в тялото ми будна.
И с танцът и по голите стени
потайни стъпки  в дните ми се втурват...

Не вярвам в празните слова.
Обичам пълнотата на живота.
На чашите, на женските гърди.
И на площада. В късния следобед.

Свещта се гърчи. И пращи.
Разбягва сенки в нощните октави.
Изгаря всички лоши дни,
в които любовта ми се повтаря…

А днес пробуден, изтрезнял –
си спомням: някой в мен е плакал.
Смъртта изгуби този път.
От  третата Валкирия на Вагнер…


















аритмии

Две успоредни линии сълзят –
лъчи от изтърбушената лампа.
Дъждът се свлича покрай тях.
И чака мълчаливо. С мен. На рампата.

Часовник стар – от кръговрати. И години.
Потънал в прах. Несмазан… Бърка времето.
И пази сянката ти още жива.
Осъмнала под вечерните кестени.

Дъждът пониква в есента.
Безгрижен шут – разбърква посрещачите.
Кръвта е вино – някъде след два.
И стъпки хранят бялото в душата ми…

С едно око отворено клечи
Там, някъде пазачът сляп на спомени.
Светът обича в него да мълчи.
И днес сменил надеждата. С ирония.

Каква щастлива самота –
с две успоредни линии от лампа…
Нощта отлита. Като край.
Облякла мен. И теб. С раздяла.


















разговор



Виж, след нощните отблясъци
на близост
и поредната раздяла,
сякаш са удавници
ръцете ни.
И по навик сутрин
все се търсят…
А пък утрото
е тънко. В мен прохожда.
Като лист от дните
(всички болни).
Някак си,
повито в стих
за вяра,
устните ти чака
да докосне...

…..

Може би животът
има смисъл,
ако някога опитам в него
надалеч от ятото
да бъда...
Сам да съм си
и крило, и вятър.
Стълб. И сеновал.
Стреха. И дъжд насъщен.
И да чакам преболял.
На пътя.
Нощем стъпките ти
в мен да се завръщат…







накрая…

                на Георги


Накрая  на света,
                където свършват мъките.
И всички правила. И всички празници…
И само леденият вятър
препуска сит
в дъжда,
чадърите… По пяната.
Оставам част от теб, приятелю.
Накрая на брега, където
отвчера  те изпраща само
неделната милувка на морето.
(А лятото отплува тихо, тихо
във всичките сезони
от лицето ти…)
Там нощната мъгла потегли.
На юг. С останалите живи звуци.
Но в някой сън( или във ден отминал)
животът ти все още
в мене куца...
…..

Пристигнал си.
В последния завой ...
Наблизо е Лодкарят. И Реката му.
(И този   звук от плисък на вода,
облякъл тялото на мрака…)
А в теб душата храни  сън.
Остави част от нея  в това безлуние.
От края на света,
където чакат
неделните тела на думите.







обещание
                по Иван Пейчев

Да се завърна.
                В късен бряг.
                При някого.
Една спокойна нощ
                да ме посрещнат
в лазурната пътека
                на луната
ръцете ти…ръцете ти
горещи.


Да се завърна
в този сън,
                където
зелените минути
още тичат.
В очите ми,
                сънували очите
на толкова обичани
                момичета.

Да се завърна …
                В себе си понесъл
на нечий късен ден
печата.
Една  самотна лодка
да пресича
брега ми.
С твоето очакване.



А там
да бродят
                в пясъка очите ти.
И стъпките,
и тихия копнеж на устните.
След матовия блясък на ракитите
да капе още
есента на чувствата.
- - - - -

Ще се завърна.
                Някога.
                Отнякъде.
При някого.
                Във нечий сън.
Или по памет
следата ми ще те открива само
в разсъхналия лик на лятото.
А ти  отдавна ще си минало.
Изгубен лист от бялото на мрака.
Посоките ще бродят край скалите,
привързали завинаги телата…































Неделен диптих
 
                “ Ти само
                с намеренията си
                тръгни.”
                Иван Пейчев


Просто  потъва в дъжда
твоето нежно
“обичам те”.
Всички прозорци и пътища
сякаш окрадоха дните ни.
                Или  е спряла земята
своето кармично движение.
Вълшебна.
           И мъничка , свята…
Само ти …само ти си до мене.

