трета класа - книга

Време        /по Иван Динков/

Безпътно време.
Скопено.
Хилаво.
През слуз от охлюви.
И дъх на ягоди.
Потичам някъде.
Вървя към нищото.
Обрасъл.
Делничен.
Покрит със ядове.
Люспи от спомени
хлипат в лицето ми-
В речни отблясъци.
В гуши - за ордени.
Там , неразтребени,
дните са просяци-
с дъжд от босилек,
повил богородици...
2
Ялово време.
Безпътно.
Сипкаво.
След шум на слава
гноясват раните :
Дактилно – в минало.
Хорейно – в бъдеще.
В тензух от зима,
в следа на яре,
през сън народен
след стих за Яворов,
луната капе.
На птичи стъпки.
В око на просяк.
Или на дявол...
3
Обесен стилно -
в крило от прилеп,
изстивам
с памет. За морско - синьото.
Далече някъде
мърсуват с ямба..
По късно. Петляно
потича виното…
Може би в себе си ,
дълго и тръпнещо -
в дъжд, ослепял от фамилните улици.
В речни води,
посред църкви и сънища,
пак ще докосвам
кварталните люляци….


ДЕФИНИЦИЯ

АЗ СЪМ ЕДИН ПОЛУОСТРОВ
В ОСТРОВА.
ТИ – ЗАТРЕПТЯЛ ПОЛУТОН
В ПОЛУМРАК.
ТОЙ - ЗАСТРАХОВАНА МАРКА ЗА ДОХОДИ.
ТЯ- ЕЛЕГАНТНАТА СМЪРТ
ВЪВ ФРАК.
ТО – НЕПОХВАТНО УВИТОТО ЕГО,
СКРИТО В ЕДНАКВИТЕ КАРТИ
ОТ МЕН.
ВИЕ- ПОЗНАХ ВИ –
                СТЕ ПОЛУГОЛИТЕ,
МОИТЕ СМЕШНИ ПОЛУКРАЛЕ.
       / ОЛЕ ! /
МАЙ ЧЕ НЕ ЗНАЕМ ОЩЕ
КАКВИ СМЕ.
ИГРАЕМ
           ИЛИ СМЕ САМО ИГРА.
ПОЧТИ ДО ЖИВИТЕ.
ПОЧТИ ДО МЪРТВИТЕ.
ЗНАЧИ ПОЧТИ СМЕ  С Е Г А. . .
                /  АХА…/



































 1/2



На полуостров съм роден.
Полу-потупва ме Европа.
Аз – нито риба. Нито рак…
В полу-народ.
С полу-море.
В полу-земя.
С полу-сърце. С полу-лице…
                Имам честта
да населявам
полу-издъхнала държава.

Аз-
нито риба, нито рак…
         Полу-човек, полу-грамотен.
         Полу-скован. Полу-свободен.
Аз –нито профил, ни – анфас…
               
Далече някъде, сред Брюксел,
наместо хора,(там…Отгоре),
“демократичните” народи
кентаври
дялкат си.
От нас…







































