испанска тетрадка - книга

вятър над Толедо

Обхожда денем
своите си небета.
Гнезди до птиците…Сред облачните пити
като сеяч следи полето.
И в шепа дъжд по обед ме застига,
земята на Кастилия щом мине…
Живее там свободно и честито.
Подобно леката вода на Тахо,
с която носи време
от скалите…
Мени сезоните.
И няма да попита
за мене - скитник
или нощна птица-
на изток
или запад съм отишъл…
След него ще се спусне вечерта –
по есен.
Мария най-подир
ще се усмихне…в себе си.
Ще сложи пъстра маса.
И вино – до името.
Да пие вятърът сълзи
и в късна песен
с фламенко нощем
да лудува виното…
-------------
Аз знам - при друг идалго
ще отиде зимата.
И само с меките коси
от сън по нощната върба
ще се приспива слънцето
във Тахо…
Аз знам- при друг идалго
ще се върне зимата…







снимка от един площад

Часовникът минава вече два.
На всичките езици е сиеста.
Квадрат от бяла светлина…
“Палацо де Майор” е сякаш песен…
В едно засмяно слънчево лице
ликува младостта на Саламанка.
Площадът всъщност е дете.
И свобода…и лъч…и сянка.
А времето лениво бави ход.
На топлия му камък спят цветята.
Децата на света са тук…край мен.
В ръце. Усмихати и млади.
Забавя крачка
сякаш този ден.
И тръпне в топлите очи площадът…

Опиянен от този свят
на камък, слънце, катедрали.
От пролетния дъх на свобода.
На Тормес - от зелените поляни.
Живее в мен един площад.
С Мария - Гомес де Октаво.
Децата на света са тук.
И аз завинаги оставам…



















поема за Сеговия

Добре и трайно всичко тук е сътворено-
в средата на  Ересма и Кламорес.
В стени от камък, хлад…От тишина…
Сеговия живее, разделена
на минало. И бъдни времена.
Помежду тях е дневният мравуняк-
следи от стъпки. И лица.
Отворя ли очи, небето се отделя.
В зеленото и сиво на града
усещам сякаш
някакво привличане –
единствено за мене…и сега
Сеговия прелива в цветовете
на пролет, есен…синева.
По каменните улици живеят
усмивки, погледи, слова…и сякаш
те за мене съществуват
от памтивек, от минали години…
отворя ли очи за твоя свят…

Отворя ли очи, потъва планината.
В пътеки и реки – до Алкасар.
Сеговия е моето дуенде
в следобедната мека светлина.
Зелени стръкове са тука
всички думи.
От ехо на подземни гласове.
Пресичам бавно твоите градини.
И вярно бие моето сърце…














един следобед в Мадрид

Като капка вода
от ръба на капчука.
Или перо след отминала птица.
Любовта си отиде –
                делнична.
                Глуха.
Любовта си отиде - болна мечта…
               
Тъй замина…
С внезапност
на късна зима.
Или в стъпкан
от думите ден...
Любовта – сянка в листа.
Без знак или минало.
Любовта си отиде.
От мен...

Нейде
в капките залези
сгушена.
Или в сърдечния край
на деня.
Там живя -
на брега ми… до сушата.
После … с хоризонта се сля.
















неделя в Авила


Неделята
е някакво дете,
което водят все
               на църква.
Неделята са чистите ръце,
оставени от вярващите –
                да осъмнат…
Неделята в лицето ми …сама,
един обет
стаен под покрив…
Неделята е някаква жена,
която чака от балкона
на гълъбите
                леките крила,
да донесат в Авила пролет…

Неделята
             е моето лице.
Останало след мен-
непородено.
На детството ми
есенния ден,
във който спира само времето...

Неделята от тъжния ти стих
налива самота в стиха ми.
Неделята- забравен път.
Осиновени стъпки. В думи…

А може би
началото ми в теб,
Авила…като тръпката на влюбен.
Неделята е някакво дете,
което в себе си изгубих...







подобия по пътя

Подобно на ръждива лодка
животът тихо
си изплита сянка.
От сушата на моя ден.
До островите на дъгата.