                2

Някак светът охладня.
Без усмивката жарка
                на лятото.
Някак умря
              в есента ми
този лъч от сребро
                по водата.

Само ти си до мене
                сега.
Само ти …
                не отивай далече!
После как ще съм жив
за света.
В тази зимна  неделна
                безбрежност...









Моментно фото

Лазят бавно…бавно се сгъстяват
вечерните сенки по водата.
Двата бряга сякаш онемяват,
наводнили дните ми от лято.

А пък тя е в стаята . Очаква
с възпалени слънчеви очи в огледалата
песента на това пристигане. Там,
до линията на водата.

Няма нощ…
С конвулсии от звуци.
С къс луна. И клюн на жадна птица.
Бавно се сгъстява есента ми.
До ръждиво. В сухите зеници.

Всичко, до което се докосне
тя облича. В нощното ми тяло.
Стари пристани, щастливи стъпки.
Пъстрите очи на късен пътник…
Зимното небе разтваря. В сън.
По линията на водата.
Тя расте – една раздяла.
Само кадър в сетивата…













 







прощаване с пролетта

С вик на птица
идва пролетта.
Облича суетата си
в тополите.
Дъхът на нощната върба
откъсва. И поема край реката.
Надолу, в младата вода,
се къпе бавно. И с наслада
отпива сънените капки
по восъчната си ръка.
А после прекосява облак.
И рови в него
със пети протрити.
Лудува в обедния вятър.
И мокра, жадна, ненаситна
кърви – една зелена рана
в очите ти. И вечерния залез.

По тъмно е копнежна. Тиха…
И капе с лунен прах в една пътека.
Там пръстите и още пазят
от твоя смях потънала монета.

























равносметка

Колко тихи надежди
                и мигове,
колко есени крия сега  -
неизменно и днес приближава               
побелялата вярна  луна.


Колко празни гнезда по небето
на отдавна умрели звезди.
В светлината им бавно угасваме –
                без преструвка, без поза и вик...


Колко скъпи ръце помежду ни.
Колко обич изгубих сега.
Неусетно от днес
                приближавам
долината на тихия сняг...               



















сетивно

Лятото бе с влажна кожа. Помня,
разхождаше се по небцето
и дъха ми
                дива
                жаждата .
Растяха скрити
паяците на нощта,
повиващи гласа от тебе...
или вятъра.
В невероятните си  леки мрежи.
Как лепнеше по кожата на въздуха
там нощното ти тяло…
                на разсъмване.

При първите мъгли останах.
И в очертанията на деня,
отново ще
пробуждам
твоите зеници.
Ръка и тяло.
Форма и запомняща се рима.
Или  топлата капка
                Очакване,
забравена върху стъклото
на душата ти.
                От нощният  дъжд...
















разсъмване

Угаснало е времето…там, някъде…
Или сме се изгубили
сред вятъра.
Небето е отворено. И бавно
насища вените ми залезът.

До пристана живее лятото.
В параклиса на клена и смокинята.
Където птичите ята сънуват,
че пътят ги облича още в синьо.

…Развиделява се. Мъгла
облизва нощните графити.
Аз знам, че тази утрин
е черта, започваща от твоите зеници.

Излизам бързо. Както се излиза
след детски сън. Или прекрачен праг.
Една сълза, поникнала наблизо,
пресича с мене утринния мрак…























събуждане

Из горчивите алеи
на страха си вървях.
Беше някак си
сухо и синьо.
А животът премина
случайно оттам.
И превърна  във вино
пелина.

Беше тихо и тръпнещо.
Сякаш дъга
беше болката в мене
рисувала.
А животът премина оттам -
                на пета.
И се спря в сеновала
на утрото.

Беше странно измазан
във жълто деня.
Беше болен.
И неравности
в пулса прескачаха .
А животът премина,
             случайно се спря…
и захвърлих от себе си
здрача.















 лятото на един художник
               
Скриптеше тежко
слънцето по пладне
през синьото око на юли.
Повдигаше морето
и трепереха
въжетата на лятото -
натегнати,
опънати до скъсване –
край синьото око на юли...
В мълчанието
по-безлюдни бяха
пристанищните улици,
                пространствата.
А слънцето повиваше лъчите си
във пясъчните мълнии на плажа.

