следобедна гара - книга

провинциален театър

Беше тъжна и скучна игра. Като в стара пиеса.
С изтънелия глас на суфльора отпред.
И с познатата празнично – жълта завеса,
скрила в мене последния ред…

Мизансцен бе денят. Полусляп.
С бутафорни криле. Или кръг от оловни минути.
Прикован. Като целия есенен свят.
Скъсал тънката връв на свойто безумие.

Някак в мен оцеля тази нежност
на кратките думи. Без подсказване…
зад парадния вход на деня.
От цвета на завесата в нас
до заблудата лятна,
че животът е всъщност
една суета…

Уж си хвърлих пътеките
по вечерния вятър. И отдолу
бе пропаст…
празен край от света.
Някак в мен оцеля,
с тази приказна есен,
топлината на твоята малка ръка.

Беше тъжна и скучна земя. Не разбрахме
как от зимния край на нощта
нашите устни и пръсти се сляха.
С всички пътни посоки… в една.

После …в сън. Или само в следа от писеца
тишината бе пътник – от мене. До теб.
С избледнялата, празнично –жълта завеса.
Скрила къс топлина. На последния ред…



лист

Нощта е скъсан лист. Със бялото.
И падналите букви от минутите.
Зад топлината и
сънят разражда тялото.
От късата река на утрин.

Нощта е скъсаният лист.
От моето лице във тебе.
Очакване – да завали.
И този дъжд да е последен…

Да завали…да бъде нощ…
И всичко мое в теб да скрие.
(Едничка моята душа
не те погледна днес накриво).

Каква баналност…Заваля…
Пътеките избягаха. В две преки.
В чадърите. И в тази самота
набързо есента облече сенките…

Уж хвърлих скъсания лист.
А в някаква следа видях реката.
От дълго чакане…да завали.
И да осъмне плакал вятърът.
Уж казах – вече съм безкрил…
Днес няма в мен небе. И вярност.
А то – в очите ти дъждът
бе пръснал охрата. От лятото…

Не те сравних със нищо в този миг.
Съблечената нощ…и в тебе синьото.
С останалите есенни звезди
брегът бе коленичил. И безименен…




Ангелики

Ангелики Карамани...
всички улици
ще тръгват
с тази вечер
от сърцето ти.
А морето ще повтаря
нежно
синьото ти име.
Ще е тъмно и вълшебно,
с мека сребърна пътека.
На луната от душата.
(Или лунната и дреха...)
Всички думи за любов
тази нощ ще търсят пътя.
В твоите вечерни коси.
В тях до сън да се изгубят.


Ангелики, Ангелики,...
тази нощ ще слезе ниско
вятърът, приспан от чайки.
В твоите очи ще плисне
лъч от спомени за утро.
И вълните ще събуди
с нови брегове зелени.
Ще събудят моите стъпки
пясъка , изгубил време …
Всички погледи и думи,
всички стихнали камбани ...
Някой в твоите зеници
съмнали звезди ще хване .
Ангелики ,Ангелики.
Ангелики Карамани ...



Моите залези ще слизат
тази вечер от очите ти.
Полуделите кипариси
улиците ще затворят.
За да може някой...някой
тази нощ да те целува...
А на утрото в тензуха
улиците ще се върнат.
И морето ще прелее
от лицето ти щастливо –
във една старинна делва.
Призори...любовно- синьо.

Ангелики,Ангелики...
Ангелики Карамани.

о.Тасос, Сверна Гърция-2007





















импресия с дъжд

Този дъжд…Този есенен дъжд
в пожълтелите вени на мрака.
Капе в сънен и тъжен рефрен.
Пълни стрехите в мене. С очакване.

Сякаш в минута животът е спрял-
бъбрят тихо, опяват капчуци водата.
А с дантели от пяна и сухи листа
оживелите сенки прескачат. Нататък…

Този дъжд…Този есенен дъжд над града
ожаднелите улици знаят.
Тича водният дух.
В чужди стъпки .И кал.
И премята на топка листата.