Подобно
на залязващ лъч
навярно…
оттича сън от твоето лице.
Животът бавно си завърза плитката.
И с нея хвана моето сърце…

А вечер се завръщам
в чуждо детството,
нахранил мълком
дневните си кучета...
И сякаш е едно наследство –
отвътре продължават  да ме душат...

Подобно на товарна баржа
от себе си потеглям лек. Без вятър.
Затъкнал ежедневните си мелници.
С парчета сън.
И делници от пясък…

-----
В морето
на щастливите орисани…
подобно знак по лист
от гневна гума,
животът  сякаш се подписва-
зад сянка в мен.
И мръсна дума…








пиеса 
           по Федерико Гарсия

Пиесата е слаба.
Зле скроена.
Актьорите говорят
уморено.
Намятат с реплики
лицата.
Но нищо не усещам в думите.
А само прах…
И грим - от маските.
В сън сякаш
думите потичат.
И гонят други от лицата им…
Там вътрешният глас
омесва тази смес -
лица и маски... нищо днес.
И някак,
сред подвижни пясъци,
пътуват думите –
до други свят,
където нищо не се случва...
Наднича делово. В декор.
С измачкан редингот Страхът .
Зад подлог
или зад глагол
… да не поникне утро.

Пиесата е стара. А
Суфльорът – вечно уморен.
Щастливо очилата в мене
сваля.
Подал на трупата добра
сигнална реплика. За края.


С пробитите тела на думи
Смъртта наднича от пролуките.
Спокойно да си изтекат в ума ми…
Остава с мен.
И Скуката.


носталгия

През чувството за храм
и ден, изпълнил нещо свято,
душата ми се моли
с теб. И търси в теб реката…

А там е моята земя –
жадувана и нужна.
Наоколо – стени, мъгла…
и дъх на нещо чуждо.

С начало или край…далеч
в нащърбения земен ъгъл,
стихът попива нова реч –
умислен , сам , излъгал…

От теб дели ме други свят-
объркващ, стар…от камък.
Сънувам в южната земя
гласът на чужда сянка…

Живееш в мене…остани
каквато си те зная.
Денят ми прекосява стих.
И в ада или рая
осъмвам с миналите дни,
в които те оставих…















сиера

След края на едно лице,
в изтекла млада сянка,
пресичам падналия ден
из бялото на мрака.
Градът е в тих
и скучен зид.
Отвън заключен с вяра.
Живеят дневните мечти.
До паднали богатства.
И само времето от тях –
следобедна сиеста-
прибира с пролетния мрак
следи от нощна песен…
До глухия прощален звън,
разкъсал камък в име,
площадът след една жена
омесва кръв. От вино…

Такива ги видях –
след дъжд…или река по памет…
Лицето на един монах.
И неговата Фани.




















пътни мисли
                “   Знам,че пиките са мечовете на войниците.
                Знам,че спатиите също са оръжие за война.
                Знам, че картите означават богатство,
                но това не е форма на моето сърце…”

                Стинг -”Форма на моето сърце”


Годините,
които ме разтварят
в прощална,
богохулна самота...
Годините, годините накрая –
годините на кухата забрава.
Направени от евтини неща...
Годините, в коита неусетно
приятелят ти става враг.
А нощ от сънищата
доживява
до утринния слънчев праг...

Нали разбираш
(мъдър и спокоен)
научил от случаен  ден –
зазиждат те годините…
отгоре.
Изрязват твоите
                криле.
Зазиждат те …
затварят стари рани.
Изглаждат дните.
Самотата в теб.
Изтръгват корена
на това, в което вярваш.
И все по- бързо зимата расте…

-----
Смъртта подготвя
                само повод
за нежното ми моделиране
под хумуса
на нечий спомен.

