есенна индулгенция - книга

есенна индулгенция

Завещай ми , Боже, вечния глад.
Не за хляба, картофите, лука…
Онзи, другият – в моя си
просешки гняв.
Дето глъхне нощем из кухнята…

И спаси ме
в бучката сладост от Теб.
Да я пазя с надежда
в джобовете.
По петак остави – за живота проклет.
Или в стара ръждива подкова
събери малко време
за моето сърце.
Да  избяга при Тебе.
Горе…



























премиера

Книгата-
         тънка, сурова, настръхнала.
Разпната клада - в мене гори.
Път да побегнеш
в себе си - няма.
Вече си гол.
Обезлистен.
Боли...

Чуват се някакви
щедри наздравици,
сприхаво кашляне
в шепа.
И шепоти.
Следват похвали, пораснали в намеци:
“Сочно , уви, но скърцат поантите...
Слабо заглавие...Някак по навик ли...
Тука олекваш в себе си, брат.
Щерката, знаеш,
духна за Прага-та…
с онзи чаровно - плешив дипломат.”

- - - - -
Ледено.
Сиво.
С мухъл от дупките.
В книгата следствен съм аз.
Вдишвам с листата и
проза от другите…
Някой - по име и глас.
       











очакване за дъжд

Малко по – надолу,
всеки я има –
една прясно боядисана пейка
в сърцето си.
И момичето с нея…
от предишната зима.
Спряло в твоята есенна песен…
малко по-надолу,
където е вечер
от двете страни на живота.

Все по-надолу –
от подветрената стена на дните,
когато тревата в тебе очаква
да прокълне нечие минало…
Нещо горчиво и сухо
засяда през гърлото
като неделната нафора,
като поглед на просяк,
изпил твоя, като…
спомен, следа, безмълвие.
Като едва чуто съскане
от оставащия пясък
в обратната страна на сънищата…

- - - - -

Още миг и ще плисне дъжда…
аз съм скрил тези дни
в тъмнината.
Ято бели врабци под вечерната стряха…
още само да плисне дъжда…
оживелите думи те чакат.








рецитал
                “Тъмно е. И с бог. И без бог.”
                Иван Радоев

Тъжно е.
Хромаво някак.
Куцо. И с бог. И без бог.
Кактуси крачат.
Към залез.
В своя…и в чужди живот.
Всеки е в стадо.
След вожда.
И като кръг – окръглен.
Собствено – в чиста кожа.
Ден, подир ден, подир ден…

Тъпо е…Нищим се. Спорим.
С думи. За бог. И… без бог.
Нашенско празно говорене.
В помен от братска любов.

Тъмно. И с виното – тъмно.
Още в следи от душа
лампа мъждука. За спомени.
Или за кръчма. След два…

Никой не срещам.
А в пътя – време да се облека.
И от смъртта да накъсам
вечерно – бели цветя.

Сляпо е…Чоглаво някак.
С бог ли да лъжем? Без бог....
В кръг си наливаме време.
С пръстен от минал живот.









картина от октомври

Животът е едно навеждане-
да си откъснеш памет.
Или сянка.
Навеждане във себе си,
забравили детето да погалим…
навярно и предмет от нечий спомен.
Навеждане пред бога -
да изпросим  пясък
за мъничката жива стъкленица.
И всяка вечер – пред свещта…
отдалечени от смъртта
зад каменния бряг на хоризонта.
Живот – едно напуснато небе,
единствено движение, резка... А всъщност-
следа от думите за теб -
усмивки на безплатни сънища.

-----
Животът – като копче,
изтървано
в неделното око на свободата.
Ела, да пием по метафора.
От нощното кафе
зад лятото.


















притча за вътрешния глас

                по Иван Радоев

               
Как гръмко вика
Тишината в теб,
когато бягаш от место.
Смалил лице,
смалил сърце
в Деня на Миналите Обещания…
С часовник Оня
в теб кове.
И си брои до девет-
нечетни дни, не спрял копнеж…
Той всичко в тебе мери.
Когато си свалил ръце
и с поглед за пощада
на семето зеленото сърце
в деня ти отминава.
(“Опитай да побегнеш сам,
 надбягал за последно Ехото.”)
Но как ли да побягна днес -
не сме виновни ний, братле,
а…Темата.
(“Измий лицето на Пилат!”)
Днес шием в ризите мъгла
от хвърлените сенки.
И с белия и воден знак,
за паметка оставен,
Съдията думите изтри
след миналите обещания -
“Не сме виновни ний, а времето.”
Защо броиш до девет, Дяволе?
(“Измий ръцете на Пилат…
Измий ръцете!”)