ТЕЛ

ИЗОПНАТО ВРЕМЕ
МЕЖДУ ПОНЕДЕЛНИК
                И СЪБОТА;
МЕЖДУ ГОРДОСТТА
                И ДЕВЕТА ГЛУХА;
МЕЖДУ МРАКА
                И МРАКА В ДУШАТА МИ;
МЕЖДУ ПРАЗНИКА
                И ПРАЗНОТО;
МЕЖДУ МАЛКИЯ
                И ГОЛЕМИЯ МРЪСНИК;
МЕЖДУ ГРЕШНАТА ФОРМУЛА
                И СГРЕШЕНИЯ КОД;
МЕЖДУ СЛЕПИЯ
                И НЕВИЖДАЩИЯ;
МЕЖДУ ЯБЪЛКАТА
                И СЪСКАЩИЯ ЗМИЯРНИК;
МЕЖДУ СЛОВОТО
                И СЛОВОБЛУДСТВОТО;
МЕЖДУ ЗАКЪСНЯЛАТА ЛЮБОВ
                И РУТИННОТО ЧУКАНЕ;
МЕЖДУ ФИЛАНТРОПИЯТА
                И ПРОСТОТАТА;
МЕЖДУ БОДРИТЕ ДЕБИЛИ
                И ФИЛОСОФИТЕ;
МЕЖДУ СРАМА
                И СРАМНОТО;
МЕЖДУ ПРАЗНОТАТА
                И ПРАЗНОТО ЛИЦЕ;
МЕЖДУ НАДЕЖДАТА
                И УТОПИЯТА;
МЕЖДУ ГЛУПАКА
                И ЩЕДРОСТТА НА ПРОСЕЩИЯ;
МЕЖДУ КЪСАТА ПАМЕТ
                И КЪСАТА ПОЛА.
ИЗОПНАТО ВРЕМЕ,
ПО КОЕТО БОЛЕЗНЕНО КУЦУКА ЕГОТО МИ
                ИЛИ СПОМЕНА
ЗА ЕДНО ГОЛЯМО ОПИЯНЕНИЕ...
АЗ САМИЯТ
ОЩЕ ПРОБВАМ
ДА ОПЪНА КРИВАТА ТЕЛ НА ВРЕМЕТО
МЕЖДУ СТАРИТЕ И НОВИ
ПЯСЪЧНИ КУЛИ... И КОГАТО УСПЕЯ,
ТО НАВЯРНО ЩЕ СПРЕ.
ПРОЧЕЕ,
ЕДНА СУТРИН ,КАТО ВИДЯХ
ПРОСЯКА ПРЕД ЦЪРКВАТА,
СИ СПОМНИХ ЧЕ В ПРЕДИШНИЯ МУ ЖИВОТ
СЪМ БИЛ НЕГОВ РОБ НАВЯРНО.
















ПРАКТИКА


ЗАДУХА.
ВРЕМЕ ЗА ЩАВЕНЕ.
КОЖА ПО КОЖА- ДО КЪРВАВО.
ТЕПАНЕ.
СТРИГАНЕ.
ДАВЕНЕ.
СТАДОТО ТРЪПНЕ В ОЧАКВАНЕ…

РОПОТНО
ГЛУХО ГЪРГОРЕНЕ-
НЯКЪДЕ ПУСКАТ
                МЕЛАЧКАТА.
ОВЧИЯТ СТРОЙ ОКОКОРЕНО
ГЛЕДА В СУКЪРВИЦА
                ПЛЯЧКАТА.

КАМЕРНО ЩРАКАТ НОЖОВЕТЕ.
МЪРТВО Е.
ЗАДУХА.
КЛАННИЦА...

П.С.
ВЪЗДУХЪТ Е В НЕЖНО-РОЗОВО.И КЪРВИ…
СБОГОМ НА КОЖИТЕ.







































ПУБЛИЧНИ СПОМЕНИ


КОРЕНИТЕ НИ ИЗГНИХА,
КОРЕНИТЕ...
ВЪВ ЗАМРЪЗВАЩИТЕ ЛОКВИ,
ДО ИЗМИСЛЕНИ НАДЕЖДИЦИ;
ВЪВ ЗАМРЪКНАЛИТЕ ПОГЛЕДИ
НА НЕВИЖДАЩИТЕ ИЗГРЕВА
МИЗАНТРОПИ
ИЛИ АНГЕЛИ
В ХОР НАКАЦАЛИ ПО СВЕЩНИЦИ.

КОРЕНИТЕ НИ ИЗГНИХА...КОРЕНИТЕ.
В ИЗТЪРБУШЕНИ КОРОНИ
НА ДЪРВЕТА
И НА ПРОСЯЦИ.
В ПОДАРЕНИТЕ КОПНЕЖИ,
ПЪЛНИ С ГРОХНАЛО ОЧАКВАНЕ.
В НЕДОПИСАНИ ВЪПРОСНИЦИ.
В СВЕЖИ ЦЪРКВИ,ГЛАД И ГРОБОВЕ...
КОРЕНИТЕ НИ ИЗГНИХА.

2

СПОМНЯМ СИ… БОЛЕШЕ ТЪПО.
ПОСЛЕ-С ДЪХ НА ТОПЛА ДУМА.
ПОСЛЕ-КАТО ПРИ РАЗЛЮБВАНЕ.
ПОСЛЕ-КАТО ЗВУК СЛЕД УДАР.
ПОСЛЕ-КАТО ТРЪН ПОД НОКЪТ.
ПОД СЪРЦЕТО...ПОД СЪРЦЕТО
САМО БОЛКАТА ОСТАНА.
КАТО СНЯГ ОТ ЧУЖДА ЗИМА
ИЛИ ЛЯТО НА ЗАБРАВЕН.
В БИТИЕТО НИ БЕЗМАТЕРНО
САМО БОЛКАТА ОСТАВА. ОКОВАНА.
ОКОВАНА В СТРЪКА СТЪПКАНО КОКИЧЕ
ОТ КРАКА НА СТАР ПРИЯТЕЛ.
САМО БОЛКАТА ОСТАНА
В ДУМИТЕ НА КАЙН. ЗА АВЕЛ…


