През вени, нерви,чужди рими…
знам - все по малко Ти съм Аз.
И все по- лека,
                все по-бледа
нощува в мен с една монета
луната от лиричния анфас...







































гледайки “Саграда фамилия” в Барселона

Времето
от всички телескопи
тук показва
древното библейско време.
И на кръстопътя
                на Мечтата,
всички дни завършват в катедрала…
                Някъде,
в една зелена Пасха,
в неродено още пълнолуние,
нечий Син,
за Пътя си пораснал,
ще премине духом през “Саграда”.
А човек е миг, прашинка, точка…
от една вселенска магистрала.
Пътеводната звезда е тъй далече.
Няма знак, че Витлеем е вечност.
Може би случайно
е възкръснал
(бягайки от онзи свят на нищи)
твоят Син –
              Учител по Човечност,
да запали
днес и в теб свещица…
------
Гледайки  “Саграда” вече зная -
времето от всички телескопи
ще показва някъде у мене
вечното библейско време.
Зад което Любовта облича сенки.
И ликува в пролетните пейки…











събуждане в Пинада де Мар

Всичко е различно
тази утрин.
(По закон светът
е обтекаем).
Значи конекрадци от Сеута
са оставили за мен конете.
А нощеска Сатаната
дялкал копие от Кръста.
Може би и в календара               
някой е залепил
празен месец...
Или продавачът на жълтици
е продал и книга на съседа.
А пък той
навярно е спечелил
своя милион от лото -
днес диктува поздрави
със поглед,
не с белтъка на окото...

Всичко е различно тази утрин.
(По закон светът
е  непридвидим).
И морето е изхвърлило
с мечтите
на брега ти купчина
от стихове…

Чух, пазачът днес разменял
острието на секира
с детско слънце и моливи.
(А за мен светът е име...)










пасо а дос
                по Луис Монтеро

Някъде ще бъда-
                в хоризонта...
Като лято
                от една поема.
Спрял окото на живота               
в жълтото око на времето.
Някъде ще бъда –
                с вид отвъден.
В тъмните очи
на стих за блудник.
Спрял лицето на живота си.
В кухото лице на времето...

Някъде до тебе –
                но различен…
в нечий сън
           понякога ще бъда.
В стих от чужда самоличност
твоята вечер
утро ще прегърне.

Ще подреждам после
                календара
в камъче от нощната постеля.
А навън
с децата ще играе
пламъка
        на нашата неделя...
               












пътуване

Загърнат в тъмното,
повил треви от лято…
лежах , заслушан
в шумоленето на дните.
Или сънувах теб.
В следи от тишината си.
И виждах как старееха по времето
косите ти,
съсирили мълчания...
По хълмите се стелеха
години,
А в пепел прежълтялото очакване
разтваряше очите ми
за синьото.
И сякаш сянка, прелетяла
в следа от сън
по чуждо минало               
бе отегчен светът...И присмехулник.
Подканяше, римуваше
от ъглите на петък
виновното мълчание на вятъра,
с реката грапава на клоните
в една ръкойка памет за отлитане...
или завърнала се в мен Пътека.

Загърнат в тъмното
на пътя си…
                лежах,
заслушан сред годините
в желанието есенно
на нивата,
уплело весело къдриците
на неочакван, късен дъжд...
в капчука от стреха
след зима.

-----
А утре, прекосил през билото
(или през себе си преминал)
ще търси още  този свят
ухания, Жена.
за твоето име…


гледайки  “Сент Лазар” на Моне

Понякога
отивам там,
където всички разстояния
са време.
И разминават в мислите ми
хора,
   коловози,
            пътни чанти.
                Поникналата треска и  умора...
А влаковете  са товарни кранти,
накрая изтънели
в прашния си грохот.
Понякога
съм там,
за да усетя
следите на последните обичали…
където всички разстояния
са само път.
От моите
до твоите зеници.
А след един семафор
лято
намигва
по отминалия делник.
Понякога…
стрелките се размиват.
В лица ,усмивки, стъпки…разстояния.
От снимката -
до края на ръцете … И вечер,
в гара “Сент Лазар”,
очаквам  своето пристанище-
лицето ти … помръкнало и леко.
С часовника на този ден
в сърцето ми.






 те 

Гримирани са-
             тъжни, скучни сенки.
В които обедът се прекосява.
Из уличните прашни вени
те болката си сляпо разкрасяват...

Повехналата гръд за показ.
Заучената стойка на бедрата…
Лицата им - олово.
Вътре плачат,
омазали в червило тишината…
А там са преболели
тази тръпка–
размяната на плът
срещу грошове.
В дрогираните стаи на небето
ги пази сякаш
ангелът им горе…


До смърт, до бяло  уморени -
дори в нощта 
страхът е гостенин…
На утрото са уличници -
                Магдалени,
сънували помазване на Господ...

