утринен диптих

Смъртта е извървян живот,
във който някога сме били.
След болката – внезапна като изстрел…
търкулната из тъмното в душите.
Там някъде живял е пътникът,
разпънат в дневните си пътища…
С идеята за снежно бърдо –
от корена. До птицата на вършето.

И вечер,тайно недопити,
остатък в някаква октава…
като зърна от чуждо сито,
с очи, не стъпкани в жаравата…
останалите думи в мен
поемат пътя си осъден.
Не се събуждайте, телохранители!
Тъй хубав е светът на съмване…

























етюд за два гласа и епилог

Останах сам.
Далечен за приятели.
Далече и от пътя на дъжда.
Открих забравените семена
в реката си,
довеяни от нечия земя.
В безпаметните сънища по лятото…
останах там. На крачка от снега.
Преписвах нощем дните си.
На чисто.
Свещта у мен попиваше ласкателства.
И в нови клетки спяха апокрифите.
Останах сам … до мъртвите приятелства.
Разсъхнало на  пясъка корито.
                2
Аз съм малкият нов човек.
Аз съм малкият стъпкан човек.
Днес преплувах своето време
и си донесох спомени от места,
където никога няма да бъда.
Аз съм вашият точен човек,
неуловим в свободата на тъмното.
Пластелинът за ловки ръце,
дето може да пълни гънки…

- - - - -
Ухилен. И с клечка в зъбите.
Надянал усмивка от сито,
Клупът беше там - зад съдиите.
С поръчка за ново убийство.












утопия

В сън ли бях…
в милувка. В смях.
В есенна мъгла осъмнал вятър.
Пазя ли от чужд следа.
С дъх на топло, късно лято…
Залезът ли в мен довя
уморената си възраст.
Вечерна вълна и бряг
с младо вино да възкръсна.
Да ме залюлее в дъх
късно и омайно биле.
И безсмъртниче след дъжд
в шумата край мен да има.

В сън ли бях…или в съня
някой някого е имал.
А подземните звезди
са намерили Спасителя.
По една вечерна свещ
да запали в моето име.
До стена от стар градеж…
и изсъхнало мастило.

- - - - -

…И тръгнах след гнездото си
да търся птица –
дано намеря долу синева.
В крайпътни ириси живееха зениците.
От слепите минути на света.












три откъснати листа от ноември

Колко малко ни трябва
да бъдем човеци.
Колко малко ни трябва, за бога…
По една добра дума изречена,
по един топъл поглед…
                И вечер-
къшей хляб, стомна вино на прага
Скитника в нас да посреща.

                2
Есен е….Вятърът  търси легло.
Как с криле разковава капчуците!
Всички ъгли са сенки на мокри листа.
И сънуват в нощта снежни утрини.

                3
…Колко малко ми трябва –
от един късен праг
и сълза като капка време…
твоята топла нощна река
думите в мен да вземе.





















четири етюда преди да завали…


Преди да завали
            
 -  Дървото на любовта
    е отсечен орех,
    купен от двама резбари.
    Цял живот го дълбаят.
    До слънце…или до камък;

-   Птичето тупна в прахта.
    Горе останаха две-три ноти
    небе от песента му.
    И солото на прашката :”едно птиче в прахта”;

-   Сенките осъмнаха сами
с картуша от края на реката,
в която нямаше дума
за извор. Или удавени;

-   Луната на моето детство
винаги слизаше по стълба
до открехната врата.
Продължението съм забравил
в косите ти…

                Заваля.

















канибал

      по Красимир Симеонов

Тук само живея -
небето небее,
дъждът дъжделей…
и вечер в тревата ме има.
Просяк просея,
в шепот шепя…
удушил зад гърба си
зимата.
Самотен самея,
допрял рамене
до зид в изоставена обич.
Пустиня пустея –
изравнена шир…
А търсех най-стръмната болка.
Духът е издухал
май черния дим.
Вълка в мен овъглил. До агне.
Тук само живея-
адресен. И тих.
И ден изденувам. До пладне.

А нощем лепя по паважа
мечти,
обелил последния кокал.
В огнището зъзне
зиморничав стих
от нечия чужда кожа..
Тук само живее
на късове в мен
Човекът от кал .И огън.
И чегърта сместа -
да пробие с глава
мойта глина…
и смигне. За сбогом.