БУДНА КОМА

НОЩЕМ.
САМ.
РЕЦИКЛИРАНИ МИСЛИ.
ПАРАВАН ЗА БЕЗМИТНИ ЛИЦА.
ОБОНЯТЕЛНО,
ТРЪПНО ДОЕНЕ
НА ОТМИНАЛИ ЗЕМНИ ЛЕТА.
БАЛСАМИРАНИ КЪСЧЕТА
НЕЖНОСТ
ОТ ПОРЕДНИЯ СКЪРПЕН КАДРИЛ.
ГОСПОДИ,ТОЛКОВА СЛЕПИ!
ЗАБРАВИ!
ЗАБРАВИ,ЧЕ СИ БИЛ…
НОЩЕМ.
СТИХОВЕ.
ТИХО.
БЕЗВРЕМИЕ.
СКЪРЦА СИТО КЪРТИЧИНА В МЕН.
С ПОДЛУДЯВАЩО
ВОЛСКО
ТЪРПЕНИЕ
ПРЕЖЪЛТЯВАМ В ПОРЕДЕН РЕФРЕН.
НОЩЕМ…СЕНКИ.
ЛУНИ.И БЕЗЛУНИЯ.
ЗВЕЗДОПАДАЩИ.
ИЛИ ЗВЕЗДИ.
НОВОПОКРЪСТЕНИ БОГУПРЕДАТЕЛИ.
С НОВИ СВЕЩИ- ЗА НОВИ ДУШИ.
…………………………………………………………………..
ОКОВАНИ В ЖИТЕЙСКИ НЕРАВЕНСТВА.
ОСКОТЕЛИ ОТ ГЛАДНИТЕ ДНИ.
СКИТАТ МОИТЕ РЕДКИ ПРИЯТЕЛСТВА.
ЗАБРАВИ!
ЗАБРАВИ,ЧЕ СИ БИЛ...































ВИТРИНИ

Отвсякъде блестят…
                В очи на просяци.
                В леговища на гладна нощ
по тротоарите.
Асфалтът вдишва пара
от телата им.
И сякаш спи останалия свят.
В небесните и земните кошари.

Отвсякъде блестят –
              протезите на мозъци.
Опитват да постигнат съвършенство.
Дори в съдбите ни –
зърна , посети в облаци
(или в издъхващата зима)
из сутерените на времето –
                отвсякъде блестят …
                витрините.
Засищат слепотата ни…
               
                2          
В безкрайности от самота
поетите
        висят обесени.
Под ръкоплясканията – тълпа,
облечена в
                човешка есен.

А някъде -
в парчетата дъга,
залепнали по ралото на слепия,
замислено върви
                Дега –
все същите загадъчни
                Сирени...




















Кореспонденция
               
               
Като екзекуция е,
                братко -
зрителите са
с превръзки на очите.
Селският провинциален театър –
с кмета, попа . И учителя.
Кръчмата е
дом на дявол –
стара , сива и опушена.
С глас на развалено кранче
капе времето
в  Рогуша.
                Чака
 селото да съмне.
И на град да се обърне.
В хор петлите го възпяват.
Или селският удавник.
Сякаш заточение е,
                братко!
Тих провинциален театър.
Кметът, попа и учителя
са с превръзки на очите -
днес играят свободата .
Виното е новобранец.
И  тече страхливо –
                в чаша.
Капе в хорските представи
за един отлъчен странник,
чакащ в селото
да съмне. И петлите да разпее.
А с превръзката на Господ
времето е новоселец.
И върви от страх  обратно...
и петлите му немеят.
Като в сън забравен, братко…
Слагам точка.
И се махам.
сцена


                по мотиви от книгата
                “Сезонът на канарчетата”

Бяхме жадни за звук,
                за чиста река.
В тишината си бяла
                замаяни.
И потъвахме просто
в свободния текст
на поредната спряла
                вяра.

Бяхме млади,
                болнави и крехки
                цветя.
Отшумяваше лято виолетово.
Бяхме гладни за обич
                големи деца.
оковани във дни.
От  Големите.