идалго 
               

Сега,
изправен срещу залеза
след хълма сляп
(а всъщност - срещу себе си...)
Аз виждам-
все по - невъзможни
са вчерашните земни ереси.
Така…
         безгласни и студени-
прихлупват сенките им
в мен простора.
А аз,
с горчилката от тишината ,
разтварям дневната умора.

Сега,
срещу нощта изправен
( а всъщност – срещу своите въпроси...)
отдалечавам  сетивата.
Или оставам в тях  да прося.




















гара

Навярно
ще е късно
за завоя утре …
С последния семафор
гарата умира.
Понесъл в себе си
ръката ти
за сбогом.
Навярно –
и тъгата от очите...
прониква сякаш
в младостта на огъня
с лицето нощно
в моите стихове.

Далече ще остане
болка в нас –
в пустинята на нашето прощаване…
В снега от късния ни час.
Или…
в една чакалня.


А утре ще съм
вятър само,
понесъл листи от очите ти…
и твоето  самотно “сбогом”.
Навярно ще е късно…На завоя
в мен любовта 
предадена оставих.
Сама.
Измръзнала.
И своя.










антракт
              по Иван Динков

В разкъсаните изречения
от малка кръчма
денят е като изцеление.
За тъжно куче…

Краде по цяла нощ лица.
И с тъмни дири
удавя в женската си страст
половинка вино.

Нататък…в цветния му лед
сънят извива.
Умират всички редове.
И тръгват лихви…

Трагичен и обречен – свят…
Виси по цвят и дреха.
Линее с дневната мъгла.
На кръпките утеха.

Небето сякаш е от гипс –
с набожна, мъдра старост.
Следобед в рамото ми спи.
И крие нощем рани.

Далече…в име на дете –
сама. По риза.
Една мечта събира дни.
От сенки близост.















маняна

Наваляха прощалните думи…
Като  в сън, заличил моето име.
Ти, Хуана, не знаеш
че има
в мен от другата пролет. И зима…

Наваля се дъждът над Толедо.
Виж, по Тахо се стича мъглата.
Ти, Хуана, не знаш
че в мене
още спи до вечерница вятър…

Ти живееш
във твоето дуенде.
Зад стъклото от слънчеви нишки…
В теб маняна е утре,
а в мене –
само път от огнището диша.

Само път край върбите на Тахо…
като спомен от сянка. На мъж.
Там живееш, Хуана Баляно…
С тази пролет, маняна…И дъжд.
 


















сън в Гуадарама

Не е песен,
а само капчук
в мен попива водата си млада.
Надалече… далече
оттук,
нейде в късни гори и ливади…
летен кос ще доприпка
в дъжда.
И с щурчета деня ще запали…

А при мене от час все вали.
И в съня ми се вие реката.
В сини ириси,
в цвят на върби,
в детски спомен за нечие лято…

По завоите – минали дни.
Стъпки спят в ожаднелия пясък.
Под възглаве от облак
април
дъждовете си вечер намята.

С къшей хляб,
с дъх на орна земя,
с палав поглед по хубава кака
закъснялата детска мечта
още в кули живее… От пясък.
-----
Не е песен…а просто капчук –
в мен отмерва с водата  си
време.
Подранил…надалече от тук.
Като сянка , намерила себе си –
не е песен. А само капчук…








докато сънищата ми простят…


Сред бялата постеля на мъглата
дървото е настръхнало, безмълвно.
С една корона. И гнезда от вятър -
стиха на някой…в мен осъмнал.

Осъдено дърво…С един щурец,
събирал в него летните си песни.
Дърварите замахват…И навред
потъва в тишина самата есен…

Дъждът връхлита нощната мъгла.
Накацалите птици разпилява.
Високо…в нечия дъга
осъмва себе си безкраят.

Дърварите замахват…И една
орисана пътека с тях поема.
Дървото – днес изсъхнала кора-
попива нощем стъпките ти време…

А някъде, от края на света,
зелената идилия на нравите
разлиства дни по мъртвите гнезда.
И спомени от тях си прави…

-----
Дали да не заровя с брадва раните.
Та нощем, в шумолене от листа,
да крие дневното лице в мен вятъра…
докато сънищата ми простят.