Под синьото око на юли
огромно беше
…и забравено
                небето.
И лодките, привързали
брега във себе си,
полюшваха тела изтръпнали .
Сред синьото око на юли…

Изсъхваща, безпаметна,
                безмилостна
горещината бе засипала
постелите
в телата ни. И въздухът
на взривна смес
от багрите
приличаше.

Обгръщаше лозниците,
                смокините,
дворовете, насядали по ниското.
И къщите надничаха
в комините
от синьото око на юли...      
               
               
изгубен

                “все пак...ако случайно срещнете
                някой с клепнали уши и бутилка коняк
                на шията...може да не е санбернарско куче.
                Може да съм аз.”

                Станислав Стратиев
Тази
вечер
надничаше топла
и тиха
от пътеката
в твоите очи.
В неизказани думи
остаряваше нашето  лято.
( Сякаш нащният лъч беше сгънат
на четири  златни черти…
и луната във косите ти спряла. )

               
В домовете
край залива
все нощуваше
слънцето -
в избелели
до сиво
графити.
(Вечността ли загуби
 ключа към утрото -
беше вторник
на всички дати...)

2

Мъртвопиян съм.
От бутилката духа.
(Щом оживяват метафори...)
С премного вятър…
с параходни сирени
вият днес моите мисли
отвсякъде.
 

3

Виж, денят не залязва
щом греха и жената
се решат
да разменят
лицата си.
После става някак
                проклето
и дяволско –
между вино и маски
на масата.

4
…А лъчът беше сгънат
на четири рими
и луната в тях
вързана долу.
Вечерта бе изгубила
твоето име.
И остана до мене.
В Созопол…























 приливи


Ще се завръщам
в тебе
всеки път,
от себе си
когато бягам.
Надолу нейде
дните ще растат.
В едно неделно лято.
Какво ли мога с тях
да нарека :
                -на моя късен стих копнежа;
                -бърлогата, където спи гнева
                или
                където щастие отглеждах;
                -любимите - преди да са жени;
                -разсъхналите лодки във сърцето;
                -смехът, забравен в късен миг;
                -едно въже,
                увиснало в лицето ми;
                -очите на последен ден –
                преди да го повие зимата;
                -косите ти от светъл лен  -
                преди да ме засипят с минало...


- - - -  -

Ще се завръщаш в мене
всеки път, от себе си
когато бягам...











незавършено               

Влезе.
Съблече  и мрака
              от себе си.
А пък нощта
ослепя.
Твоето тяло
е с толкова ереси,
колкото има
в жена.

Влезе .
И сякаш застина
                светът .
Спря да нашепва
                и времето.
Или  във вена
от нощния път
утро валеше.
                След  тебе…


Недорисувах картината. Скрих
в твоя поглед
лицето си вечерно.
До прозореца
с ъгъла  (нейде след 3 )
спи в акварелите времето.















някой каза               

Днес
от сламената шапка
на градското плашило
се появи
               Числото.
И потече вярност
към избирателите.
Без шапки
             и без глави,
те избраха Числото му.
                После
от сламената шапка
на градското плашило
излетяха гузно
листите
от приказката
за овчарчето Калитко.

А всички останали
приказки
си бяха на мястото.
И всичко
си остана
на мястото...
Само миризмата се усили.
Градското плашило
гниеше
сред купчина рамене...















попътно

Тополите,
заминали във детството..
И тези сухи телеграфни стълбове…
Играят с вечерния вятър
жиците.
В малиновите залези
на юли.

А той подрежда още песните.
И стъпките ми
в дъхавата шума.
Подрежда гласове от чужда есен –
в малиновите залези
на юли.

Тополите,
заминали по детството,
се връщат днес отново
във очите ми. С редица
сухи телеграфни стълбове.
А пътят е подгизнало корито.
Събира в есен сбръчканите спомени.
И празните гнезда на висините,
останали  от тялото на юли…

















утринен диптих

Ще се срещнем.
Някога…С теб.
Там, сред лепкавата
жила на тълпата.
Лишен от слух,
ще стискам вцепенен
ръката ти. Като ръка на ангел.
И само теб ще вижда
моят ден. А там, в лицата
ще рисува мракът
един отминал стих,
един рефрен. За двама
(дето все се чакат…)
 

2

Ще те срещам.
Понякога. В мен.
В крайна гара. По никое време.
Овдовелите речни върби
и тревите
сред нас ще живеят.
Оглушал от предишния свят.
Презимувал до стряхата старост.
Пак ще тръгна. От твойта ръка.
Богомолец, потеглил за вяра…















кръг


Така ги бях оставил –
точно там…в чертата
между времето.
И пътя.
Студено е. Ръми мъгла.
И в този свят, и в онзи се разсъмва…

Безкраят е  пшеничено зърно.
На любовта ти храни двете преки.
И няма мост между добро. И зло.
А само дни, отминали в пътека.

