допълнителен лист към история на заболяване- книга

статус вивенди
                „Victimas mente victores,
                superessendam in teipsum”
                Октавиан Август
Оцелелите …емигрираме.
Самите в себе си.
Разделили предварително
репликите.
На съдии и обречени.
Оцелелите. Емигрираме.
Някак си в своите спомени.
Коловози от изгубени платноходи
стряскат насън
слепотата ни.
Оцелелите…
Всъщност обречени
на оцеляване.
Дали защото ни заселиха
с безкрилите ветрове
на мелници за щастие.
Или последвалата тишина
ни стопява
на ситни квадратчета
спомени.
Докато усукваме
поредно въже,
та с него да вържем
откачилото време;
докато събираме
отломките си бъдеще,
та с него да купим насъщния
днес;
докато изсъхва унизена
от предателства и глад
свободата ни;
докато умираме
в живота си проклет
по няколко пъти.
Докато…
един ден
свежата листна въшка
на лакомията и завистта
не обезлисти
душите ни.
- - - - - -
Уморени от балади,
дните спят овеществено.
В купища от епиграми
с посвещения за блато.
След прибраните представи
към осъмналите улици
В „Две добри и тъжни врани”
чезнат стихотворни люляци.
















































coma vigilla


Нощем.
Сам.
Рециклирани мисли.
Параван за безмитни лица.
Обонятелно,тръпно доене.
На отминали земни лета.
Балсамирани късчета нежност.
От поредния скърпен кадрил.
Господи, толкова слепи!..
Забрави. Забрави,че си бил.

Нощем.
Стихове.
Тихо. Безвремие.
Скърца глухо
къртичина в мен.
С подлудяващо волско търпение
прежълтявам в пореден рефрен.
Нощем .
Сенки.
Луни. И безлуния.
Звездопадащи. Или звезди.
Новопокръстени.
Богупредатели.
С нови свещи.
За нови души…
 - - - - - - -
Оковани в житейски неравенства,
оскотели от гладните дни,
скитат моите редки приятелства.
Забрави!
Забрави,че си бил…








анамнеза
               
            по   Г. Господинов  “За леката душа”   
               
Най-напред
изплаква
                тихо.
С бяло го повиват.
После го претеглят.
Нежно.
В петък дават име.

После
с името си гледа –
кръгове от зими.
В тях расте.
И тича…Тичат
дните му щастливо.

Вече с пръстчетата
стига
думичката ”мамо”.
Ученик.
С Любов на чина.
Някак… е пораснал.

Първи в Н-ската казарма
крак и дух
набива.
После…После - саморасляк.
Шие селска нива.

Лято – в градската градина…
Ани…първа среща.
Тръпне. После се разбират –
заедно…Първа вечер…

Тя е птичката небесна.
Сякаш лист от злато.
Тича. Вдига кум. И сватба…
После са децата.
(Май  е като лист от вятър…
Той  боде земята…)


После - да изкара нещо.
В “Биовет”- на смени.
Вечер – с маса. Тънки свещи.
А пък тя -
все „с Рени”…

Бърза – дом събрал. Два ката.
Заден двор. Тераси.
После с Тодоров я хваща.
(В спалнята да клатят…)

В зима ляга.
В студ.
Ухапан.
Нощ в душата носи.
После казват
в опелото
колко млад бил
Косьо…
































морфин

В тази вечер, спрял за малко
времето,
сипеят на болката търкаля
каменните късове у мене.
И подрънкват костите
на сенките…

Заливът по тъмно става мигла.
За око. Или прощална вечер.
Сипеят е заблудил и вятъра.
С късове от обич. Или вечност…

И започва да се разчленява –
в крайници и кожа.
В кръв. И звуци.
Болестта търкаля ешафода.
С кръгове от своята каруца.

“Ecce homo, ex abrupto”…
(Всеки грешник в миналото гледа.)
Капе нощем. Или в чуждо утро.
Сянката ми. С тялото от тебе…

Зная че след три,
когато всичко
в нас е вече разделено,
идва лудостта – по гласни възли.
И хрипти в гръкляните и времето.
После изравнява свойта плътност.
В малки часове.
От мен. До тебе.
Изтъняват каменните късове.
И заспива в скута и неделята…














сетивно за теб / Casta  Diva /

                „Ще разбера най - сетне всички смъртни.
                Извън самото време аз ще ти говоря…”
                Жак Превел

Ще залича горчивите следи.
И думите единствени
ще взема.
За формата на твоето лице.
В едничкия ни миг
от време.
И там
ще ти разкаже
в моя глас
замръкналият вятър
свойте стъпки.
Светулката, осъмнала нощта
в най-скръбното очакване за утро…
ще ми прости и този миг.
С последно мигване…И сякаш,
познали мъртвата любов
в една вълна зелена пяна,
очи на отлетял живот
след теб
за гърлото ме сграбчват…
























утре

Днес дъждът е гамен.
И джебчия на дребни.
Пиядне
до кварталния подлез,
по морда…
Вече час в мен ругае
грима на небето.
И залита в душата ми
бодро…

Още малко
и калният есенен ден
ще се стича
„печално известен”.
В  ТВ-сводка,
скандал,
катастрофа,
рефрен…
От дъждовно-самотна песен.