метафора на една суша

Уморен минувач
е денят ми,
осъмнал до бялото.
Под небе, натежало от водни кервани.
Пие нощем роса…
Или в своя бездомен  чадър
пази шепа от летния вятър…

В мен върви –
срещу първите капки…и погледи.
Подранил минувач –
между хора…подметки. И кал.
С обещания за безкрайност
се храни.
Моят ден – беден пътник
от краен квартал…

Ако мрази,
светът е щастлив.
Щом обича-
обича без думи.
Иска в мен да остане –
такъв…до керваните лунни.
Ала цял, хубостникът –
без прашинка,
без кал…Или бръчка.
Сякаш сън,
скрил лицата на ситите дни…
Той върви-
все дъждовно намръщен.
А отдавна…
у мен
не вали.











хроника на един послепис

                по Иван Радоев
Всички години
раждат предетелства.
Всички титли спят. В семена.
Стара приказка  шепне
животът.
Като че ли в друг сън
живян.
Спят вратовръзки,
закотвили в ризите
гласове от декора (сякаш е в мен).
В бутафория от велики гърла
сричаме в дните си-
празнични меси
с изтъркан рефрен…

-----

Така естествено е всичко –
за ” мислещата захарна тръстика”
В квадрата на едно предателство
или в съня пристигнал
Всевиждащият слага лещи,
Всечуващият – апаратче да познае,
че в” мислещата захарна тръстика”
е сладко само времето
до чая…

















преход

А пясъкът ти
всъщност е скала,
оронена във капките си време.
Вървиш по стъпките…
навярно
у тебе цяла вечност дреме.

Вървиш…
А твоята следа
с надежда
през деня ще мине –
сред хиляди от този свят
следи
аз твоята в ръцете си
да имам…

Наивно – невъзможен
ставам днес…
след всеки опит
спомен да отгледам.
Навярно и скалата ще расте –
като лицето на победа…



















дуенде

Денят е седнал
на прозореца.
И в сянката
на летния щурец
надува тъничка хармоника.
А звуците и
в теб трептят.
В зелено, жълто…или бяло
потъва
 – сякаш листопад-
денят ми…
в топлото ти тяло.

А той е мъничък щурец,
доприпкал вечерта
да пием вино.
Аз песента му
не разбрал,
съня по тебе
ще повивам…
-----
Такава лунна мекота
вали в лицето ти,
любима.
Там спи навярно
любовта –
един щурец без име…














признание

                “…знам че картите означават богатство
                в свещенната геометрия на късмета.
                Но аз не съм човек с много лица.
                Маската, която нося, е една…
                и тя не е форма на моето сърце.”
                Стинг 




Нощем
стрехата на дните ми,
натъпкани от амбиция,
себедоказване,
съмнения в другия…
нощем не издържа
тежестта на дневното тяло.
И тогава дните падат в мрака…
безпаметни, слепи
необлечени сенки,
зъзнещи в мъглата на желанието ми
за щастие…

Там, на ръба на утрото,
където свършва нощта
или границата
на разсъмналата ми наивност,
рисувам по памет
дни от вчера
в лицата на къщи и улици,
стъпки и думи
от ръба на времето,
където самотата по теб
е форма на моето сърце…









повест

                “ Понякога аз се оглеждам в огледалото,
                за да не бъда винаги самотен.”
                Атанас Далчев

Дърво с обърнати
в небето корени
е този ден. И някъде,
в потъналите клони
блещука памет от пръстта,
покрила с думи и желания
съдби от дневните лица…

И само в стенописа блед,
останал
във изоставена и глуха църква,
светът у мен е съхранил
представата за светлина
и нежно чувство.
------
Един монах,
затоплил цветовете
със опакото на душата си,
ще чака  в мен и теб да светне,
за да превърже светлината…
А привечер
ще прати там
щурец премръзнал
без покана.
Ще го нахраня с капка мед,
останала от твоите длани.
И с капка вино,
от очите ми напита
у тебе , знам…
до утре ще се скита.