…Само ти не дойде. И не свърши нощта.
А дъждът побеля. В коловозите.
После…с някаква бяла, наивна мечта
като птица политна. Нагоре…

Ала ти не дойде…В ослепелите дни
пазят стрехите дъжд. И очакване.
Наваляват годините. С чужди лица.
И оставят у мен само гарите…












слово за Мария Рамон

Пей, Мария!
Свали тишината!
Изгони този старец
от мен!
Пей! Донеси ми
по шепа от вятъра,
в който тичат  косите ти.
С този есенен ден…

Пей, Мария!
Да сънува потокът
още слънце. И птичи трели.
Още нежност да крият върбите
във зеления пролетен миг…
Пей, Мария…Далече от тебе
моето утро ще чака деня.
Ще събудя в очите си
всички минали пътища –
да не дойде вечерният сняг…

В мен, след някаква сянка напразно,
ще те вика доброто момче.
Пей, Мария ! Свали самотата!
От неделното мое небе…


Гуадаррама, провинция Кастилия, Централна Испания- 2011











описание

Сърцето е опасно място, знаеш…
А ти не спирай в него!
Карай си по пътя!
В нечетните завои на съдбата
и в топлия неделен праг –
не спирай! И не разравяй , мила,
останалите сенки в тишината…

Сърцето е опасно място…
Тревясал нощем път. И знак за време.
Осъмнала сред дните си безкрайност.
В която думите по теб живеят…

А ти…върви из пътя си…не спирай!
Далечна, пресметлива – отмини ме…
Сърцето е опасно място, знаеш.
Прокълнато. Невярно.
Но… щастливо!

















още е лято…

Още е лято. Нищо че няма
топло докосване вятъра.
Като въздишка потича
в лицето ти. И отминава. Нататък…

Идат безсъници(още е лято…)
С кръгла луна над върбата.
Ти си измислена…просто докосване.
В равния гланц на листата.

Вечер. Поредната…Дъх от зефира
в нежното тяло на мрака.
Още е лято…Пее в щуреца
синьото мое очакване…

Още е лято. Още сме двамата.
Пясъчно топли. В дъгата.
Нищо, че нямам твоето докосване.
Нищо, че няма го вятъра…

Вечери…Жълто простират пътеките.
В светли петна отминават.
Влизат у мене. Безмитни, по спомени…
Стрехите на любовта ми.


……

Ти си измислена…просто докосване.
Като въздишка в косата.
Още е лято…с охра във синьото.
Нищо,че нямам вятър…




пантомима

Някой сънува лицето ти снощи.
В края на лятото, в стъпките…в пясъка.
Просто въздишка е зимата още.
Или пък в тъмното чака…

Някой до късно към пътя поглежда.
Всички следи заличил…всички прагове.
Пресен е вятъра…още нагарча.
В сламена прежда търкаля лятото.

Като въздишка. Или докосване.
В белите думи, зад мрака останали…
някой те чака. В сърцето износил
всички раздели. И разстояния.

Някой те чака…счупил стъклото
с дъх за студена и дълга зима.
Като въздишка…или докосване…
все едно – още те имам.

















дежурство

Като сянка е тази завеса.
След прожектора капе. В метафори.
В прах от сцената.
В прах от лицата.
В кръгли мисли, поети без нафора.
На последния ред са актьорите.
(Ние - стари и смешни столове.)
В прах от сцената лепне умора.
Или в сън – до неделната гроздова…

               2

Нейде с тихото лягат лозниците.
И светлеят в окото на дрозда.
Между зъбите скърцат личности.
Скрили в пазва ланшните гвоздеи.
Прах ти казвам…Попива ракията.
И гласа ни затрива. По масите.
Покрай равния гланц на мастилото
всички доноси лягат. До втасване…

               3

Пари въздухът. От оптимизъм.
Има дежурни. ( Как ръкопляскат…)
Скърца по нощния лист победителят.
И до утро търкаля душата…
Сто грама само –
до пълно окръгляне.
После поемам…без нафора.
Някъде в 3 (с този дим от Горубляне)
всичко потъва. В метафори…


епикриза

Потъвам в този хубав ден, където бавно
душата ти изпълва побелелите пространства.
Дъгата в мен покорно се прегъва.
Небето е олекнало. И странно…
Потъвам в този ничий ден,
зазидал стъпките на толкоз вечери.
В които съм изпращал сън. По теб.
И тиха есен . С пътищата време…

Отдавна не поглеждам настрани.
В забравен извор. И затрупан…
Душата си оставих. В други дни.
Тя скитница е в делника на други…
От тъжният му ромон съм смутен…
Потънали, петачетата светят.
Като лицата на луни.
В отминалите детства…надалече.