Утре в моя прозорец
отново ще спи -
той, дъждът -хулиган.
Прокълнат.
И отричан.
Всички дневни рисунки
навярно изтрил-
да те има
само в очите…

п.п.

Ако много дълго
в тоя свят ти казват,
че не си дете –
тогава ще пораснеш.
И крилете ти ще падат
тихо, тихо…
през онази нощ-
на твоето прераждане.
После ще разлюбиш
бавно птиците.
И дъжда след тях.
И месечината.
Сам ще си стъкмяваш
вечер
минало.
С въглени от него
да те има…

Ако много дълго
в теб говорят,
че не си дете…
тогава
ще пораснеш.
И крилете ти ще падат тихо…
Тихи.
В сянката на твоето угасване.



































наричане за път

Пожелай ми късмет.
И…земя. За накрая.
След морета. И нощни бури.
С бряг като този,
от който сега
дните с тебе
напускам.

Изпрати ме така - с ветрове.
С имена
от забравени някога вечери.
С този мирис
на прясно сено.
И коса,
по която лудяха ръцете ми…

Зачертай в мен обратния път.
За насам.
От дъгата на дните преминали.
Аз съм пътник,
не чакал от тебе
следа.
Твоят праг
е брега на мечтите…

Изпрати ми съдба…Сякаш двете страни
на сърцето
още са цели.
Знам, по пътя до другия свят
ще боли.
Ще се лутам в годините слепи.

Но какво пък…потеглил веднъж
зад смъртта -
немечтан,
неразбран,
неразкаян…
от лицето си скрих
сто луни самота.
Но в гласа на щуреца останах.

Пожелай ми късмет.
И земя.
Ветрове.
С имена на разлюбени птици.
В този свят аз съм скитник
от чуждо море.
А пък ти – мойта нощна зорница.












































делничен акварел за спомен

В този есенно - мокър квартал…
с рецитал за дъждовни улици
храчат бордюрите
памет и кал.
Болно време .
От стъпкани сънища.
Слизам  в себе си.
Някъде.
Долу.
В кръвта.
С мисълта за отлитнала птица.
Есента е окъпала в сиво
света.
И лепи самота.
По корнизите.

Още късчета лято живеят
у мен.
И пазачът на спомени дреме.
В синевата на топлия августов ден.
Скрил в очите си
цялото време.

…Слизам.
В себе си.
Нощем.
Надолу в кръвта.
С отлетели ята
и пристани.
Есента е окъпала сякаш
света.
Във ” пера на разлюбени птици”.

п.п.

Стената.
Стаята.
Таван,
по който
сенките са тичали…
Отвън – замръзналата самота.
На тялото.
След сън по птиците.



Такава празна тишина…
Деца рисуват стих от лятото.
Следобедът похърква.
Мокър. Сит.
Върху лицата на мансардите.

А ти си само късче цвят
Без плът.
На равни нежни ивици
промъква се
през този мокър свят
смехът
от твоите ириси.

А ти си вечерта сама.
По сянка.
След стената.
И празничната тишина.
На спряло в мене
лято…




























утринен диптих от една неделна следа

Смъртта е извървян живот,
във който някога сме били.
След болката – внезапна като изстрел…
търкулната из тъмното в душите.
Там някъде живял е пътникът,
разпънат в дневните си пътища…
С идеята за снежно бърдо –
от корена. До птицата на вършето.

А вечер,тайно недопити -
остатък в някаква октава…
като зърна от чуждо сито,
с очи, не стъпкани в жаравата…
останалите думи в мен
поемат пътя си осъден.
Не се събуждайте, телохранители!
Тъй хубав е светът
 на съмване…

п.п.
Сега си тук,
ала сънят от теб
ще бъде в утрото ми
шепа минало.
В оградите ще легне кротко
мрак.
И вятър ще прохожда.
В името.
Да бъда днес
една следа -
в напуканите устни на дъжда,
в съня страхлив на пролетните ручеи,
в дъха на топлата мъгла
и влюбените теменуги.
Една следа
да бъда в теб…
сред пламъка на цъфналите ниви.
Бразда –
в мълчанието тежко
на земята…Ала пръстта
отдавна в мен не спи.
И търси дните да намери,
замръкналите в сенки
дни.
От пътника
останал във неделя.

акварел от Созопол

…А вън е хубаво.
До сън е истинско.
С вълните от крайбрежни погледи
припламва лятото
в смокинов залез.
По твоите ръце притихва.
Сънува пристана
коси от пясък,
повили стъпките на ято.
Чадърите
са смешно- тъжни
клоуни.
И копчета
от тялото на вятъра.

В ръцете ни…
и в погледите – залез.
По устните, по вените,
                по дрехите…
Самите ние сме мълчание
в лицата на бездомни стрехи,
в минутата, огряла прага ми
(една  дъга
нощувала в постеля… )
Или вълна от теб,
попила мрака.
След някаква сама неделя…
самите ние сме мълчание.
- - - - -
…А вън бе  хубаво.
До сълзи истинско.
С телата на крайбрежни покриви
къпините, приведени по ниското,
кървяха в стъпала.
                И погледи…










завръщане


Изкъпи ме, море –
                всяка утрин
в синьото си тяло.
Всяка нощ-
              в пътеката сребриста
на луната.
Аз съм само
песъчинка време
в края на сънят ти топъл.
Или дъх
от жадните смокини.
На разсъмване.
В  Созопол.