всичко и нищо

             по Димитър Ценов

Сякаш в дланите –
две празни гнезда-
уловените спомени пазя…
Надалеч от Косача.
Надалеч от смъртта.
В ежедневната делнична вата.

А дъждът е отвесен.
И отдавна у мен
всички пътища май е объркал.
С отлетелите песни.
С помътнелия ден.
С мокър зид от съборена църква…

Като сън в кехлибара-
крия чужди лица.
Отлепил гласовете от нищото.
Натежава в коприната
уловена следа.
И ръцете стъкмяват огнище…

------

Преполовил света…
или завързан.
Любим. И нелюбим.
Със лик. Без лик.
Забравил в чужди своя възел.
И есента – до камък сив.
За никой не жадувам поглед –
една стотинка в празен джоб.
Тъй хубаво понякога е , казват…
тъй хубаво е още че съм жив –
застинала извивка от картуша
на някой древен йероглиф…




зимен албум

                по Иван Сотиров

…А дъждът, с остър нокът
в душата ти спрял,
ще дълбае…
ще дели там
до утро
така неделими неща.
Побеляла и лека
отвън ще наднича луната.
И до болка ще пари
в ръката ти нощна
свещта…

И когато на утрото клечката палне
нещо скъпо,отдавна живяло у теб.
Намери нейде стара ,измръзнала вяра.
В друго някое дневно небе.
Погали свойта кръв,
предвидливо в юмруци заключил
неизтеклите спомени
по едно неживяло море.
Може чудото някак и в теб да се случи-
да забрави на прага ти
зимата
мокро лице…


Доверчиво ръка протегни
и стопли стъпалата и боси.
Суха дреха и дай…
после – чаша от старо вино.
Любовта е дошла.
Не заключвай дъха и с въпроси.
И без думите, там…
в избледнялото есенно фото,
остави да се сгуши
до твойта душа.




календар

              по Николай Милчев

В ноември
есента е хляб.
И сиво-синкава мъгла,с която
щурецът в мен
е глух и сляп.
Потънал в шумата мечтател.

Ноември…
сън и тишина.
В сърце от свещ
на дълга зима
монахът крие любовта.
Под расото на своето име.

С икона,
пила светлина
и с напръстник вода
за болен
в една забравена следа
преписвам чутото отгоре.

Ноември…
Есента е хляб.
И сън, и тишина,
и свещ за  зима.
Или
докоснат със ръка
дъх от забравена молитва.

Аз зная – думите ще спрат.
Ще дойде в празния завой тъмата.
Една жена от този свят
ще чуе. И ще ме изпрати…







абориген

…Помня как упорито
плувахме с теб.
До кораба.
Поклон да им сторим.
Да получим и ние
от вълшебното синьо мънисто..
А обратно с ритници
богоравните хора
ни връщаха…
Да си вземем отново лекарствата -
за време. За място…
(Те бяха ли свършили…Не помня от слънцето.)
Излекуваните лежаха
над моя клиничен случай.
И си мислеха колко бурета
има под нозете ни за търкаляне.
И миришеше от тях
на домашна ванилия.
И на прясна вакса.
Поне по донос да бяха написали.
С дъх на мъгла от известна фамилия.
Нищо.
Само капки кал
зад първичното шушнене.
Като след цветна бременност,
в корема на две малки Българии,
съхне на завет
Нищото…

Зад фитила пъпчив на луната
слепецът у мен
почуква с тояжка времето.
Чука…чука по яйцето му,
вкалцено в текли реки
и в думи на хора.
И се чуди с какво да си купи
сянка от ручей.
Или плът от молитва.
И да остави очите си
в тях да покълнат отново…


записки от Лемена

Този град е пълен с аргонавти.
Лодките им съхнат в плитчините.
Като басове, изгубени отдавна.
И морето в тях е сито.
Чакат от кварталните си кръчми
да задуха племенният вятър.
Ъглите в света им да  напълни
някакъв Язон от вярност.

С вечерна вълна за памет
да измива  стъпки до сърцето.
Ето го…отсам, до фара.
Свети в новата Медея…

Този град е пълен с аргонавти.
С плитчини за нови лодки.
С пътници от черен пясък,
вързали на мъката товара.
С яки бурени и балдахин от детство
спомените му са звук
сакрално…временно-
като църкви скърцат
при отваряне
в сенките на старите дувари.