(Наедряваха думи.
С промити лица.
И увити в хартия от минало.
След отровната рехава тишина.
На едно
          стръмно
                партийно
                било…)
                2
Бяхме жадни за звук
                и за огън деца.
Прецъфтяваха сякаш поемите.
Отминавахме тихи, объркани
                там,
гдето сричаха химн
                Победените...

Отъняваха в нашите прашни лица –
звук след звук-
на летата камбаните.
Уморените в нас,
                непорасли деца
кротко ближеха  нечия Вяра...

П.С.

Прах от сцената.
И прах по устните.
Между зъбите скърцат звуци –
шум от лесни победи
и гвоздеи,
приковали греди.
                И чувства.
Ред след ред –така бледорозова -
гъмжи от желания
Залата.
Долу –
          следи от повърното/ гроздова /.
И се стича
                на вади
                душата ми...

















покупка 

Утре
си
купуваш
съвест.
Изтриваш
я
внимателно.
С
монета.
Отдолу пише:
“Чисто.
    Непрозрачно.
      Минало.” Или:
                “ –Чисто и непрозрачно…Минало;
                -Чисто… С непрозрачно минало;
                - Чисто, непрозрачно…С минало...”
-------
                Ела, Светулко –
с компромата
за Николов.
В 5… ъгъла на “Графа” и “Беседката”.
Чакам. И късмет.
                Сопов.

/” после ще ти видя сметката…”/













химиотерапия
                на Ева

Капе глюкозата –
в своите си граници.
Сякаш животът пълзи.
Капките в банката
тичат към вените.
Или
са
твоите
сълзи...

Някак си
              в сивото,
                в болното,
                в тъмното
още живееш – в мечта.

Още си в синьо.
Още си хубава.
Още е бяло –
               в снега.

- - - - - -
Капе
животът ти-
в някакви граници.
В следваща банка тече.
После е треската...
После –очакване
                ракът
                да се предаде...

Бърза левкозата.
Смъква те.
Влачи в теб
всички отминали дни.
Капе в глюкозата
твоето минало –
стигаш до малко дете...

Сякаш от лента
дните на времето
в пясъчен конус
си спят.
Твойте сълзи
са потънали в пясъка. И…
днес не потича денят.

Стискам ръката ти...
Вече не дишаш.
Няма те...Няма те...
Толкова вишни,
облечени в бяло...
чакат душата ти .



























спомен от една молитва               
                по Иван Динков -”Бенефис”
Ниско.
По плочника.
С нафора.
В плячка, осъдена с поглед.
Отрецитирам си времето.
Нямам албуми
за спомени.
Само тиктакане-
в празното…
ехо от стъпки на вярващи.
Зъл съм.
И звяр по зачатие.
Близан по скръб.
И по празници…
                2
Сит за иконите
в себе си....
(Или отвън спря дъждът.)
В пасти
и розово мъркане
сричат поеми
Големите.
Долу
потича
ръжда…
                3
С гушите, някак неистово -
тръгват грошове. За ордени.               
Глухо бълбукане
в свещници.
Тъпче молитвата. С минало.




------------   
Тихо.
Постадно.
Мастилено.
Само туптене .
От перките.
В цедката дребните риби
цъклят с очите си
песните…

                4               
Смях на възкръснали лумпени
Скърца в монети. И макове.
Маски за мъртви – навсякъде…
Само отблясък от - огъня.
В дъното – кал или нафора.
Бог и простени мируват .
Няма прашец от метафори.
Да заплоди Абсолюта.

                5
Смях от възторжени мумии.
Кръчма затваря думите.
В  дъното - вик на погребани.
В спомени. В пъпки от минало.
Звън  на монети. И принципи.
Звучно туптене …от перките.
Страшно е, Господи. С мрака…
В капка от гроздова сякаш
лудост наднича от трапа ни.
А прокълнатите чакат…







Стая №3

Окъпан бе денят -
от самота. И минало.
А сенките валяха
след празното в стените.
Изтекли във пръстта
кварталните капчуци
пресъхваха звъна
с неделните си звуци.
Забравени посоки
поникваха в небето.
И се промъкваха
до тук – сънят си да разкажат ...
(Тъй бавно се стъмняваше.
И мъртва беше тишината
вьв нас -
сред посрещачи… и посрещани.)
                2
Сред бялото на болничната стая
оттичаха в  желания минутите.
Цветята помъдряваха от болката.
А думите наливаха умора.
Събуждаше се тялото
в усоите
на думи някакви… изпили обещания.
(Приятелите идваха усмихнати -
като в една следобедна реклама...
Накрая се стопяваха отново -
те, хубавите дневни хора…
В разплаканите бели рамки.
Или в дъха на смърт
след хлора… )
               
А после… сенките валяха .
От празничното бяло.
До сивите ъгли
в умиращото тяло.