рондо

Съблечен ли е спал
светът
през тази нощ
дъждовна.
На утрото е блед, сърдит.
Изпълнен със олово…
Една на времето
река,
един отблясък
ми спомнят другата жена…
И че светът е пясък.

А утрото
спи в синкав мрак,
накацано от врани.
Нощта по градския площад
изтича в речни вади.
Поточето е пъпна връв,
завила моите пръсти.
До утре ще порасне в мен
и в дъно ще ме кръсти…

-----

На дните прелетните птици
(накацали по календара)
усещам в твоите зеници
като молитва за пощада.
Навсякъде ръми в ръждиво
след този глад за листи.
Над листопада свети в зима
една ръкойка мисли…






рондо за Саламанка


…И когато завалят
ненаситно
дъждовете от пролетта
в старата кръчма –
душата ти…
и когато осъмне
в теб,
след коридата на смъртта,
тежкият пясък
на самотата…
погледни
пред пътеката остра
в себе си…
оттатък варовика на лицето,
натам, в Саламанка…
където
няма есен
и дъждът е само
лице от облак,
сякаш попил красота
от очите на онази Кармен…
Погледни…и ще видиш
нейната любовна риза
как се свлича -
измачкана и топла -
по рамото на август.

…Тогава и странникът в теб
ще облече тази сутрин
отново  небето си.











далече


В следобедния сън
на синьото
небето е петно
от време,
останало след вик отминал…
И опит за едно летене.

Неделните ми стихотворни пориви
угасват самотата си,
убили земното притегляне
из сенките на вятъра.
А там, сред лунните отблясъци
на чуждите пристанища.
и купестата облачност
от нечие причастие,
с протритите сандали,
захвърлени по времето,
все още в мене тича
една следа от някога…
Едно момче, окъпало
нощес косата ти.
Във вино
или дъх
на нощна папрат…

















късно лице

                “Когато остарея,
                ще скрия самотата си.”
                Надежда Радулова

…Такава пролетна луна.
Тополите са бледожълти свещи.
В запалената лунна самота
умират думи…Или вещи.

Осъмнал във едно сърце,
убит в съня на друго,
повличам сянка и лице
след дневната си лудост.

По стълбите на паметта
едреят капки Вчера.
Отлъчил в тях
и стих , и знак…Зимувам.
Сам зачеркнат.
-----
Навън е труден послеслов.
От глина е небето.
Наднича в сянката живот
у мен и теб
Ловецът…


















писмо до Авила


Късните птици
в мене висят.
Като странни
небесни отвеси.
Извървяното сякаш наднича
отзад.
През смълчаните плътно завеси.
Прегорели треви са мечтите
отвън.
Моят пулс е заключено слово.
А отсрещният бряг
капе в есен и сън.
По една стихотворна сова.

-----
Късно – до сянка…
Авила е стих.
Осиновена от другите песен.
А виното, Хуана, е живо…искри.
И копнеят за теб
всички ереси…



















процесия в Санта Круз

Един след друг ще ни извика,
присвила пръст…с познатото лице.
И няма да изгубим своя ред-
снишени ще се видим…ден по ден.
Каквито сме били…или небили.
Какво е в синьото. Или пък в хлорофила
на нечия следа от чуждо име.
Та в нас е продавачът на вода,
пренесъл с гърбицата си морето.
И своето лице накрай света
намерил до разсъхната галера…

Ще видим – като срязан път…
надве –
какво ни е душило. И какво копнеем.
Какво е бялото преди било.
Какво било е черно.
И в какво сивеем…

Един след друг…
Спокойният и дъх
ще ни разкрива негатива-
наблизо до откраднатите дни
самата болка търси име.
Присъда или знак, че след смъртта
ще носи гърбици пустинята…
















есе от Мадрид

С полулюбов
или с един
безкраен път…заникъде потеглил.
С напразните усилия да спра
поникнало из тялото ми време…
Като момчето от стиха
на Федерико Гарсия,
облечено от есента
с най-финната коприна на покоя…
В картина от Веласкез и Морильо,
в галактиките след Валейо…
Опитвам да надникна тъй далече –
до острия завой на Тахо
и нощната върба от Гуадарама,
удавила в косите си луната…
опитвам да надникна тъй- далече.