Този град, изгубил баса с времето
в яки бурени и балдахин от детство.
-------
…Днес Язон е сам. Претърсва стаите.
В автентично син делириум.
Търси нов живот за аргонавтите,
стария заровил в пясъка…
С гласовете, хъркащи от пяна
ще събуди в някой ден Танатос.

Зад един провинциален театър…
днес Язон претърсва стаите.
С преброяващ поглед търси.
Бикът се намушква сам на сабята.
И от руното изтича в Кръста…


пленер

                Не искам тук, там горе искам да съм-
                сред царството на твоите цветчета -
                за мен да стряскаш дългия им сън,
                за мен да ги заплиташ във венчета.
                Светла Гунчева

Поляната е сноп трева
в зеленото легло на вятър.
От камъни и тишина
расте с потока. В сянка.

А вечер на един щурец
нашепва из листата
денувал есенен куплет.
За мравка, сън. И лято…

В самия край на есента
живее още Раят.
Глухарчето осамотя.
И духна по приятел.

Преспал из шумата ветрец
събуди гладна врана.
Едно забравено звънче
в кошутата оставил.

Самия край на есента…
Луната сякаш капе.
В око на камък и сърна.
На враг. Или приятел.

И някак в нея оцелял -
до зид. Или до църква.
Потъва скъсаният мрак.
В следа на летен щъркел.














събота

Събота.
И книгата ми шепне,
че си в мене
сън
от есенната стряха
на луната. Нишка…
път след някой белег.
Там…
в хартиеното лято,
смачкано до гола рана.
Под оловния релеф
на самотата
книгата ми казва,
че е време
да намеря нощен пристан
за страха си –
стъклени мъниста от верига.
И листо по нечий вятър…
А когато страниците свършат,
ти ще продължиш съня ми.
В сянка от свещта, горяла
с топлина за двете длани…

Събота…и книгата ми шепне,
че си белег, път…
следа по времето.
В есенната стряха на луната.
В близкия релеф
на самотата ми.












пейзаж от декември

Опънат съхне хоризонтът-
един моряшки поглед…
Далече в сянката на кораб.
В забравен,тих следобед.

Денят е сънен котарак.
С душа в едно павурче.
Опипва с лапа този свят,
за път до мен научил.

Привечер  принцът на дъжда
събира в мида залив.
И пали жълтата душа
в мастилените пари.

Останал в самотата мит
за близката лагуна,
потапя есенния зид
в една зелена дума.

И както в детските игри,
от лунен зъб и вятър,
отвън магьосница реди
на залеза ограда.


















събуждане

Пътеката от лунните петна
при мене ще я доведе накрая.
В онази нощна тишина,
в която болката заравям.

Ще чака мама. В своя сън.
Мъглата ще облича есен.
Дърветата ще наплодят.
В забравени от бога песни.

Съня ще сепнат призори.
В криле от нощни пеперуди.
Ще звънне мраморният скрин.
И мама в мен ще се събуди…





























нощно

             “Дъждът валеше много векове.”
                Николай Милчев

Светът от мен се извървя.
А моят – в мида свит.
Живей оронен.
Не бързай, старче…
Пътят е дъга.
Ще те целуне с прах.
За всеки спомен.

Ще те намери в есента.
Сред преродените души в листата.
По мръкнало, от нечия земя,
ще духне в теб зелено
вятърът.

Не бързай, старче…
Пътят е дете. А ти …
Във възрастното време теб те няма.
Едва ли ще порастнеш някой ден.
В сънливата липа. В завоя прашен…

Не бързай…
Ето, виж дъжда…
За твоя праг доведе лудия.
Река е в теб. И търси светлина.
И той нали от бога е целунат.

-----

Навън един опушен зид
сълзи в очите на листата.
С дъжда, на пътя коленичил.
Сред пясъчната зима на душата.







прощаване с есента

По пътеката с лунните мисли,
през зеления сън на бръшляна,
Есента се търкаля безлистна.
С тяло, кипнало в морската пяна…

Някой ден ще изгрее в снега ми.
От парченцата лед. И кокичето.
В снежна дума…И гола, безсънна.
Като думата в мен за “обичам”.

И преди да потегли на север,
по пътеката с лунни измислици,
от снега ще останат чертички.
Като клавишите – след пианиста…

Уж вървя все след нея, а сякаш
в клони вечер заплитам мечтата.
Есента е безлистна фея.
От едно неизтекло лято.