                3

Заченат бе денят –
от тишина. И глина.
И бавно се провираше.
През вените. В минутите.
Войска от победени,
но живи още клетки…
Предизвестен,
животът ми
пристягаше в повои –
каквото бе останало
от дневното ловуване…

Наоколо смъртта
разтребваше постелите.
(И цяла нощ, разказват,
клечала покрай мене.
Навярно съм ругаел.
Или сънувал синьото...)

Измазан от нощта ,
денят бе цял от минало.


















будна кома


Вървим.
Във спъпкано.
От предния…Във кръг.
С превръзка време на очите.

Като осъдени -
на ежедневната разходка.
В четирите лица на времето. Вървим-
отъпкано. И живи сме…
( от много минали преди…)

Дали е нашето проклятие…
Докоснати от Бога .
Еднодневки.
Поникнали в преди,
след дъх от детство,
да крием  късните следи,
съня на жадната си есен .
Или във танца оцелели…
да търсят дните ни дъга.
Кого ли Бог издирва
                помежду ни.
Сред очевидната безцелност
на този сит
житейски
свят.
Нали чертае другият ни…Там.
И другите(във нас) пространства.


А ние сме петна от сън,
залепнали по стих за минало.
Превързани със време.
                Слепешком.

От ближния нахлузили
                Плашилото…


Танцува
             в нас
реката за Отвъд.
Пресякла напреко
останалата лудост.
Но никога
в един и същи зов
осъмналата ни
                любов
реките си отминали
                не буди…



               






























реквием

…По И.Динков  -“Празник”

ДЕН ЗА ПРОЩАВАНЕ
    -СЕСТРИНА  ЦВЕТНИЦА.
ЦЪРКВИТЕ СРИЧАТ ПОКОЙНИЦИ
      В ПЕСНИТЕ.
ДЪЖД И БЕЗЛУНИЯ
КАПЯТ В ТОПОЛИТЕ.
С ЧУВСТВА ЗА ПОМЕН.
И В ЧУВСТВАТА – СТУД...

ЕСЕН Е.
ОБЛАЦИ
ОРЛЯЦИ...ОРЛЯЦИ...
СВЕЩИ В РЪЦЕТЕ ПОВИВАТ
      ГОДИНИТЕ.
С ПЯСЪК В ДУШИЦИТЕ
МЕРИМ СИ ВРЕМЕТО;
С ПЯСЪК В ДУШИЦИТЕ
МЕЛИМ СИ ЖИТОТО...
СЕНКИ ОТ МИНАЛО-
СТИХ ИЛИ РУЧЕЙ –
КАПЯТ В ОЧИ
НА ИКОНИ
И ПРОСЯЦИ....
...МЕЛИМ СИ ЖИТОТО-МЕРИМ СИ ВРЕМЕТО...
............................
ДЕН ЗА ПРОЩАВАНЕ
-КЪРМЕНА ЦВЕТНИЦА.
ЦЪРКВИТЕ СРИЧАТ:”ВСИЧ-КО Е ПЛЕ-СЕН...”

НЯКЪДЕ
ВЕЧЕРНО
СЪНЕНО
БУХАЛЧЕ
ТРЕПВА УПЛАШЕНО
В НЕЧИЯ ПЕСЕН…
















ПРИКАЗКА


ЖИВЕЕМ КОЖА ДО КОЖА.
ПЛЕБЕИ ,
    ПАТРИЦИЙ ,
    ВЕЛМОЖИ.
ЗАГЪРНАЛИ/ КОЙ КАКТО ЗНАЕ/
ЧАСТИЦИТЕ НЕЖНОСТ
В ДУШИТЕ СИ.

ЖИВЕЕМ.
В ЛЮБОВ И БЕЗЛЮБИЕ.
С ВЛУДЯВАЩА АМПЛИТУДНОСТ.
С ПРАХА ОТ МЕЧТИТЕ СИ В УСТНИТЕ.
С ПОСЛЕДНИТЕ ПЕСЕННИ УЛИЦИ...