Изкъпи ме, море…
Там, където
утре в мен
пазачът на детство
ще закусва с лято,
а нощем
лодките ще са многоточия.
И в нас ще белеят -
с окото сребристо
на залива…

Ще се върна при Нея,
                море.
В този сън се връщам…
С меки пясъчни стъпки от дъжд
ще прегръща с вълните
есента по лицето и
закъснелият вечерен мъж.













вечерен сняг

…А снегът бе покрил
всички дупки
в деня ми.
Само старите покриви
на мечтите стърчаха.
Като мачти
след отдавна ръждясали думи.
В някой сънен
пристанищен
вятър.

С едно ято гарвани- сенки
тихо стъпваше в мен
на пръсти
нощта.
И отлитаха
във крилете им есенни
топли пътища
и зелени сърца…

Само ти не дойде
тази вечер.
Аз пъртина направих
                - за теб.
До последната улица в себе си…
там, където съм още дете.
Само ти не дойде…
И не съмна
в този ден от забравени дни.
А снегът бе изтрил
всички думи
в самотата след твоите очи.





















кауза пердута

                по Иван Динков

В този сън на слънцето
проблясват
острите ножове на тополите.
(От заключени устни живее
до днес
тишината.
Сенките и в зимен ден
още стават
на греди за бесене…) И вятър
с времето обръщат стъкленицата,
спрели в празния си свят
лицето.
Там, където пясъкът е на привършване.
А пазачът в мен закусва с вечери…

По дъха на вятъра изсъхнали
блестят в желания
коремите на лодките.
Морето се събужда нощем. В рибите,
полепнали по гърлото на залива.
А сенките им са
греди за бесене.
Преди стрехите да пораснат…

Отвъд стената на нощта си
в бяло
рибарите потеглят. В своето име.
И бог разлива като в огледало
лица…надежди, мрежи с минало.

Навярно тъй е, както казваш-
езикът е поникнал от нощта.
И сякаш на очите ми
облизал тъмнината,
усещам в себе си трева,
кръвта на гаснещия вятър,
една посърнала пътека,
пустинно цвете…и махало,
сънувало и тази вечер
цвета на твоята утеха.

Преди в стрехите да порасне
и тялото дълбае своя орбита -
в следи от минали любови.
Напуснал днес
солената му диря,
в самия ръб на пътя ( помня ли…)
ще се смалявам. С вечерните зеници
на чужда в мен
осъмнала година.

Навярно тъй е, както казваш-
езика е роден от лошо име.

п.п.
След девет е.
В случайно слети мигове
дактилът хлипа винен
из площадите.
И сляпо чувство –
че страхът е бременност,
окаменява  стадно стадото.































ти , който винаги си в мен…

Ти,
който винаги си в мен.
Ти – каменното мое настояще…
Разлистваш стъклените страници
на моя ден…ти
хомонкулус безучастен.
Опитвам се
от тебе да открадна
ленивите платна на свободата си.
Да ги заселя
с летен вятър.
Преди да изтече реката моя.
Обратно.
В сънените пясъци.
На чужда памет.

Но ти ( който винаги си в мен…)
наливаш в моите очи
следи от счупените страници
по тялото на този ден.
И аз не мога да извикам
в добрия вятър
свободата си. А сам
потичам сред реката
на дневните
и нощни пясъци.

Старее твоят облик
в мен.
И лекичко угасвам -
по свещица.
В стената – сянка…
Ден след ден.
А после мракът завладява
изцяло тялото на Аз-а.
(Ти , който винаги си в мен…)


п.п.

Назад… към себе си…
Към вятърните мелници.
На детството ми дните…
в премляното им жито.
Назад.
Към гарите у мен…
С прощално – сиви влакове.
И думи.
С перони от забравени сърца,
които шепнат още влюбено…
Назад…назад – към себе си поел.
Зад слънчевите летни сеновали.
дъхът от двете ти ръце
е изпращачът на съня ми.











































спектакъл с повтарящи се декори

Любовта си отива.
И от думите никнат плевели.
Зад лехите с цветя
в дните ми спря Суховеят.
Драсна пясък
в съня на прозорците с лято.
И забравих реката от тебе…
и нощната сянка на ятото.

Любовта си отива…
Със косите ми спря
да играе.
Прелетяват върбите
като птици, изтекли
по вятъра.
Оглушали, преситени
в нас заспиват до утро
телата ни.
И невидими шетат в кръвта
чужди спомени –
нощни влакове…

Гола сцена. И рана от дни
бе душата.
(Но пък ти си актриса.
И умираш да стъпваш
по раните.)
После в някакво Аз
се събудихме
двамата.
Любовта си отиде…И
нямаше в кой да останем.



п.п.

Повтарят се неделите…повтарят се…
В следутрини и дни, попили нежност.
Повтарят се в прозорците - в цветята.
В отеклото небе, дошло от вчера.
Повтарят се…внезапните жени,
заключили
от нощната наслада
във телата си. И в онзи вечен вик,
захвърлен като камък. В паметта ми.

Отвън и вътре…есени – повтарят се.
Отминалото време в мене плискат.
И старото корито на душата
по съмнало потъва. Във мечтите…
Но ще се върна. В някой ден…
От пътя кривнал…след реката.
В сън преминал.
Пред прага на дома – от камък, пръст
градил за теб
последното си име.
Ще ме докосне вярната трева.
И първото небе ще ме покрие
с такава чудна синева…
След толкова повтарящи се зими.






