А все по- тихо става…знам.
Тревата е порасла. До колене.
Небето ми – отекло…И в следа
душата на полето се въззема.
Очаква новите листа.
И дъжд очаква късата ми зима.
Един до друг. Далечни от света.
Живеят делниците в моето име…

Така - на крачка от снега.
В несигурния сипей на мечтите.
Забравих тази синева…
И в други стрехи тя се скита.
А колко смърт е вътре в мен…
От колко вяра - на обичал.
В неделя гара е светът.
И релсите му в тебе тичат…

дневник

Любовта си тръгна. Като просяк.
В снимка от средата на октомври.
Тръгна боса…не задаваше въпроси.
Сънена. Без грим.
И с друг. Във погледа…
В мен захвърли чашата си болка.
И опръска виното нощта ми.
Всички дни заключи. Във посоки.
После свирна…без да се обърне.
Късна птица… не летяла.
Сън. И праг от тишината.
Зъзне в мен. С очи за тебе.
Стрък от циганското лято…

























календар

Повтарят се неделите…повтарят се…
В следутрини и дни , попили нежност.
Повтарят се в прозорците, в цветята.
В отеклото небе, дошло отвчера…
Повтарят се…внезапните жени,
заключили от нощната наслада
телата си…И в онзи вечен вик,
останал като хвърлен камък.
В неделното лице на паметта ми…

Отвън и вътре…есени – повтарят се.
Отминалото време в мене плискат.
И старото корито на душата
по съмнало потъва. Във мечтите…
Но ще се върна. В някой ден…
от пътя кривнал…След реката.
И в сън преминал.
Пред прага на дома – от камък, пръст…
градил за теб последното си име.
Ще ме докосне вярната трева.
И първото небе ще ме покрие.
С такава чудна синева…
след толкова повтарящи се зими.















сетивно за октомври

Изтича времето на тези дни…
Зад покривите, приютили късче лято.
От къщите потегля. С топъл дим.
В посоките на самотата ми…

Изтича… С мъртвата вода.
Камбаните отсреща удря.
Измазан в жълто е денят.
И съхне в своето си утре.

Сънуват думите лица.
И в нощната ми памет бягат.
Под мостовете на деня
(останала за вечер само)
придърпва сивата луна
изтеклите пространства…




















дневник

Сякаш зад плета на страховете,
в пясъчна пътека се превърна
вятърът, преминал през лицето ми.
И надолу сви – към слънчогледите,
есента от жълтата му дреха.

Къщата понякога е ничия.
С камъче, в което се препъват
стъпки, в тъмното изтичали-
всичките ми празни съботи.

В този сън останали. Помежду ни.
В лъсналите шипове на болката.
Думите ми ще подреждат нежно
твоите въпроси. В хроника…

Скрита зад плета на страховете,
къщата понякога е име.
С вино от неделна вечер.
С птици, в мен забравили отлитане.

Някъде останали…помежду ни –
в страници от нечия молитва,
есенните плахи детелини
още на любов миришат…











трактат

Сред бялата постеля на мъглата
Дървото е настръхнало, безмълвно.
С една корона. И гнезда за вятъра.
Или за някога звъняла пролет…

Осъдено дърво. С един щурец,
събрал във него летните си песни.
Дърварите замахват…И навред
потъва в тишина  самата  есен…

Дъждът връхлита бялата мъгла.
Накацалите птици разпилява.
Високо, нейде над света,
осъмва в себе си мълвата…

Дърварите замахват…И една
пътека с тях поема. За нататък…
Дървото –днес изсъхнала кора-
попива нощем стъпките ти млади.