-----

Оздравявам без сложни рецепти.
Само в две неримувани птици.
От ръце на дете…или вечер –
от молитвеник с дневни мисли.

И какво, че ще бъда в зимата
сняг, забравен от джоба на скитник.
Някой, в спомена за пианиста,
търси утро с моето име…










Коледно стихотворение

Снегът дойде в неделя.
С две листа. И шал от мокър вятър.
Блестяха в синьо нощните фенери.
Между небето в мене . И луната.

Забравих за реката…Ала тя
отнесе в есен слънчевата слама.
И край зелената вода
снегът рисуваше. В случаен камък.

Отнякъде из тази белота,
насред дървета, въглени и зима,
един щурец с вечерна пелена
цигулката си в моя дъх ще скрие –

до новото лице на този свят.
До новите изтръпнали пътеки…
А аз вървя все по-зелен и млад.
В молитвата на Коледната вечер.
























урок

Да съм мечтател без да съм летял.
До нови брегове. До стари думи.
От моя праг да бъде цял
светът,овалян в тебеширеното утро.

И аз да знам,че мисълта е дар,
откраднат от иконостас на църква.
В златистото лице на есента,
където птичите криле замръкват.

Навярно сам ще разбера,
преспал до хляба си насъщен –
от сала до една върба
делфинът в мен ще се завръща.

А горе, в горната земя,
далече от листа и знак попътен,
случайно - син и сляп кълвач
сърцето ми ще мъти…






















нощна импресия

В небето се зараждаше луна.
С чертички от глухарчета и невен.
Аз дишах сън от топлите листа.
И в мен валеше с две лица неделята.

Попиваха следите тишина.
В утъпканите рими из тревата.
Сама кошута в лятната гора
извика плахо името на вятър.

Отгоре неродените души
на птици, зверове и хора
звездите бяха  вързали със дим.
Зад сенки в розовите клони.

Внезапно, като тяло на елен,
една метафора от светло рамо
пренесе падналия ден.
В листа от топъл мрак. И мрамор…























портрет

Да бъде вътре в мен,
да скача боса
в съня на обедната сянка.
И в човка от самотен кос
да крие песните на лятото.

Да бъде залив на море,
което не умее да умира.
От сивото лице на моя ден
да пие чаша късно вино.

Накрая, в есенния лист,
да търси облаче от рая.
Знам, в капките отвън си ти.
Да навалиш у мен мечтая…



























невъзможна приказка

Снегът с наболото кокиче
потъна в плитка от поляна.
Бъбрива пролетна рекичка
изпрати сухото му тяло.
Съблече зимните парцали,
слепи мъглата в светла дреха.
За кос, кълвач и мокър вятър
в рекичката доплува ехо.
Тогава слънчевата слама
запали в църквата свещици.
Иконите порозовяха
от пламъчетата им чисти.
Забравен ангел сред листата
осъмна в песен. И молитва.

Една добра и тъжна врана
в прозорец от съня надникна.
Видя се в сиво и зелено-
с око на вечерния прилеп.
И както в приказка по памет
за капки, водорасли, срички…
забрави слънчевата слама.
В снега с наболото кокиче.



















графит от сиви снегове
                по Иван Динков

От сиви снегове поръсени,
под клоните на жълти есени,
душите ни мълчат навъсено.
Като в леговища на песни.
               
Припомнянето е съдба
на слепи птици.
Или поредната борба
за връщане. При нищото…

Обществени като лица.
И автентични като кръстове.
Фамилни улици звънят.
В семейни земетръси.

Под клони от безгрижен вик.
Сред кал, сълзи и епитафии.
Градът със пощенски молив
разражда чисти биографии…



П.С.

Без мъст и чувство за блато,
без стих за панелна къртичина.
Кървим съвсем осъзнато –
в дъха на глаголните плитчини.


























зимен дъжд

Сякаш спря…и обратно потече –
от ръкава на есен ромоли.
В тази тиха, унила вечер
всички пътища трезво говорят.

Аз се уча наново да вярвам
във небесното топло жито.
Зад посетите дни никне вятър.
А дъждът с мен си търси огнивото.

Капки тичат в съня на коприва.
Като рими с тела…но изстинали.
Нощем Бог преброява  живите.
В стъпки, думи…и шепот на зима.