геометрия

Две успоредни линии сълзят –
лъчи от изтърбушената лампа.
Дъждът се свлича покрай тях.
И чака
мълчаливо.
С мен. На рампата…

Часовник стар – от кръговратните години.
Потънал в прах.
Несмазан.
Бърка времето.
Но пази сянката ти още жива.
Осъмнала под вечерните кестени.

Дъждът пониква в есента.
Безгрижен шут- разбърква посрещачите.
Кръвта е вино – някъде след два.
И стъпки хранят бялото в душата ми…

В едно око отворено
клечи
там някъде
пазачът сляп
на спомени.
Светът е сгушен
в него.
И мълчи.
За днес сменил надеждата.
С ирония.

…Каква щастлива самота.
С две успоредни линии от лампа.
Нощта се свлича.
Като край.
Облякла мен. И теб.
С раздяла.










картини от един сън

          „ Избухнала от демоничен кратер,
            снове анархията на мъглите…”
                Иван Теофилов

Сънят страхливо
в мене
криволичи.
Покрай мъгли,
заболи нощем
ризи
по гърбове на сенки.
И треви.
И къпе
в парата си кълбовидна
реката лятна.
С летни нощи.
Из някаква пролука
под дъжда
простира есенният вятър
ръце от ревматични клони.
И пръстите му чукат
остро
зад стъклените сенки на нощта.

В един забравен звук
от лято
мъглата търси стъпки
в мен. И камъни от сълзите –
за пътни знаци.
С така внезапни
пориви за дъжд
сънят страхливо криволичи.
Пресича ме-
декор,
забравен в гола сцена.
Приумица от думи…
Просто влюбен мъж.










остави ме…

Остави ме в съня ти.
Пак да взема от бялото.
Да изпратя по вятъра
всички зими на тялото.
Да живее в кръвта ми
оня залез, където
мрак и есенни пътища
се събират. Във тебе…

Да отлита небето ми.
Шепа вятър да крия.
Тази нощ съм детето,
не намерило пътя,
скрит на дните във храстите.
Тази нощ съм детето
в теб.
Уморено. Пораснало…

Само стих е луната.
Остави ме в съня …
Моя есен и пролет,
в теб кръвта ми говори.
С оня залез,
където
всички вечерни пътища
се събират в очите .
Помъдрели. И топли…

Тъй далече е бялото…
Остави ме. В съня си.
Не разсъмна небето.
Нямам в шепата вятър.
Тази нощ бях детето.
Уморено. И плакало.
Не намерило пътя
в теб. Ни следата си. В пясъка…

Само стъпки е бялото-
Остави ме. В съня ти.
Там забравих посоките-
да се търси кръвта ни.
Премълчавам присъдата.
Побелява луната.
И на утрото в тялото
оживявам.
Пораснал…

един отшелник…

Един отшелник
вчера спря. В очите.
Край пепелта
на нашето огнище – минало.
Изправил беше
гърбавите дни.
И къс луна оставил…
Във косите ти.

Среброто им осъмна
в моя праг…
Един отшелник
от ръба на мрака
посипа с нощна тишина
следи. И думи. За пощада…

Той бавно крачеше .
У мен.
Замислен и невидим.
Сам . Обречен.
Понесъл беше риза от мечти.
Събрали ято.
В синева . И вечер.

И тебе искаше да облече…
сред късните дъбрави на сърцето.
Един отшелник вчера спря…
Осъмна в моя праг от минало.
Откъснал беше градската луна-
да презимува. Във косите ти…
п.п.
Когато ръката на мрака
стегне в шепа и последната звезда.
И асфалтът е заприличал
на мокра,мъртва змия
под
лудешкото препускане на капките
по гръбнака му;
когато сенки и тонове губят очертания,
а времето е спряло
в остатъка вино на масата…
ти свличаш забранените думи
помежду ни.
И нощта се превръща в тръпка…

само улиците полудели бродят в твоя смях…

Вечер заливът
прибира
своите деца-
бавни, уморени лодки.
С паднали платна.

Маранята се протяга.
С тежък дъх на сол.
Гали есенният вятър
мрежи. И покой.

Залезът заспива.
С птици.
В сън от лято
и дъга. Лягат
в мен
ръце. И пристани.
Стъпки. Дъжд. И…тишина.

Само улиците
полудели
бродят в твоя смях.
В жадни тръпнещи постели.
С вятър. Сол. И грях…

п.п.

Покажи ми
най-тихата улица
в съня си.
Там , където кипарисите
пускаха на воля
лица и шепот
в реката на нощта…
Или там,
където
есента от теб
обличаше в погледи
самотата на дъждовните капки…

Намери по стъпките
в очите ми
най- мечтаната гара…
С неизпратени влакове.
( Под вагоните времето,помня,
изтичаше…А в часовника спеше раздялата.)
После
заключи
всичките пътища
в себе си.
Някъде.
Далече от лошия въздух
и сенките
на едно прощаване.












































…и само теб ще вижда моят ден

Ще се срещнем .
Някога…С теб.
Там, сред лепкавата жила
на тълпата.
Лишен от слух,
ще стискам вцепенен
ръката ти. Като ръка на земен ангел.
И само теб
ще вижда моят ден.
И само там,
в лицата,
ще рисува мракът
един отминал стих,
един рефрен.
За двама…дето все се чакат.