А някъде, край сеновала на света,
зелената идилия от нрави
разлиства дните. В мъртвите гнезда.
И спомени за тях си прави…












навярно
                “За любовта отсъствието и смъртта
                не са едно и също нещо.”
                Мишел Деги


Навярно в някой ден ще се събудиш.
С олекнало сърце. Без път и гърбица.
И ще повярваш в немислимото.
До вечерната ти врата пристъпило.

Ще хвърлиш в него своята тъга.
В задрямалата сянка на листата
ще бъде близо лятната луна.
Лицето и в очите ти ще капе…

По камъчето в твоето сърце
една зелена вечер ще се спусне.
Наметката и вятъра ще спре.
И няма да те стряскат моите устни…

А после…сигурно ще завали.
Зад мокрото чело на мрака
ще се размият всички дни.
На твоето само очакване…

С дъждовно сини ходила
до тебе ще лежи мъглата.
Когато се събуди. В моя стих.
Олекналата ти душа. По вятъра…








репортаж

…Още пият виното. Със поглед.
И трепери браздата в очите им.
Вечер бога във себе си молят –
да нощува при тяхното име…

Вместо поздрав те мерят със дума –
колко струваш…И колко изтекла е
през душата ти раната Време.
 И дали ще им станеш побратим.
(Или само за сянка те вземат…)

А нататък… отдавна е минало.
В ситни възли сега са ръцете.
И треперят по чашата вино.
Като лист на ранено цвете…

Още пият…Аз там ги оставих –
посред нощното вино. И мрака.
Вън фенерът, надвесен в прозорците,
чака господ да палне луната.

После с бялото от лицето и,
до последната улична преспа,
ще удавят. Осъмнали. Слепи…
Своята селска изплакана есен…












сън по лятото


…И когато поспре тишината
в моята празна неделна къща.
Сред стените с отминало време.
А денят с рязко щракване
свърши. И заключи остатъка думи.
В непотребния слънчев пясък
от брега запустял на чувствата…

И когато засипе вятърът
изтънелите диги на залеза.
С нощен мрак…отлежал.
И безпаметен.
И когато преде в самотата
своята зимна студена риза…
Аз за теб ще измоля от лятото
късче синьо, дъга…сянка близка.
…Този миг, в който крие сърцето ми
самотата на нощния пристан…
















метафорично за Икар

Наесен дните ми потичат бавно.
И косо някак преминават…
С оранжеви, протрити дрехи.
Надничат в старомодните пространства
очите им. С далечни пътища…
С лица от клони, мъх. И минало.
В ресниците на слънчогледа
наесен дните са роднини.
Пред прага вечер ме очакват.
И палят нощната камина
телата им, попили вятър…

Тогава някъде…у мене
един щурец такъв, окъсан…
събира недопети песни.
И с тях камината покръства.
Щурец, от лятото дотичал,
размеква восък. От мечтите.
И аз, забравил за крилете,
в безкрая падам.
На очите ти…















илюзия



Сами …сред уличната врява,
до болка вкопчили ръце,
потъвахме.
В площадното безделие.
На късите
неделни
часове.

И вярвахме,
че някъде далече…
Всред девствените още светове.
Едно момче с едно момиче
ще заживеят. За ръце…

И вярвахме в луната  есенна,
разтворила паважа гол.
Такава…сива
(не от песните…балсамени. В стил
“пресносол”).

Зад нас ( усмихнат иронично)
преял, препил от суета,
градът прибираше мечтите.
В панелените си гнезда.

Аз знам отдавна, че те няма.
И в мен разбиращо мълчи
една оптическа измама.
За две ръце.
И две очи…

годишнина
                “Надеждата е  - в някой сеновал
                стадата от овце и крави
                да сдъвчат и великата ни жал
                по вишните и птичите октави”
                Иван Динков
Тези търговци на улични спомени.
В тази посърнало- сива страна…
Есенно- тихи…
след толкоз говорене.
Свиват в смълчаните стрехи
пера.
Тези жътвари
на утринна вяра…
Сякаш умират -
един по един.
Тръпно.
Попътно.
Унесени.
Слепи.
Изпепелили
и себе си.
В стих…
..................................
В кратката пауза
следва въздишка.
Не от предател.
От моя си дъх.
Може би вятър
(след детската книжка)
броди и в мене.
По горския мъх…

Тези търговци на улични памети.
В стъпки живеят.От толкоз лета…
Есени
с тихи квартални люляци
свиват  смълчаните думи.
В гнезда.