Така ги бях оставил – две лица.
На дявола и бога,
там…открая. Очите ти
в студената мъгла
да търсят брод.
А пътя да не знаят…

Вървя. Ако е рекъл бог,
удавените мостове ще вдигам.
Троха от хляб съм в тоя свят.
И в онзи, дето някога ще стигна…

Така ги бях оставил…
Точно там. Пътеката е кръг
от сън по минало.
Вървя(ако е рекъл Бог )…
в очите ти дано пристигна.












загуба

               
Капят жълти чумави петачета
в сламената шапка на нощта.
Болно е това развиделяване –
като име на мечта.

Просто си забравих очилата.
И не виждам в този свят.
(В онзи капе още вяра-
с есенния листопад…)

Спрях до сън. И бяло е у мене.
Със посоки от възли.
Сляп съм, дявол да го вземе…
Точно както и преди.

Ще платя на някой вятър –
вместо мен да те погали.
На дъжда от тъмнината –
да промива дни. И рани…

Ще платя…На някой скитник.
Вместо мен да те облича.
С всички утрини. С листата,
спрели в думата “обичам”…

А отвътре – студ. И вятъра
в мостовете се удавил.
Падам в теб от всички спомени ,
очилата си забравил.   

               









рожден ден

                на Румяна


Обещай ми днес
лицето на съня. Да се върна -
в старата си клетка.
Сърцето ще ти бъде воден знак.
(Сърцето е лирично. И проклето…)

Обещай ми
недовършен храм.
С тебе в утро да пристъпя.
По стените без тъга
да ни среща есен. В пътя…

Отвори вратата. С тях.
В този кръг от спряло време
да ме водиш за ръка.
Твоята усмивка да ме вземе.

Обещай ми днес мечта.
И небе на отлетели.
Там сърцето е следа.
Всички пътища са слепи…

В този свят съм бил роден –
без икона, свещ и бяло.
Пътник от изминал ден.
После…в теб сърцето спряло.













импресия

Лято е.
Без да те питам,
тръгвам…
Посоката – зов.
С всички  залези
в мене се скита
старата дума любов.

А един съсед по облаци
ще търкаля до късно
сенките.
Бавно да втасва
сред жълтия синур
хлябът на моята есен.

------
Август.
Полъхва на суша от пристана.
Като от празен живот.
Стъпках всички посоки
в очите си.
Без да те питам, Любов…





















картина

Там някъде –
до мен и теб,
отвъд зелената мъгла
на мрака,
нощува юли. Сам.
Като очакване.
Забравен.(Или забранен –
под купчината думи за сбогуване).
Под стъпките, оставени от някакъв…
от някой в нас -
живее юли.

Там…някъде –
до мен и теб,
където са пътеките от минало,
аз раната зарових . Като ден,
от който никой в другия
не е пристигал.


----

Прибоят е развързан вик
от тялото на нощния удавен.
С осъмнали по вятъра звезди
живее юли.
В други двама…














хипербола


На сушата
лежат очите му.
Полузатворени.
Безпомощни.
И сиви.

Лежат и лъжат,
и си вярват,
че времето е в тях.
А мракът – минал.

Напуснал своя земен мит.
Без ден. И сляп. Забравен.
Върви след двете си очи.
Да зърне птица . В края…

Наколен храм е този свят.
От скелето на кораб правен.
Далеч от суша. Сред вода.
И с някой Ной. За спомен.





















усещане

Брегът е в мен.
Завоят – също…
Мъглата…
Стъпките в леда.
Парчетата завърнало се утро,
осъмнали след нощната мечта.

Брегът ме вика.
С две платна.
В останалите дни – с една пътека.
С една сребриста пелена.
В зелените очи на тази вечер.