Ще те срещам.
Понякога.
В мен.
В крайна гара.
По никое време…
Овдовелите речни върби
и тревите
сред нас ще живеят.
Оглушал от предишния свят.
Презимувал до стряхата старост.
Пак ще тръгвам.
От твойта ръка.
Като странник,
потеглил за вяра…














там някъде живее юли…

Там някъде-
до мене. И до теб…
отвъд зелената мъгла
на мрака,
нощува юли.
Сам.
Като очакване.
Забравен.
Или забранен-
под купчината думи
за сбогуване.
Под стъпките, оставени
от някакъв…
от някой в нас –
живее юли.


Там…
Някъде –
до мен и теб,
където са пътеките от минало,
аз раната зарових
като ден.
От който никой
в другия
не е пристигал.

Там.
Някъде.
Забравил есента.
В брега.
От сребърното копче на луната.
Отвъд зелената мъгла…
сънува юли. Своето лято.
- - - - -
Прибоят е развързан вик.
От тялото на нощния удавен.
С осъмнали по вятъра звезди
живее юли.
В други двама…




п.п.

Ще те срещам…понякога.
В зимен път. Във листо от забравена есен.
Ще ми бъдеш и вятър. И сън.
Скрил от другите нашата песен.
Ще откривам в дъха на липа
колко нежни са твоите устни.
Всяка утрин ще пали. С нощта.
Самотата на моите чувства.

А зад нас ще играят деца.
С парцаливата дреха на вятъра.
И в очите им, вместо дъга,
ще наднича събудено
Лятото…





































поколение
                по мотиви от книгата
                “Сезонът на канарчетата”

Бяхме жадни за звук,
                за чиста река.
В тишината си бяла
                замаяни.
И потъвахме просто
в свободния текст
на поредната спряла
                вяра.

Бяхме млади,
                болнави
 и крехки цветя.
Отшумяваше лято виолетово.
Бяхме гладни за обич
                големи деца.
оковани във дни.
От  Големите.

Наедряваха думи.
С промити лица.
И увити в хартия от минало.
След отровната рехава тишина
на едно
          стръмно
                партийно
                било…
                2
Бяхме жадни за звук
                и за огън деца.
Прецъфтяваха сякаш поемите.
Отминавахме тихи, объркани
                там,
гдето сричаха химн
                Победените...

Отъняваха в нашите прашни лица –
звук след звук-
на летата камбаните.
Уморените в нас,
                непорасли деца
кротко ближеха  нечия Вяра...

п.п

Прах от Сцената.
Прах по устните.
Между зъбите скърцат звуци –
шум от лесни победи
и гвоздеи,
приковали греди.
                И чувства.
Ред след ред –така бледорозова -
гъмжи от желания
Залата.
Долу –
          следи от повърното/ гроздова /.
И се стича
                на вади
                душата ми...





























пред себе си...

Какво си ти...
Измислен сън.
Или реалност.
Какво ти взех.
Или…какво ти дадох.
Длъжник ли съм
на дните ти във мене.
Пред теб
стоях ли прав.
И бях ли на колене…

Разделял ли съм слепи.
Или сбирал зрящи.
В пътека с битие
от някой. Или нещо.
Така си ни разцепил
(с патрон в цевта е лесно…)
Живот на думи, вещи.
На свестни. И несвестни.

Ще продължиш ли утре
огнището си в мене.
(Отвън нали си пясък.
И стъкленица време.)
Вратите съм отключил,
та земната ми вяра
от тука да си тръгне.
Със виното. И хляба…

Какво ти взех.
Не знам какво ти дадох…
Длъжник…
навярно и лихвар съм бил във тебе.
Отворена врата. И път за ада.
Населен с живи.
Или…с мъртво време.











суицидно / Дуло/

…И оставам в теб –
само дуло.
Тоест:
кръгъл…
до черно. Спокоен.
Над чертата ми
в зимно було
спят треви,
плуват мрените.
И лежи
една
Скотобойна.

Със железни обувки
по твойта земя
нереално пристъпвам.
Сутрин обличам
двете лица на куршума.
Нямам име.
Ни сън.
Ни мечта.
Аз - едно.
Кръгло.
Дуло…
В тебе забоден
сънувам света –
когато съм…без патрони.
Или света-
без звезди.
След като
проговоря…
Просто - кръгъл, безлик.
И спокоен.
Хайде…зареждам патрона…
Аз съм още
във тебе
свободен.
Твоя Граница.
Време.
И Слово.





зодия рак

Ще си тръгна в небето
оттук.
В свят
с лозници, пътеки и къщи.
През една мимолетна
вечер
ще измоля
за моето завръщане.
По безликия ръб на пейзажа
като в приказка спират минутите.
Само градският Хамлет
обажда
накъде да летят
пеперудите…
Само градскят луд
се протяга-
с пръсти да стигне Словото.
После…
думите падат отвесно.
Над телата…
подобно охлюви.
Приковават ни -
в рамка от вино.
Или с винени морски кончета.
Зад димящата плът
на живота
като в пара светът
прохожда…
- - - - -
Валяло е.
И в мен е ровила неделята.
Из джобовете.
В зимните палта.
Остатъци от лято да намери.
Или да ме покрие
с паметта.
За някога щастливите недели…

п.п.