п.п.
Преди в дъжда съвсем да се стопя.
Преди гласът му в мен да онемее.
Ще слезе вятър долу… Ще покръсти
душите ни
в това градче.
Преди сънят съвсем да се стопи
ще хлътна в циганските ти очи.
И в гърлото студено на капчука
смехът на Дявола ще проечи.










разговор

Старо време в очите ни  плиска
жълто слънце от дървена ракла.
Стене тихо ,
в ръцете олекнала,
самотата на твойте коси.
Влажен месецът гледа отгоре.
Плаче някъде глухо реката.
Скитен вятърът с порив убива
края на есента…


Няма време, приятелю,
да посеем
зряло жито на майчина пръст –
чуждо слънце в очите ни хвърлят.
С бяла пепел от божия кръст…


Нямам време за думите сложни.
С тях да моля  прошка в снега.
В пазва крия на слепия залеза.
В шепа - нежност от вярна луна…



















наемен убиец

Съвестта е старица
и се буди по никое време.
Нощем влачи чехлите.
Мери стъпки
с бастуна си черен.
Още пали от щастливите мигове
есени…
и ги хвърля обречени.
Всяка сутрин допива
във тебе кафето си вечерно…

Денем скита… дълбае –
ни глуха, ни сляпа.
Търси нещо в душата ти…
нещо чисто, навярно.
Съвестта е молитвата,
от която си бягал.
Неизказана в тебе,
но винаги вярната…

Тя не ходи във храма.
Не разказва вицове.
И светци не почита -
не е Бялата птица.
Няма час за събуждане
и не ще те попита
щом реши да ти стане
наемен убиец…















анаграма


                “Надеждата е  - в някой сеновал
                стадата от овце и крави
                да сдъвчат и великата ни жал
                по вишните и птичите октави”
                Иван Динков


Тези търговци на улични спомени.
В тази посърнало – сива страна.
Есенно- тихи.
След толкоз говорене…
Свиват смълчаните врани пера.
Тези “жътвари на утрини светли”.
Сякаш умират. Един по един…
Тръпно.
Попътно.
Унесени.
Слепи.
Сплели мига си
единствено в стих…

В кратката пауза
следва въздишка –
лист от съня на вечерникът – дъжд.
Може би вятър
от детска книжка –
в стъпки и сенки по горския мъх…
…..
нощем сме, зная, търговци. На памет.
В тази посърнало – дивна страна.
Есенни.
Тихи. С кварталните люляци.
Пазим смълчаните думи.
В лица…







сутрешна молитва

Заведи ме
по най- тъжната улица.
До края на света.
Сигурен съм – улуците на Рая
ще продънят ушите ми.
С водни звуци.
Заведи ме тогава, оглушал,
при най -тъжния човек.
И лицето му
да ме превърне
в едно  глухо очакване…
Тогава…заведи ме
из най- тихата гора на сърцето си.
И запали очите ми
в наситеното зелено на нейния залез.

Заведи ме, прочее, далече
от тази воня
на живота тук…





















камъчето…

Камъчето
от безбрежния ден
на твоята усмивка
гложди очите ми.
И едва ли краят на вълната
загива в пясъчника
на нечия надежда –
всичко в мен е прах по вятъра…
А самотата е единственото обещание
за още по- голяма самота.
Посоката на времето
само е променила
цвета на косите ти. И изсветлява за едно с тях.
В стаената обич помежду ни.
В междуречията на ежедневието.
Или в главните букви на завистта…

- - - - -
Някъде , вътре в нас,
лиричният герой
отмерва
отегчено
остатъка пясък
в Стъкленицата…

















поличба

Стрела от камък.
Вятър от прокоба.
Изяждаме се –
в диря. Подир диря.
Понесли пламък,
бързаме да скрием
Чертата.
посред стадо. От пастири…

И пак по дяволите
Вяра, Храм, Достойнство.
Осмян замлъкна идеалът.
Властта лудува -
сладка проститутка,
обрамчила чела, пиедестали…

---------
Стрела от вятър.
Камък- за прокоба.
Боричкаме се,
мъркащи под Трона…




















Сънуване

Някйде, където стените са изпили
всички звуци.
И само лъч от припадналата
зад хълма месечина
е твоята опора…някъде,
където
посадените в мрака  тела на дърветата,
изцеждат до капка
слънцето в плодовете си.
А по двора тупкат стъпките
на изгубеното дете от приказката,
което се опитва да събуди
сънища
с обувки от листа…някъде,
там навярно – покрай сенчести
или слънчеви стени,
покрай праха
от забравените ъгълчета време…
се лута и ме търси
още
неумиращият глас на мама…



























той

От стъпките в изсъхналия пясък
на толкова угаснали реки
изтръпнал – вцепенена птица…
Умираше.
Безличен.
Тих.
Умираше така – приведен.
Прокълнал своята вина.
Очите му - погребани морета.
Изгаряха последната жена….