димери

Ще спре и в мене някой ден
пресипналият глас на чувствата.
А стиховете ще останат. В плен…
в човешката безмълвна пустош.

И там, в закътана следа,
далеч от ветрове . И зими.
Сред цъфналия бурен на света
ще бъдат думите незрими…



























някой

Някой друг…ще се случи у мен.
И за всичко отминало ще попита.
Някой в моето вечерно море
ще размива докъсно злините.

Край смълчания есенен бряг
гласовете на зимните думи
ще обличат неделни тела.
В бели късчета пясъчна слюда…

Някой друг…не сега. В някой ден…
Ще затвори последната улица.
И ще върне от времето в мен
самотата на твоите устни…




















спомен

Изтърколи се времето
до ръба на среднощните стъпки.
Там, в мънистата слюдена спря.
И се върна обратно. По тъмното…
Като сянка,
изплувала в калните длани на пътя…
изтърколи се времето.
И потъна с листата. В съня ми…

Днес поискам ли с него
света преболял да прегърна.
В изветрял от любов трубадур
на безоблачни стихове…
Ще извикам в съня.
Ще извикам, мълчейки…осъмнал.
Твойте земни очи
в този есенен миг да се върнат.

Ще помоля със тях
аз отново, до края си писан.
Да разкажа за морския бряг
с побелялата риза на пристана.
В тези стъпки, по лятото слезли…до залеза,
колко обич е скрита.
От мъха. До сърцето на камъка.

-----
Не достигнах далеч.
А едва до последната къща.
На тавана и горе, посред прах
и следи от насъщния,
две - три думи заменяха
слепия лъч на стената.
С избелялата снимка от теб.
В тишината вечерна след вятъра…


стая №3

Окъпан бе денят -
от самота. И минало.
А сенките валяха
след празното в стените.
Изтекли във пръстта
кварталните капчуци
пресъхваха звъна.
С неделните си звуци.

Забравени посоки
поникваха в небето.
И се промъкваха
до тук – сънят си да разкажат ...
(Тъй бавно се стъмняваше.
И мъртва стана тишината.
Вьв нас -
посрещани. И посрещачи...)

2
Сред бялото на болничната стая
оттичаха в желания минутите.
Цветята помъдряваха. От болката.
А думите наливаха умора.
Събуждаше се тялото
в усоите
на думи, пили обещания.
(Приятелите идваха усмихнати -
като в следобедна реклама...)
Накрая се стопяваха отново -
те, хубавите дневни хора…
В разплаканите бели рамки.
Или в дъха на смърт.
след хлора…


(А после сенките валяха .
От празничното бяло.
До сивите ъгли на мрака
в умиращото тяло.)

.....

Окъпан бе денят –
от тишина. И плесен.
И бавно се провираше.
През вените.
В минутите.
Войска от победени,
но живи още клетки…
Предизвестен,
животът ми
пристягаше в повои –
каквото бе останало
от дневното ловуване…

Наоколо смъртта
разтребваше постелите.
(И цяла нощ, разказват,
клечала е край мене.
Навярно съм ругаел.
Или сънувал синьото...)

Измазан от нощта ,
денят бе цял от минало…
 









 състояние

От влаковете и нощта
събирам дъх на детство.
Събирам в шепа тишина-
от ветрове наследство.

Реката приближи и спря
на пръсти месечина.
В премръзнала сама върба
ноември  праща зима.

А устните на утринта
събуждат с вик земята.
Целувам слънце и жена.
Целувам и косата...

Душата и – едно дете…
една надежда бяла.
Езическите богове
за мен разлистят цяла.

Да се обичаме без страх.
Без дни последни. Без недели.
Да пазим чувството от студ.
В сърцата спрели време.
И в ужаса на този свят.
В оловото, цемента…
Ръцете ни да носят грях.
С очите побелели.