Като в забравени албуми
лица живеят в тъмното…Лица.
Жени, в които съм се влюбвал.
Приятелства
от нощни пълнолуния.
И колко свят
от тъмното в мен иде.
А казват някои – свят невидим…

Несрещнат, неизпратен, неразбран…
понякога се будя в чужда песен.
С потънал ден, 
осъмвам в нечий сън…
От толкова изгубени победи
аз само тях във себе си държа -
на дните белите листа…
На дните белите листа.





































една жена, която си отива…

Остана само тишината…
Изгубиха се -летни сенки -
и гласовете плахи
на щурците.
Не ме докосва вече
с рамо
вятърът.
Нито добрия.
Нито лошия…

А беше с мирис на иглика
лятото.
Най - синьото…
Най - приказното лято.
Без дъх потичат
в мене
дните му.
Като лице на пътник
край ограда…
Обръщам поглед,
а назад е пясък.
Ни звук, ни шепот
на дъбрава.
В една забравена стреха
от вятър…
и в нечий  сън
остана лятото.

Мълчат стените…там ,
сред купа сенки,
живеят скрити
южните ми нощи.
Убежище на всички спомени.
И на добрите.
И на лошите…











щурче от зимата


Пътува в мен
мелодията дивна
през тихата пътека
на нощта.
Ръкойка звуци
от тревите
събира моята душа.
И всяка вечер ожъдняла,
очакваща,
опита до възбог…
потъва цяла
с твойта песен.
В житата
на съня дълбок.
Сънува там – сама и лека -
как твойте простички трели
от детството
надничат в нея.
През процепите на звезди…

Пътуваш в мене
до дълбока есен.
И свириш, за да събера живот.
А после,
край паничката на зимата,
в петачета угасват песните.
И спомена за лятната любов…


















молитва преди тръгване

                „Не бях наясно никога със себе си.
                И с другите не бях наясно…”
                Георги Спасов


Дано в тебе аз стряха
намеря.
Някой ден
щом самотен замръкна.
Не в луната си -
скитник замерян-
да увисна
на своята мъка…
Да ме стопля със поглед
денят ти,
та в дома ми
да свърне бездомният.
Нека капе душата
в снега вън.
И за лятото в теб да си спомня…

Аз съм крадена дреха -
не топля.
В мене бе бяло листо
човекът.
И далече от юлските песни
кой земята ми днес
ще посее.

В тази чумава суха година
даже глухите с мене остават.
Няма жито
и гръм от небето
чакат портите нощем
да падне.

Да просветне
и някой бездомник
с къшей хляб
да пристъпи в мен прага.
Много ли искам, Господи!
Или за Пътя забравих…



- - - - -
Днес ще оставя
тук песните.
Като отшелник да тръгна –
по вятъра.
В тъмното тяло на световете
пак да избродим земята…











































пролетни детелини

Сякаш зад плета на страховете,
в пясъчна пътека се превърна
вятърът, преминал през лицето ми.
И надолу падна – в слънчогледите –
есента от жълтата му дреха.

…Къщата понякога е ничия –
камъче, в което все говорят
стъпките ми, тъмното пресичали.
С минала щастлива пролет.

В този сън останали. Помежду ни.
В лъсналите шипове на болката
думите ти нежно ще подреждат
моите въпроси.
В хроника…

Скрита зад плета на страховете,
къщата понякога е име.
С вино от неделна вечер.
С птици, в мен забравили отлитане.
Някъде, с лице от чуждо минало –
в страници…след нечия въздишка,
пролетните плахи детелини
още на любов миришат…





















Тя…

Тя е брегът. И вълната.
Тихият шепот на листите.
Късното ехо в съня ми. Или
прегръдка изстинала…

Минало в мене. И бъдеще.
Въздух. И птица…Сбогуване.
Късният дъжд зад очите ми.
Гара, в нощта презимувала.

Тя ме убива. Полека…
С нишка любов. С камък вечност.
В струйката пясък от шепите –
близка…И толкоз далечна.

Не ме отминавай, Лудетино!
Остани там, на хълма. С мечтите.
Тях прекосявай. В очите ни.
С късния сън на липите…


























оброк
                на жена ми

Аз не мога да те спечеля.
Нито да те загубя повече.
Този пръстен е кръг. Без начало.
С всички земни омрази. И обичи.

Уж на пътя преминах билото.
А умирам за вечер на свещи.
Да разпалва очите. В годините.
И със вино кръвта ти да среща…

Този пръстен е кръг. Без начало.
И с присъдата. За незабрава…
Две пътеки сме с тебе – до бялото.
На брега си оставили сала.

Отсега си представям…сякаш
тази църква – ръцете ни обръчи -
пали в живота, минал нататък…
Всички земни омрази. И обичи.



























сън в съня…

    по „Сън „ на Светла Гунчева

Сънят по пясъчното слънце
-една неделя време…
Във който още съществуваме –
безлунни,
влюбени в света...
и смели.
С брега си
спрели цветовете,
осъмнали
в дъха
на друго лято…Днес
пуснахме
табуна на конете…
Какво пък – нека да избягат!

Брегът е само
мигла от безкрая.
Една частица
синьо
след небето.
Лодкарят идва.
За монети…
„на онзи бряг, далеч
преди конете…”

Лодкарят
с бялата си ладия,
обърнал хитро
в мен и теб
греблата…
Навярно чака
нощната си плата.
Какво пък- нека да почака!