Но казвам аз, че нищо вечно няма.
И никой не е вечен, за да види
отново раждане на камък.
Или светът, облечен в морско синьо.
Но нищо не е вечно, казват…





















Пасионария

В небе, изрязано от бръчки –
като след край на младост…
оглежда дневното си тяло
Сиера Гуадарама.
Април, облечен във зелен
и хладен вятър,
разделя казаното в нас –
на дъх. И памет…
Отгоре кръст си построил
един сатрапин.
( Умрелият не ми е враг.
А само дата…)
Под кръста – легнали във мир-
убиец до мечтател.
Скали, попили толкоз смърт –
от жертва. До предател…

Къде си, скъпа Долорес?..
Във кой да те открия?
Испания не вижда днес.
“ No passaran!” не е Севиля.
Живее в песен на Хосе…
В “Риал” – с парфюм от “Хуго”.
Испания на Веласкез
не те сънува , Долорес…
Не те сънува.
-----
Порязал голата земя,
кърви и търси вятърът
онази мъничка жена –
да хвърли мак на раните…










събуждане в Арлес

…Нещо в нощното сърце,
което бие
тежко. А шумът
е свит на възел…
И притиска сакаш светлината
в капки
до лицето ти, любима…

Утрото телата ще развърже –
в тишината се протяга
като котка…
И изтичат в улиците сънища…
Нещо в моето сърце,
което бие –
смътно, в ъгъла на тишината.
Улицата сменя нова кожа.
И по сенките полепва вятър.

























маска от Марсилия
                по Рьоне Шар

До сянка или светлина
из улиците на града
живее сляпа моята любов…
Но зная днес при кой отива.
Самата тя не помни вече
( щом стигне в мен…по късна вечер
край “Сент Готар”. И по- далече-
отвъд завоя при Льоре…)
кой точно я е заговорил –
Жерар, Огюст. Или Рене…

Живее днес у мен…и още дишам
от тялото и – късен спомен.
Не е отдавна моя…и любов.
И всеки може да я заговори.

Себеподобен търси – за нощта.
Но все едно къде ще спре.
И колко за труда и плащат…
Самата тя не помни кой е бил
надежда в мрака и…
За да не падне.

Тъй сляпа днес живее в мен.
И всеки може да я заговори –
една мелодия, рефрен.
В отишла си при друг история.














някъде…

Някъде, където няма зима…
или всеки
е във филма си…
и сякаш
въздухът е тъй раним
и неподвижен…а небето ми
пълзи към нищото.
Зная, лятото е на привършване –
слънцето отново меси глина.
И започва с нея да изкачва
утро по гърбицата на юли.
После август потопява четка
нейде от зеленото-
до охра.
И бележи с точки пейзажа-
дни облечени в треви, дървета, хора…

Ще заминем с теб, Хуана.
В някаква неделя ще заминем…
миг преди дъждовният септември
да разтвори с късното зелено
пясъчния бряг в очите ти.
Миг преди да свърши тази лента…
ще заминем с капчицата есен
някъде, където няма зима …
В бялото лице на твоето име.

















приказка

В далечна есен
(на сън оттука…)
въздъхна вятърът.
И скри очите ти…

Мълчах до пейката.
В ръжда от мръкнало.
Смъртта и ангелът
дойдоха. С пъкъла…

П.С.
Човекът в мен
облича бяло.
С нощта през вените
изтича… В тялото.
Оставя буквите
( на сън оттука)
в една молитва –
за всеки случай…

А утре,
малко преди да тръгне,
мъртвецът в мене
ще скрие ъгъла
на тази топла
и тъмна стая…
в следа от лятото.
Или безкрая…
















гледане на ръка

“Някой ден ще си намериш стряха.
С нощни пътища и ласкав вятър.
Някой ден…далечен. Като вярност.
В твоя залив ще заспи луната.

А на утрото
по пясъка ще тича
нейното дете…
след пръстен минало.
По следата, знам…
вълните ще обличат
нов хитон за твоята любима.”

-----
Някой ден ще доживея, мила…
есенните стъпки на мъглата.
Или в мен ще си намери стряха
някой ден… от зима на приятел.