-----
От влаковете на нощта
събирам дъх на детство.
Събирам в шепа любовта.
И ветрове наследство...


алхимия

Побеляват лунните гнезда.
И тихо изгрява над птиците.
С разкованата в мен самота
търсят нова пътека зениците.
А пътеката бяга от мен
в стъпки , в полет
на влюбени думи.
Знам, ще съмне и този ми ден -
стара болка гори помежду ни…

От оттеклите в зима стъкла
ще се стича на звуци дъгата.
Слънчев лъч ще остави следа.
После…после ще свърне. По вятъра.
Само ти в този никакъв ден
ще ме чакаш. Накрая на пътя.
В този праг от преминали дни
колко още недели пристъпят…

Побелява навън този свят.
В жълто - сиво вали есента ми.
Скърцат бодро с пъртините сняг…
чужди думи. От мене те пазят.
А лицето ти , сгушено в мен,
(зад изтеклата зима в завоя)
в този студ, в този никакъв ден
шепне тихо :” още съм твоя”…




Лидо ди Йезоло - Венеция, Италия- 2011



следобедно стихотворение за Бургаската гара

 Дъвчат следобеда
старци в бастунчета.
Гълъби пърхат
в трохите по плочника.
Голи красавици
светят
в цигарите.
Влажни от погледи.
Токчета.
Токчета…

Гарата дреме
в сън по момичета.
Или във къс
от следобед.
Слънце и смях
от перона надничат.
Като
от детско
            фото.

Цигани
с кестени
топлят в небето си
ято оклюмали врани.
Влакът пониква
сънливо
              от изток.
С погледи
влакът се храни.

Като присъда
е точен
часовникът.
Кръгъл
от рамене
на раздели.
Няма те
в тези
разсърдени токчета.
И не наднича
                зеленото…

Старчета
местят
с бастуните времето –
вятър от хълма ми
                тича.
В погледи.
В подлези.
В стъпки… И стъпкано.
Моята любов
                се изрича…


август, 2008


















посещение

Тя
превърта ключа.
И отваря.
И продължава –
                до ръба на масата.
Отсреща,
в напрашено огледало,
пердето крие мръсната тераса.

Из стаята си
често
навярно той е обикалял.
(Отсред прозорците
отвесно
криле на гълъби долавя...)
Тик-такал е будилникът унесено.
Канелата в кафето е възвирала.
Небето сменяло лица.
В сезоните.
А той отпивал глътка вино...

Навярно през открития прозорец
вечерникът е гонил листове.
Повивал е морето от съня му
в далечни, непознати пристани.

-- - - - --

Това е Стаята.
За покаяние
денят бе нарисувал
в черно въздуха.
Инсултната бразда,
а после – комата
облекли бяха дните му.
В мълчание.

паноптикум

Тъй мамеща е лунната пътека,
проточила по залива лицето си.
Зад лодките притихнала. Зад  пристана.
(Децата му са уморени.Тихо е…)

Живеят къщите надолу-
край старите огради. И лозниците.
А седнали на покрива комините
държат в лулите си одимени
забравения сън.
По птиците…

                2

На плажа се приспиват гларуси,
прегърнали в криле телата си.
Там вятърът разплита мрежите.
И става истинско морето.

Тъй мамеща е лунната пътека,
проточила по залива лице.
Навярно продължава през ръцете.
Навярно твоето сърце облича.
Или край сенките на устните
потича в тялото ти чувствено.
(И става дяволско морето…)

Тъй мамеща е лунната пътека…










ракурси

               
               

Между нас
              и на крачка от всички.
Зад кулисите на есента.
Вечерта се промъква.
Неканена.
И нахлузила стъпки от лишеи,
обитава кварталните локви.
(Или нечии мокри лица…)

                2
Между нас…
            тъй далече от всички
Любовта е засипала с дъх
всички пътища за отпътуване,
спрели в нашите летни сърца.
(А нахлузила стъпки от лишеи,
Вечерта се промъква. Нахално.
Обитава в звъна на капчуците
паметта за една свобода…)

                3               
Между нас..
          ( осъзнато от всички…)
Вечерта трополи - електричка.
От вагона препълнен на петък
гледа делнично нашата младост.
С отесняла и  светла риза
чака. Да я разпознаем.