Умираше, затворен в слово.
Белязан с хляб. И снегове.
До днес, поравно болка и копнеж делил,
умираше на моето лице…
-----
А някъде последните щастливи,
завърнали от клада тоя свят,
ръце протягаха – за среща.
Умрелия да погребат…
























зимно ноктюрно

В тази зима всичко се повтаря.
С глас на дрезгаво студено ехо.
Пътищата в мене се затварят.
А небето си събира дрехите.

В полумрака сенките звучат разкаяно.
В сънища на ветрове и мъх облечени.
Преподреждам ритъма щастлив на лятото.
В тази зима от листа. И вечери…

Знам, до края на това пътуване
Снежният човек у мен ще проговори.
Най - покорният и неподвижният.
С пролетните ветрове. От спомени.

А когато двора му премитат
злите случки.
И ръмжи студът. От многогласие.
Снежният човек у мен
ще им изкряска. Глухо.
И денят си ще удави. В нова чаша…





















пантомима

Вярност е последната неделя…
сякаш и реката в мен съблича
синята си лятна дреха.
Гъвкавите пръсти на върбата
я зашиват в падналите капки.
Върху паяжината на мрака.
Или във сандъче пясък…

Сляпа е последната неделя,
сляпа… и прегръща дворове.
Празнично кръгли. Напуснати.
Като потънали в хората
дни, светлини, чувства…

п.с.

Мракът потърси брега ми.
Грохнал развърза минутите.
Бавно натъпка ръкави.
С минали в пясъка утрини.

Тихо загърна реката.
В шала от летните думи.
После отмина. Нататък.
С двете лица. Помежду ни…

















послепис от зимата

Като белег в душата е споменът.
С дъх на билка от нощната чаша.
Пада тихо. В снега. И в прозореца
оцелелите думи изпраща.

После… вкус на горчиво. От камъка,
дето прагът във теб е затиснал.
Капе шумата – жива. И огнена.
Моята дневна и нощна орисница.

Само свещи надничат из двора –
пожълтелите зъби на мрака.
Лудият в мен проговори.
С трескав поглед оглежда. И чака…

А пък ти си измисли неделя.
Без леда. Сивотата. И шумата.
И по ланшната и постеля
кърпиш моето дневно безумие.

Като белег в душата е болката.
Нощем бледа. Ревнива. И мрачна.
Пада тихо снегът. Аз в прозореца
оцелелите дни ти изпращам…


















дидактика

В тази вечер, спрял за малко зимата,
сипеят на болката търкаля
каменните късове у мене.
И подрънкват костите на сенките…

Заливът по тъмно става мигла.
От око. Или прощална вечер.
Сипеят е заблудил и вятъра.
С късове за обич. Или вечност…

И започва да се разчленява
тази вечер –
в крайници. И кожа.
В сън и звуци Болестта търкаля
кръгове. От своята каруца.

“Виа долороза ет пердута”…
(С някой грешник в миналото гледам.)
Капе в нощи. Или в чуждо утро.
Сянката ми. С тялото от тебе…

Зная че след три, когато всичко
в нас на атоми е разделено,
идва Лудият – по гласни възли.
(Как хрипти в гръкляните му времето!..)
После заличава път. И памет.
В малки часове. От мен…до тебе.
Изтъняват каменните знаци.
И заспива в скута им
неделята.












анали от зимата

                на Николай Анков

В райбер пази душата си зимата.
Бели мравки са дните и.
Смешно куцукат на прага. Безименни.
Просяци в някой обичал.

Някак събрани из щайги от минало.
Срещат се - в”здрасти”. На помени.
С бели петна от окаляно име
хапят “обществено скромните”.

В ереси, епоси. Или в прозорец…
скита сънят. По метличини.
Облаци носят дъха им . Отгоре.
В нови уютни къртичини.

С райбер заключи листата от охра.
Гнусни, далечни истории…Доноси
пъплят из гланца. След хората.
Като тела на охлюви.