Аз бързам…дните да ловя.
Непредпазлив мираж у мен е пътя.
Надвиснали почернени скали
живеят в него. С камъните думи.

Аз бързам. Стръмен е брега.
От вечерната сянка на водата
подава твоята ръка
една пътека. За нататък…

Наоколо потъват дни.
В заседнали на дъното мълчания.
Лица от есенни реки
Потеглят. С бавната камбана…

-----

Брегът е тук.
Дошъл  да ме дели.
От теб. И всеки миг,
във който съм обичал.
Брегът на двете ти ръце.
Със сто измислени самоубийства.







разстояния

Далеч е горната земя.
И само този мокър мрак
из дългия ти път
със теб препуска.
А тялото е вик.
Жадува светлина.
И още дни …преди
да те напусне.

Пазачът в теб е уморен.
Намазъл на филия лято,
прелиства чужди ветрове.
И търси най – добрия вятър.
По него да ти прати зов.
По него – птица лекокрила.
И тъй от нощната следа
до горната земя да стигнеш…

А тялото така гори,
достигнало стената.
Пълзи по каменния зид.
Наднича в родовата памет.
Не виждаш вече своя път –
плашилото добро от слама
е скрило всички рамене.
И всички шапки с вярност.

Безстрашните орачи бдят –
да няма път нататък.
И в този кон от самота
сърцето се разтапя…
Далеч е горната земя.
А тялото ти – вик откъснат.
Пазачът на миражи ослепя.
Да търси в тебе свещ. Докъсно…






разговор
               

Приюти ме в колиба без покрив.
Без стени и без праг. Без прозорци,
а само с пътека. Аз ще бъда следата
от теб. И след миг ще ме няма –
в сянка твоя преминал, оттекъл…

Ослепява светът, щом отдавна облича в тополите
още мрак с празнотата на своето его.
Този, който с утрото чакаш да дойде,
в тебе спи. С камък вечност затиснал сърцето.
 
Приюти ме в колибата твоя от думи.
Без стреха и без покрив. А само с надежда.
Аз оставам в следата от теб да заченат
всички пътища. С твоята нежност…


























вечерно писмо
   

Спри го този старец в мен.
И му избоди очите.
Всичко вече е видял.
В пътищата сити…

Спри го…или отведи
до ръба ронлив – скалата.
Дето искаше преди
да говори. С твоя вятър.

Думите му съблечи.
Никой в теб да не открие.
И от всичките си дни
направи колиба.

Скрий го там – като сакат,
надалеч в тълпата.
С риза от мъгла. Без цвят.
И без път обратен.

И за всичко му прости -
в късна тиха вечер.
Някога ще легне в теб -
сянка от крилете…




















спомен за лятото
               

Отминаваше лятото -
с бавни оранжеви залези .
В звук след звук -
от невидими птичи пера.
С теб живеехме в стъпките -
              пясъчни , есенни гларуси.
Скрити
в жаркият августов дъх
на нощта.

Отзвучаваше лятото –
               с  тъжно, безпаметно ехо.
След последните
топли, усмихнати дни.
Преминаващи сенки
край сезонния екот-
нощем скитаха
наште бели души...

Ослепели от синьо…
и с широко отворени зеници.
Доверчиво облекли
своите дневни мечти.
Някак сухо и стегнато…
като вечерни странници .
Прекосявахме лятото.
От последния стих.














трубадур      


            
Диша
       с равното,
             в сухото,
                в тихото
житото.
Лудо шепти.
Късно е…
В късните нощни макове
никнат
    червени
          звезди.
Само по риза
нагазва  в душата ти
живата нощна  вода.
Призрачно- песенно- земно- любовно е.
В снопите – с дъх на жена...

Горе е пътят…
Утре поемам.
Нейде…
По своя си хал.
Но тук.
И сега.
С теб убивам  Смъртта .
Със Любов
от един сеновал…






-------------
Диша
       в равното,
             в сухото,
                в тихото
 името.
Лудо шепти…
Късно е в нас.
(А с нощните макове
 още живеят звезди…)


Само по думи
нагазва  душата ти
сухата нощна следа.
( Есен от песните...
Стих за прощаване.
С образ и дъх на жена...)
