Между нас. Преболяна. От всички...



събуждане

Из горчивите алеи
на страха си вървях.
Беше някак си
                сухо. И сиво.
А животът премина
случайно оттам.
И превърна пелина.
                Във вино...

Беше тихо и тръпнещо.
Сякаш дъга
нощем болката в мен
бе рисувала.
А животът премина оттам.
                На пета.
И се спря.
В сеновала на утрото.

Беше странно измазан
от думи денят.
И неравности в пулса прескачаха.
А животът премина.
             Случайно се спря.
Щом  захвърлих от себе си
                здрача…








          
               

лов

Есенно.
10 е.
С нулите.
Събота.
Давят ботушите
общата кал.
Кучета.
Позивни.
Шлифери.
Поздрави.
Кашляме в шепа.
Мъгла.

Някъде горе.
Или наоколо.
Дивечът
скрито мълчи.
Чакаме
( в себе си. Или във другия).
Пушим.
И псуваме.
С Клим.

Есенно.
Десет е.
Събота.
В шумата.
Или във тази мъгла.
…Май се събудих
от толкова тръгнали.
Всичко било
във съня.





знахар

Пропяха и в мене чужди петли.
А сърцето ти тука остана.
Старо, глупаво…нежно. Още боли.
Още с раните в утрото ставам.

Още билката сутрин по навик варя.
И (по навик) превързвам си дните.
Само в стъпки прохожда у мене сънят.
А пък пътя му води заникъде…

Тази сенчеста болка отляво вали
(като стара езическа песен).
В самотата на всички отминали дни.
Или в прашните улични кестени.

Ослепял съм…не помня.
Не познах онзи ден
песента на щуреца у мене.
Нито ярката, светла и топла луна.
Като копче от дреха вечерна…

Само раната днес ни разделя…Нали.
А сърцето ти билето чака.
В този кръгъл часовник- без посоки. И дни…
Някак още затискам мрака.












улично


Толкова улици
скитат в сърцето ми.
Някъде.
С твоя глас.
Знам, не обличам
с дъха си
лицето ти.
И…не сънувам мечта.

Толкова улици…
С дните.
И думите.
С летния вятър.
И мрак.
Спят, кадифени от погледи,
пейките.
С гарата.
С нощния влак…

Още горчи
от толкоз завръщане
сухият делничен хляб.
В хорските погледи,
сити от къшея,
търся за думите праг.

Есенни улици…С охра
под стрехите.
Плочник.
И стар тротоар.
Някъде…Някога…
В няколко преки
там разпилях младостта.


вятър
          
                на Румяна

В теб са нощували – сенки и сънища…
минали дни.
Аз съм оня, вечерният вятър…
топъл и тих.
Есен съм минало, пролет- начало…
ручей в снега.
Късче от облак, нощем летяло…
в твойта ръка.
Стъпката в пътя, с пясък зарита…
тайна следа.
Зими от листи, скитници - думи…
крия в леда.

………

Капките сън по твоите мигли…
с утрото гоня.
Аз съм оня – без път. И посоки…
в теб проговорил.


















писмо до мама

Всяка есен след тебе
сбирам думи- листа.
В стъпки кал се превръщам.
И в бръшляна раста.
В мен с пътеката зимна
още птиците спят.
Още с твоите зеници
пазя песен. И цвят…

Всяка есен след тебе
губя твоя следа.
Като в пръстен живея.
Като в снимка със сняг…
А брегът е далече,
късен вятър довял.
(Овдовелите вечери
още бродят. След два…)

Как полека угасна…
в тази зимна мъгла.
Всяка есен след тебе
крия твоя сълза.
А брегът е далече…
имам път да вървя.
Бяло, бяло облече
паметта на снега…






пространства


С теб живеем
сред последната стая на  лятото.
Край стени от съблечени думи.
И прозорци от вятър.
Прашен дом…Откога е заселил
душата ми.
И къде е привързал
на времето стряхата…