ВСТРАНИ ОТ СПИРАЛАТА
ВРЕМЕТО
ПРЕЛИВАМЕ  НОВИТЕ КАМЪНИ.
КАКЪВТО СМЕ СВЯТ ОТ ДЪЖДОВНИЦИ
ДОРИ И ЧЕРУПКИ СИ НЯМАМЕ.
НАКРАЯ
С ОСТАТЪК ОТ МИРОТО
И НЯКОЙ ПУСТИННИК-ЗА СПОМЕНИ-
ЗАХВЪРЛЯТ НИ В КРАЙНИТЕ ВЕЧЕРИ.
В СЛЕДИ ОТ ЛИЦА НА БЕЗДОМНИЦИ…
ЖИВЕЛИ КОЖА ДО КОЖА .
ПЛЕБЕИ,
ПАТРИЦИЙ,
                ВЕЛМОЖИ.




















НЯКЪДЕ



НЯКЪДЕ,
КЪДЕТО БЕЗСЛАВИЕТО СЕ СЛАВИ,
       КЪДЕТО БЕЗЧЕСТИЕТО СЕ ЧЕСТВА,
КЪДЕТО БЕЗУМИЕТО Е ОТНОШЕНИЕ КЪМ БЛИЖНИЯ.

НЯКЪДЕ,

КЪДЕТО НЯМА РИЗА ЗА ДАВАНЕ
ИЛИ ХЛЯБ С ТРИ РИБИ;
ЕДНАКВО РАЗЛИЧНИ СЕНКИ
СПИРАХА ДЪХА СИ
В ИМЕТО ТИ.

НЯКЪДЕ -
ПРЕДИ ДА СЕ ПРОВЕТРИ НЕБЕТО
ОТ ЛОШЯ ДЪХ НА ЛЕШОЯДИТЕ;
ПРЕДИ ДА СЕ ИЗПЕРАТ ДОРИ
ВСИЧКИ ПРОЗОРЦИ ОТ НАДЕЖДАТА.

НЯКЪДЕ -

ПРЕДИ ИЗМЯНАТА ДА МЕ ОСЪДИ,
ПРЕДИ ПРИЯТЕЛЯТ ДА МЕ ПРЕДАДЕ,
ПРЕДИ НЕВЕЖЕСТВОТО ДА МЕ ОПЛЮВА-
НЯКЪДЕ В МЕН БЕШЕ ДУШАТА ТИ...

П.С.

И КОГАТО СЕНКИТЕ НА ЛОЗНИЦИТЕ
ПОЧИВАТ В ОЧИТЕ ТИ,
А ТВОИТЕ РЪЦЕ СЯКАШ СА ИЗТЪКАНИ ОТ ДЪГА
ИЛИ ОТ ТОПЛОТО ЖУЖЕНЕ НА ПЧЕЛИТЕ ПРЕЗ МАЙ.
И САМО КОЛОВОЗИТЕ ОТ МОРСКА ПЯНА
ПОКАЗВАТ ПЪТЯ НА ЧАЙКИТЕ
КЪМ ПОКРИВИТЕ НА ПРИМОРСКО -
НЯКЪДЕ В МЕН СЕ ЗАВРЪЩА ДУШАТА ТИ...













ЧУВСТВО

                по Иван Динков “Маскарад”

ПРОЛЕТНО.
СТИХОВЕ КАТО КЪРТИЧИНА.
КУП ПОДИР КУПЧИНА.
ШУМА ОТ
ПОЗДРАВИ.
ВЪЗДУХЪТ ВИЕ ОТ НОВИТЕ ПИЧОВЕ.
В ЧУВСТВАТА – ПАУЗА.
СТРАХ ИЛИ ПОМЕНИ...