дюна

В пясъчната дюна
на септември
събота е само скелет
от разсъхнали поеми
на разсънени поети.

А следобедът е винен-
свети във очи на старци.
И до късно в тях потъва.
С корабите. И веслата…

В пясъчната дюна
насред дните си
Скитника у мене слушам.
Как ще се залюби
със вълните.
И ще ме удави
в сушата…
А следобедът е пяна,
сол…и морско синьо.
В пясъчната дюна
на септември
цялата си сън.
И топло име…

п.п.
Как ще се науча
да живея
с този Скитник в мене – морето.
Колко светли
са нощните стихове
на осъмнали до вълните
поети…













април

„ …а любовта е страст за притежание”
                Боян Ангелов

Април
е
с
късната обърканост
на зима.
Тежи ми,
че не мога
да
те
имам…

Тежи ми,
че не мога
да
говоря
за
слепия си сън
по тебе…
За прелестното
безпокойство
на върбите,
повили със коси
небе.
И пролет.

Рисувам въздуха до теб.
Рисувам думите.
Тежи ми , мила,
този пясък време
настръхнал в дните
помежду ни.

Съзнавам,
че е късно да последвам
зеленото
на
твоите
години.
Една надежда
( може би последна…)
в която
дните
сме си разменили…

Април тече
по слънчевите мрежи
на вишната
пред моите зеници.
Сърцето ми подсказва,
че е птица
надеждата
отново да те имам.
В дъгата
на последната си зима
сърцето ми подсказва,
че си птица.





































размисли на един шут
               
                по Георги Спасов

Докато диша денят ми
и пътеките в себе си
с лека ръка разминавам,
аз живея в браздата
след утре
и измислям лице
за детето у мене,
което се лута…

От години живея,
а пък само в завои
ме посреща
тази сива неделна мъгла
на изстинали вечерни свещи.
Свършват в нечии дни
моите думи от минало,
а не зная дали съм живял…
Или само умирал.

Цял живот мъкна
своята шепа вода
срещу сушата…
Аз, крадецът на вятър,
който вечер мечтите си суши.
И ,забравил клепсидрата в себе си,
нощем да капе,
ближа късчета сол
от очите ти вкусил…















дреха

На другия край
на пътя, където
небето е разтребено
от мечти.
А птиците са уморени пътници,
скрили тела
в последното слънце.
Където вятърът е счупил дъгата.
И малки сребърни сфери
живеят в прозорците
на изоставения ми ден…

На другия край на погледа…
в този сън, където
лятото е по риза.
И пресича на пръсти
нечие утро. Там

въздухът те грабва
от нощта.
И изчезваш по следите и.
Зад прага.
Аз съм дъх от тишината
на кръвта.
Твоя дреха за любов.
И вярност.




















разговор

Премахни я стената…
Нека сенките падат.
Тази вечер съм капнал.
От самота.
Оздравяха надеждите -
преболяха от светлото.
Ей ме, жив съм. И празен.
В една слепота…

Премахни я… стената.
Онзи пролетен вятър
нека в прага да блъсне
живота ми пак.
Остави да откъснат
там...бездомните ангели
свойте
есенно- сиви пера.

Премахни я… проклетата…
Поболях се от обич.
Тук,
зад живия в мен катинар.
Прегърни ме
в средата
на тази пътека.
Че отдавна превали
Нощта…



















представление

Като сянка е тази завеса.
След прожектора капе. В метафори.
В прах от сцената.
В прах от лицата.
С кръгли мисли, поети без нафора.
На последния ред са актьорите.
(Ние - стари и смешни столове.)
В прах от сцената лепне умора.
Или в сън - до неделната гроздова…

2

Нейде в тихото лягат лозниците.
И светлеят с окото на дрозда.
Между зъбите скърцат личности.
Скрили в пазва от ланшните гвоздеи.
Прах ти казвам…Попива ракията.
И гласът и умира …из масите.
Покрай равния гланц на мастилото
всички доноси лягат. До втасване…

3

Пари въздухът. От оптимизъм.
От дежурните.(Как ръкопляскат…)
Драска в нощния лист Победителят.
И до утро търкаля душата си.

-----

Сто грама само –
за пълно окръгляне.
После поемам…без нафора.
Някъде в 3
с този дим от Горубляне.
Всичко потъва.
В метафори…









вечерно слово за Мария

                по Атанас Иванов

Да се помолим днес, Мария.
За нас. И двете ни деца…
да се помолим.
Страхът отвън кълве следите.
В години този ден говори.
Сега е някъде отдавна -
с камбаната потъна лятото.
Да се помолим само двамата-
като обречени да вярват…

Задъхвам се, изгубил име
в безликата ръка на делника.
Дъждът от нас стопява зими.
Или жълтее. В дни омесен.
Да се помолим…
Сякаш могат
душите да обърнат камък.
Преди кръгът да се затвори
в праха на родовата памет.
Преди да ни настигне вятър –
да се помолим с теб, Мария.
Светът наднича. От следата.
И бавно, бавно ни убива…























пролетни диаболи

Обърнал гръб на този сън,
все още помня за росата.
И вечерните стихове отвън
на вятъра. В косите на върбата…

Обърнал гръб на твоята тъга.
На тези пътища, в които днес ме няма.
С небе от прах. И сянка на луна,
където още диша мракът…

Оставам дълго в тоя дом,
запратен сякаш… камък
по земята.
Лицето ми е прах. И суета –
отдавна си е тръгнал вятърът…

Далече са безводните земи,
а лятото след теб помръкна.
И тялото - напукано…Кърви.
Но нищо тук
не утолява стъпките.