август

…Има нещо хубаво
в края на съня ти…
Хубаво
и тъжно-
стиснато петаче.
Дланите ти пари.
Устните нагарчат.
С вятърът,
довеял
рамото на здрача.

После август хуква.
В жълтото на пътя.
Гони нощем кърпа
- края на лицето...
Хубаво и нежно…
сякаш  миг от сърпа -
късното ми лято.
В грохналата църква.

Има…има нещо
в края на съня ти.
Като сянка скита.
Бавно се промъква.
Праг у тебе търси.
И преля с водата…
От стреха по залез-
вечерна и млада.
Може би и август,
с пътя през сърцето,
е поспрял в реката.
За да те дочакам…








вечерна снимка
                на Румяна
Има време за тръгване,
                мила.
Има –
         още е лято.
Още сме в юли – жадни,
                задъхани…
Още белее  вятър.
               
Още е пъстра
                сянката  есен
в нашия земен  залив.
И луната е кръглата малка жълтица –
сякаш от тежък наниз.

Още пясъкът  нощем рисува
твоите вълшебни
                пръсти.
Още си хубава.
                Млада.
                И влюбена.
Още съм стих  от съня ти… 
            
Още прескачат сенки на спомени
оградата над очите .
А до мене лежи
детелината,
с избелялото в снимка
                момиче...
Още си хубава-
                боса, без дрехи.
И светлее  солта
                по клепачите .
Още си хубава, вярвай ми!
 Вярвай…               
Още е  синкав здрача.

Само в сън като този
                обичаме …
Остани  в тази вечерна снимка!
Остани в този миг… да потичаме.
После...
       нека съм никой.

вечерен етюд

В сребърното лице
на залива …
с ирис на дъхава селска смокиня,
уличките сякаш са довеяни сламки
от безплътната кожа
на вятъра.
А усуканите ръце на рибарите
в тях изливат
на слънцето  мрежите.
После сгъват лятната вечер
под стрехите, надълбоко… Под  веждите.
И потъва морето в очите им.
Или заблестява … във виното.

Там, край лодките,
проточили сенки и спомени,
към дворовете сънени…
и към къщите…
рибите бляскат с телата си
като многоточия
по пътеката моя… За връщане…




















гротеска

Да се върнем със теб…още днес.
По следите на лятото…Не е късно -
до там
е неделя Очакване.
Виж, ръката ми как
всички пътища смачка.
Всички стари следи
скрих от тебе…И здрача.

Да се върнем…сега…
Още стъпките пазят
две черти…две тела.
(Там не сме се намразили…)
Нека вън да вали.
И подсвиркват из мрака
пожълтели листа.
Аз в съня си те чакам…
Нека бързат навън…
Сто години нататък.
В мен е жадна река
твоят дъх…Сред листата.
……
Да се върнем. Сега!
Там…в минутата лято.
На брега две вълни,
в топла пяна и вятър,
ще отмиват света
(сто години нататък…)
Да се върнеме, а…
Само в стъпките пясък.
Само аз…само ти…
от минутата лятна.

Нека другите вън
да се смеят, да викат.
Да шушукат по нас.
Нека гарите тичат!
Само днес остани…
в моята делнична зима.



------
Някак близо до мен,
след завоя отминал,
твоето  лятно лице
в мен потъна…
Със името.







































спомен за юли


Дъждът се качваше.
Полека…По стените.
В следобеда.
И в сенките от лято.
По хълбоците им, измазани
от хоросан, дъга…И в бялото
миришеше на топъл воденичен камък
момичето с брашнените коси.
А в пътищата спираше реката.
От сянката и
сякаш себе си
рисуваше  във този ден
Безкраят.
В небесната си пелерина. Или с пяна,
отронена в капчуците
навярно…
дъждът размиваше следите
в съня
на топъл
воденичен
камък.
--------
Момичето с брашнените коси…
В които  любовта бе спряла
една неделно-тиха вечер…
(А пътищата крачеха нататък.)
И сякаш  в себе си
рисуваше Безкраят
сълза
на топъл
воденичен
камък…








картина

На самия край на света,
в едно късче от морето
на някой забравен следобед,
тебе открих.
Стоеше в  пясъка на скучния ми ден,
в ъгъла на оставащата нощ.
Стоеше там,
          сред кръга на моето самолюбие.
И безветрие.
А зениците ти
нагазваха в мен
с искрящата си зеленина.
И гонеха безлунията от лицето ми.
Мила, мила...
Тогава повярвах,
че след кръста
всички посоки са пътища…
А без пътища няма отлитане.
(Защото смъртта бяга от крилете...)
Или
   оставя
       сивото си безвремие
                скупчено на завет.
                Зад завоя на нечия отминала съвест .