А сега е късно да пътувам
с нашето погубено единство.
В остров за едно сбогуване
капе лунната мъниста…


















стих

Вдовица от отминал ден –
нощта
крие в пролетните макове
думи, месени за сън…
Или някакво очакване
лятото да облече
пак следа от вятър…
И с очите на дете
да потъне в бяло.

Още топли от жарта
на една разлъка.
Стъпките събират мрак.
За далечно утро.

Някъде след този час…
в тялото от Нея
старостта надига глас.
Или само шепне.

Щом до края на света…
че и по –далече…
с думи , месени за сън,
ще разражда вечност.

















сбогуване с Мария Рамон

               
Ако някоя нощ
в мен завали…
И изтичат по Тахо -
оживели и тихи…
светлите  дни-
в паметта ми пресекли пътеки.
А с виното, останало от Рождество,
белобрадите спомени чакат…
Ако някоя нощ
у мен завали…
да събудят забравено лято.

Знам…тогава
есента ще остане…
до вечност.
И в Толедо
щурци
ще прибират песните.

А пък ти…досънувай
вълшебния край
на последната юлска вечер…
ако с някоя песен
и в мен завали…или
всички сенки изтрие сърцето …
(Знам…тогава
есента ще остане…
До вечност.)
И ще тръгна , Мария,
само с твоите очи.
В листопада ръждив на септември.











призори

                по Васил Давидов

Вали.
И, Боже…как вали!
Надвесените жици олюляват
подгизнали…
И птици. И мъгли.
Такива улици…без име…
Попиват вечната вода.
И ние като тях, любима,
живяхме. В чуждата вина…
Трагично е да се опитвам
със дума силния да спра.
Тъгата е по навик сита.
Увита в мозъчна кора…
Навън , полепнали от бяло,
бордюри храчат суха кал.
Осъмналите в мен клошари
припряно ровят тишина.

-----
Вали. И, Боже…как вали!
В такива улици. Без име.
Трагично е да се опитвам
да спра в мен зримото.
С незримо…















катарзис


Късните думи
в мен гледат. От упор…
от листа.
Сякаш са
песъчинки износени
в стар,
непотребен
стъклен часовник,
които в себе си
дълго преливам.
До залез…
до изгрев.
До прага, до памет…
До нещо чисто…
До другата Истина…
До края, навярно…До Непостижимост.
-----
Това е болка. И име. И страх…
Но тъй лекуващо боли ме, любима.
Но тъй лекуващо
в мене боли…





















картина с елфи

Когато хвърлят речни камъчета
елфи,
с ефирните си кръгове
водата
прилича нощем на галактика,
посипана с листа и вятър.

-----

Напира стадото от хълма.
Тревите пеят – ще вали.
А лятото, по тениска и кърпа,
замеря с камъчета ехо
в съня на нощните води.



























усещане

         по Владимир Стоянов

Изтича в сянката
реката ми…
Една върба наоколо…
И мрак.
И глас на кукувица…някъде.
Останал зад ръждивите листа.
Изтича в сянката…И някога
в коритото изсъхнало
децата
следи от моя земен сън ще търсят –
до дъжд…Или до вечер лятна.

А още имам нужда
да ме стопли
в застиналата есен
светлината.
От каменния пристан на Приморско
да пия августовски вятър.

Кръвта е жадна в мен…
да я погалят
косите ти, зелените площади
на този свят, роден без памет.
Кръвта е жадна в мен…несита.
И в падналата вечер разпилява
изтичащата сянка от реката ми.
По чужди пътища да скита.
Насън.
До нов живот…На Някой.












едно…

Едно сме с теб…
А глината я няма.
И формата.
И колелото на Грънчаря.
Дежурни погледи
реди след нас
балконът.
Останалото е привидност.
Край на гара.
Светулка сред мъглата…
или нещо,
което в мене закъснява.
Или, в което се повтарям…
Едно сме с теб.
А теб те няма…
Отдавна с мойта кръв
лекувам рани-
мехурчета в потока на съдбата
отвъд търкулнатия свят.
Останали…
от име. Или важна дата.
Едно сме с теб –
една сама черта.
И белег от ръката на Грънчаря…

-----

Потапя август сребърна игла
в разтопеното тяло на небето.
Петна обличат есента.
С останали пространства. И дървета…