- - - - -

Изсъхналите дни реди
Косачът в снопа на дъгата –
откраднатите в мен цветя.
Без дъх.
И без въздишка в бялото…
А аз( по минали следи)
плета вечерната ограда.
С коса от пролетни върби,
в които спал е вятър.












вечерен пристан

Една вълна си в мен,
която тича…Далеч
от брадвата на мрака.
И сгъва белите платна.
И думите на Днес
превръща в бягство.
В лицето си убива вятъра…
една вълна, понесла пясък
с отломки паднало небе.
На Вчера - извървените митарства.
На Днес – самотното дете…
Една вълна, пресякла делника
напряко в неговото тяло,
която нощем онемява.
И свършва с твоите ръце.

Пробива Времето.
По хълбок влачи
света
към празничното огледало.
Следобедният скитник
храни.
И пази някъде
в душата
заключените катедрали.
Далеч от есенния вятър…

Една вълна си в мен –
жестока, хищна.
Изгребала до дъно моя залив.
А нощем, по светулките в скалите,
белязала с калчища
вик. И памет…

Докато дрехата ми посивее.
И дървената плът изгние.
Една вълна ще ме люлее.
С удавените в мен молитви…








портрет на една зима

Безкрай от бяло.
Сняг.
Една дъга.
Покой…
Накацали в душата врани.
Небе от лятна синева.
Сред сивото чело на януари.

Потича вятър.
Нечий глас
люлее снежната пъртина.
Мълчим
сред тази тишина.
Като откъснат сън
по минало.

Безкрайно. Бяло.
И дъга…
И сняг,заключил
двете длани.
С една осъмнала звезда.
От тялото на януари…

Потича вятър
в твоя глас.
Като откъснат сън
по минало.
Лице по профил
и анфас
ще вае дълго в мене
Зимата…















безименна

Вече никой не знае
накъде е домът и…
Как от нощите криех
за нея. И колко следи съм потулил…
Сам да стигна брега,
посребрял зад завоя на Времето.
Там, където в съня ми
отсядат върбите и вечерни…

Вече никой не помни
при кого е отишла…
Или колко звезди
са превърнали в нея
свойте меки сребристи тела
в бели птици.

Само още брегът в мен
я чака. Копнеещ…




























дневник от днес…

Днес съм присмехулник –
в твоите очи
светулки сбирам.
Дъжд от пролетта –
пръснах по ръцете ти
листата живи.
Като вятъра
зад стар комин
заничам.
Та в очите
някак
да прогоня
Сивото…

Някой,
в погледът на твоето”обичам”,
ще подхвърля
на вечерните върби
закачки.
А на утрото,
доплувал в тебе
Минало…
с хоризонта на едно мълчание,
моят бряг ще те докосва
цялата.
С пяна, сън…и пролетно желание.




















беседка от думи

Един следобеден
угаснал
камък…
Захвърлен
във беседката прогнила.
С насядалите
пролетно
предчувствия.
С насядалите
пролетно години.
С любовите
и кърпичките с устни…
С въпросите,
които обитават
пространството
на моето сляпо минало…
в един следобедно
запратен камък,
от тялото на този ден
изстинал.

А паркът е самотното пространство.
На моето
и твоето изгнание.
И всички пейки тук са празници,
листа от дъх.
И паметни албуми.
Отвън и вътре ни пресичат.
В затворените помежду ни
думи.

Ще коленича.
И ще чакам
- един потънал камък
от години.
Веднъж да съмне.
в моето тяло.
Беседката да ме отмине…








камък       /автопортрет/

Същият всякакъв….
чак ми пресъхва гърлото.
Меря си мрака.
Лакът по лакът
затъвам.
Същият път.
И същата гара у мене.
Никой не чакам.
С хляба и ножа
живея…

Диша в икони
суха до вечност
земята ми.
Същият всякакъв,
тръгнал след чуждите ангели…

Вечер съм граница.
Сутрин – осъмнал безумия.
Гледам смъртта
от телата на нощните думи.
Същият всякакъв…
Не породен - богохулец.
Скрил във лицето ти
кръст от едно пълнолуние.
Същият камък,
замерял по тебе
стъпките.
Същият…върнал Пътеката нощем
От Пътника…

















биографично за Сизиф


До пояс в дните.
С очи към синьото.
С въжето – минало-
катериш пътя..
Разсякъл вятъра.
От хълма с чувствата.
В следи от утрото
тече кръвта ти.

Не искаш даром
да носиш камъка.
Тежат годините-
без капка лято…
Горчат приятелства…
Пръстта разравят.
И търсиш истина - на вик от ятото.

Разсякъл вярата.
След хълма с чувствата.
(Листо от минало
в кръвта зимуваше…)
Откърмен с мрак.
На друг в следата.
Сънуваш билото
на своя вятър…

- - - - -
Осъмнал.
Ничий.
Като тревата.
На вик от ятото.
Или кръвта си…







                __________________________