                2
Като в сън се прибира
от очите зеленото.
С тази топла неделна вечер.
Толкоз млади… и толкоз обречени
утре, знам, ще погубим сенките…
После в нечие чуждо безвремие
само стъпки ще пази постелята.
Или в кръг ще събират минутите
преродените нощем ереси…

                3
Спряхме с тебе
в последната стая  на бялото.
И от глина омесихме
нашите земни химери.
С хризантемата, сякаш от хитона на лятото,
в нас наднича безмълвна
свещта на ноември…







сеанс


Ако много дълго гледаш
към реката,
тя
ще се превърне
в синя сламка.
После с нея ще спасиш
в небето
пътя на отминалото ято.
Птиците при тебе ще се върнат.
И ще носят песни под крилата.
В твоя глас
ще се засели вятър –
много дълго ще е лято…
Облаците ще превърне
в слама.
Сламките – в река…
и тъй нататък.(Ако много дълго
гледаш –
в себе си.
Или в реката…)

…Само трябва още днес
(полека)
да измислиш
сън, небе. И вечер.
Иначе и тебе ще засели
някоя река. На дълго гледал…









на сина ми

                “Не ме забравяй. И не ме помни.”
                Юнна Мориц

Не ме забравяй…
И не ме помни.
Забравените не сънуват
в минало.
Прегърнал земните си дни,
доплувай своя бряг…След синьото
(в откъсната скала)
изтрий проклетите години…

Варосаният камък на нощта
от фара ще белее. В името…
Ще ти напомнят свобода
вълните, спящи в тялото на кея…
Не ме забравяй… И не ме помни-
забравените нямат минало.
Дотук ми е дошло
от сити дни… А ти
осъди в мен годините.

Не съм ни сън.
             Ни хляб.
                Ни свещ…
Не съм напряко легнал синур.
За пътя ти измолих
днес
една дъга от чуждо минало.
Не ме забравяй.
И… не ме помни
(знам, ще хлътнеш в първата пряка… )
Завоят ми отвръща. С твоите очи.
Отпраша ли без теб.
Нататък…


още…
                на Румяна

В този бряг с накацалите къщи, залива…
С птиците, останали във зимата.
С меките вълни на вятъра, залеза…
след ранните следобеди на виното.

Искам да те има, мила.
В този бряг, където падам.
Есента е спуснала платната
и от дупките наднича лято.

Още…още да те има. Името
и тялото ти да сънува зимата.
И до дъното на сетивата
слънчевите сенки да попиват дните ми.

Още…да облича вятър
нощното лице на пристана.
Още да те чакам…зная ли…
в тази сиво – синя приказка.



 

 
 










предсказание


Няма да те има вече…
Тази бяла зима в плен
през една далечна вечер
те прибра. От моя ден.

Няма да те има. Няма…
Сякаш някъде встрани
път преполовява двама.
В две сами съдби.

Някъде – не в тази вечер.
Не във този кръстопът.
В стъпките на други двама
още спи светът.

После ще поникне пролет.
Тихо. Под леда.
В есенната спряла Болка
ще гнезди Душа…

















***

Там,
по средата на моста си –
между вечер и утрин зараснал.
Между новата
и стара приказка
за вятъра.
В ничий календар, речник,
блог…вестник.
Неразличим.
Недокоснат.
Неподозиран. И неподкупен…
Просякът на душата ми
още реди
наивни късчета
светлина от оределите дни.
Когато е бил щастлив.
И между две движения на очите
стопявал старостта в себе си…

-----

После ще продава солта.
На минувачите.
Като спомен ( от средата на моста).
Оцелялата…









елегия за Христо

                в памет на Христо Фотев

Този сън ще е пълен с вълни…
Между думи.
И митове.
С много сиви
бургаски скали
са потулени дните.
В Равадиново Христо мълчи…
Все така очертал
стих на пясъка –
своят паметен
вечерен
кръг.
С неколцина приятели…

А навън потъмняват лозниците.
И с проходили есенни стрехи
ще потъва
до късно
в очите ми
твоят глас,
спрял на залива Вечност…

Този стих е далеч…
В Равадиново.
Сякаш име в последния сал.
Но за мене си жив,
щом делфините
всяка нощ с литургия те срещат.
В оцеляла човешка мечта…