------------   

Мила, мила ...
Днес всички пътища си отидоха.
Ти остана.
И...смъртта не попита за мен.      












хронология


Тъй дълго боледуваха звездите…
а пътят в мене сит.
И неподвижен.
Бряг без лице…
                Земя на никой.
Потънали следи
са моите мисли.

Тъй дълго празно бе небето.
След доброволното напускане на Рая
летелите с Икар
добри поети
обезлюдяваха за теб
безкрая…

А там, от другата ми половина,
където тръпне нощем виното,
един щурец подрежда дните.
И тайно в тебе
ме разплита…




















пришълец

             по Янислав Янков

Завърнеш ли се
в себе си
от някой вторник,
неказал никому…
така, по свойски,
погледнал стряхата мисловна…
И видиш в нея
нощните прозорци
с провесени тела
да се люлеят…
Заключената порта
да се блещи.
С резето, спуснато надолу…

Иди до кръчмата отсреща
и си поръчай късно вино…
И не мисли защо е тих
домът ти сив…Не питай нищо.
Отпивай бавно…
Там да те напие
до дъно
влагата му тъмна.
Да слизаш още с него долу…
И някак в тебе да се съмва.

Поръчай смело нова кана.
Не бързай – мъката ти да прелее.
Отпивай бавно…
зида оглеждай –
докато целият в теб  почернее…

Плати със дребни. И се изнизвай…
Вън кротко дотътри нощта си.
Без глас, без упрек…
По хляб. И риза.
Резето в себе си затискай…




Заспи в тревите…надалече
От този свят – щастлив. И вечен.
Умри, но не отваряй дума
за къща с паднали резета.

И никога не се докосвай
до зид,
потънал в лунна сянка.
Стани по изгрев. Като просяк.
И в своя път стъпчи луната…


































обещание

Елате в мен,
когато виното е сито.
Когато е узряло – като клас.
И кръв когато стане…
И не пита,
потегли ли из нощния ми час…

Елате в мен,
облечени от струни.
С такива…тъжни
есенни тела.
Листа от вечерните думи,
случайно спрели
в моя свят…

Елате в мен…
когато ще съм зърно.
Наивно от земята си
откъснат.
Аз в мрака тих
на своето утре
за нова пролет
ще възкръсна…



















метафора

Ако някога опиташ
да погалиш късна роза…
Наранила някой в тебе.
Някоя стена. От сенки…
И си кажеш: има нейде
и за мен една надежда
да спася от пясък
вятъра…А сърцето да те срещне.
И раззелени. В съня си…
Ако някога опиташ
да броиш звезди от локва.
И потънеш след тринадесет
в някое далечно”сбогом”…
А в сърцето да те чакат
придошлите дни от юга,
отлетели птици…Памет
за една пътека юлска.
…Там, навярно,
ще ме има –
в лист превърнал своя космос.
Ако някога опиташ…
да погалиш нощем
 роза.



















лятото си тръгва колебливо

Лятото си тръгва колебливо –
Като недолюбена жена.
Застива там –
Отпуснато и бавно.
В плажа.
/Как залезът тежи в смокините…/
Отцежда сам
Последната си струя.
Загива всеки миг
И в нас остава
Отпечатък,
Може би усещане
За шепа пясъчна вълна,
Изтрита от гръбнака на морето.

Лятото си тръгва .
Колебливо.
Смугла, недолюбена жена..
Като съскане в оставащия пясък,
Като спомен от една вълна.

Остави ме в този миг…
Накрая.
От обратната страна.
Там, където бавно съхне
Плажа.
В стъпката на твоята луна…

Лятото си тръгна днеска,мила.
В жълтия лоден на есента.
В залеза остана- помежду ни-
Споменът за пясъчна вълна.

п.п.
Загивам всеки миг-
Като сълзата,
оплела тялото си
по наклона топъл
на острата ти скула.
Загивам…
Всеки миг.