Зная ги тези, ”обществено скромните”.
Вадени с кърпа . От полог.
В цветния лед. Или в щайги за спомени.
Сенки зад някой Подлог.

- - - - -

Скърца душата из гланца на зимата.
Като в око на болен.
Белите мравки кървят. Поименно.
Някъде в 3. С алкохола…










пиета

 по Иван Динков

В небе от бивши брегове
и с църква бледолика, там –
след Кръста…
живее още Зимата.
И в лед
заспива слънчевият лъч откъснат.

От подлезите капки сън,
с дъгата след едно момиче,
попива хорското море.
В капчук. Или в едно “обичам”…

Лица от бивша самота,
далеч от островната суша,
душите ни с една мечта
съня на думите подслушват…

- - - - -
От мъх. Или от нощен вятър.
В залязващата суета. Побързай!
Да откраднем  Лято…
Ако изобщо имаме душа.


















календар

В няколко житейски стръка
търси зрънцето любов
спасение.
Зимата прегаря
с бяло
кърпените облаци на времето.
И пътуват в нишки утро
моите осъмнали пътеки.
Черква е светът –
до залез
ще са богомолци
дните в него…

С пролет ще отвърже
някой
всички вечери на прага.
Нощниците на ливадите
влюбени тела ще чакат.
А в един случаен поглед,
топлите очи на мрака,
ще оставят като рана
отлетялото ми лято…




















някой

Някой ден
ще хлътне
в съня ми
красивото момиче
от зеления прозорец…
Сякаш наклонен ангел
след мълния -
някой ден
ще прекръсти отгоре
съня ми…
                2
Но светът си е сит за небета.
И без дом. От неделя . До вечност.
Някой ден ще осъмна … до себе си.
Скрил звездите в последната вечер.
                3
Кротко пада вечерният звън.
По камбаната – в мокрия сняг
край реката.
В някой ден ще доплувам.
До щастлива земя.
С оцелелите стъпки.
От лятото…



















вместо зима

Може би защото световете
изравняват своите години,
утрото е само възвишение,
удължило сянката на виното.

Съмва се над тази локва време,
пълна с падналия сън по синьото.
В есени от стара кинолента
младостта е бряг. За минало.

Слушам с тялото на тишината,
някъде в гръбнака жив на пътя,
как от обедния вятър
сенки в тъмното пристъпят.

О, не знам дали съм бил…не зная…
в празничната стая на съня ти.
Или там нощта е крила сякаш
вената изсъхнала на пътя.

И кого ще продължи нататък
тялото ми щом премине
билото на този ден. По камъка.
И престана да те имам…

- - - - -

Сигурно е жив света –
чак до дъното на сетивата
вдишвам пролетна мъгла
с мокрия безплътен вятър…












вместо време

Къде започваш ти? Къде започваш…
И път ли си …или дъждовна сянка.
На вятъра вечерните мъгли
и в тебе ли съня ми днес посяха...

Ти – праг за моето лице.
Или черта от бяло в мрака.
Къде започваш? И  какво
далеч от тебе аз очаквах…

В небето те откривам. И в око
на закъсняла нощем птица.
На ручея в зеленото ведро
потънали звезди когато видя…

Къде започваш? И къде съм…Някой,
на края на летата си попаднал.
Свят, в който наизуст вървях.
Без никога да съм препускал с вятъра…

Едно начало? Или край?
Далечно ехо в ударите на сърцето?
От глухата забрава на деня,
където равнините още кърмят,
където пътищата носят още знак.
А моето тяло зимата превърза.
С оголен камък. И сълза
над жаден за дъха ми бързей…

Къде започваш…И къде
отивам аз…Или напусто,
в забравен сън по твоя глас,
засищам вечерната лудост…








преброяване на вечерните думи

Колко са потъналите в мен
дни на стъкленото детство.
Скитникът за тях краде
слънчева вода. От преспа.

Колко ли са – зад една
минала по залез Вяра.
Стъпки на смешник, клошар.
В тиха, запустяла гара…

Колко…там, от всеки стих .
Рай за блянове и вятър.
Думи вечерни. И зли.
Дето в мене бягат.

Дето все бодат очи…
Тиха, суха есен.
В мрака ,сред лица без грим,
търсят още песни…

Няма да ги преброя –
стъпкан път. На други.
В чужди залези от Страх
егото се труди…