ПРОЛЕТ ЛИ -
МУХЪЛ ДО СИВО В ДУШИТЕ НИ.
КРЪСТЯТ СЕ ХОРИЦА.
РАДВАТ СЕ- ЖИВИ СА...
В ГЛАДНИТЕ ПОДЛЕЗИ
СЕНКИ ОТ СТРЪКЧЕТА
БОЦКАТ ОЧИТЕ   -
ЗА МИЛОСТИНЯТА.
С ЛАПИ  - ПРЕЗ ЗЪБИТЕ.
ОБЩИ – ПОД ЛИНИЯ.
КРАЧИМ.
ПОСЛУШНИ.
БЕЗ ХИМН.
И БЕЗ МОСТОВЕ.
ЕЖЕМИНУТНАТА ГРАЖДАНСКА ФОБИЯ
НИ Е ОТГЛЕДАЛА
В НЕЧИИ ТОСТОВЕ.
ПРОЛЕТНИ СТИХОВЕ - СУХА КЪРТИЧИНА.
ШЛИФЕРНИ.
ПОЗИВНИ.
В ПОМЕНИ.
В ПОЗДРАВИ…



















Те 
                “Жените сънуват, че мият ходила.
                Жените, жените...Все Магдалени.”
                Венета Петрова
Гримирани са-
             тъжни, скучни сенки,
в които вечерта се прекосява.
Из уличните светли коловози
те болката си
разкрасяват...

Повехналата гръд за показ.
Заучената стойка на бедрата.
Лицата са олово.
Светят в погледи,
омазали в червило тишината…
До смърт са преболели навика –
размяната на плът
срещу грошове.
В дрогираните стаи
на небето
(в съня си )само
са
            на двадесет.
И утрото със тях
                започва...
---------
До смърт , до бяло - уморени.
                Дори
и с погледа
страхът докосват.
На утрото са уличници -
                Магдалени,
сънували в нощта
помазване на Господ ...



вълк


ТЪЖНО Е .
ТЪПО.
АНИМАЦИЯ-
               КАТО В ЕЛЕГИЯ ЗА СКАКАЛЦИ.
ТИХО И
СТРАННО.
РЕАНИМАЦИЯ-
ЗА НЕПРОХОДИЛИ ДНИ.
СИТО Е.
ТРЪПНО.
ЕПОС НА ГУШИТЕ.
СЯКАШ ВЪВ СТИЛ”ЕЛЮАР”-
  ВЯТЪР ПОВИВА
ЗАСПАЛИТЕ УЛИЦИ
С ЛЕПКАВО-КАЛНА ПЕЧАЛ.

БАВНА ДЕМЕНЦИЯ...
СРЪЧНО ЗАЛИЗАНИ,
ЗЪБИМ СЕ В ЛЕКИТЕ ДНИ.
СКЪРЦА В ЧИНИЯТА
        СИТ
ЕГОИЗМА НИ.
                СИВО.
                ЕДНАКВО
                БОЛИМ…       
 
                II
РАВНИ.
ПОДРАВНЕНИ.
ГРЕЕМ СЕ-ДЯВОЛИ.
ВЪН
ПАМЕТТА НИ ДУШИ.
НЯМА НИЩОЖЕСТВА -
СЪСКАТ ОПАШКИТЕ.
ВСИЧКИ СМЕ ЦАРСТВЕНО ЗЛИ.
      
ЖИВИ СМЕ.
В ДРУГ СВЯТ.
В ДРУГА РЕЛАЦИЯ
                ОТ НЕИЗПЛАКАЛИ ДНИ.
ТАМ,
      ПО ЛЪЖИЧКА, СИ ВАДИМ
                ДУШИЦИТЕ
СУХИ.
  ЕДНАКВИ.
САМИ.


                III

СТИХ ОТ ВУТИМСКИ
                ЧУКА ПО ВЕНИТЕ.
СИНКАВ И СПРИХАВ – БОДЕ.
НИЕ,
    НАВЯРНО СМЕ
                ОТ ЧЕРНО-БЕЛИТЕ -
СЕНКИ НА ЧУЖДО ПЕРДЕ.

КЪСНО Е.
     КЪСО.
        ПРЕМИНАЛО.
НЯКЪДЕ ПОСРЕД ТРИ.
ВРЕМЕ ЗА КРЪЧМА . ПИЕМ… НАИВНИЦИ.
ТОЛКОВА СТРАШНО БОЛИ…







































ПРЕДЧУВСТВИЕ


ЩЕ СЕ СЛУЧИ,
НАВЯРНО,
ДА ОТРЪСКАМ КОЗИНА
ДОСУЩ КАТО МОКРО КУЧЕ.
ЗАРАДИ ЧУЖДИТЕ ПОГЛЕДИ
ОПАШКА ДА СВИЯ.
ДА СЕ ПОДПИСВАМ
 НАВРЕД…ЩЕ СЕ СЛУЧИ.
ДА СЪМ СИ ПСЕ - ГРОЗНО, НАРИТАНО
МЕЖДУ ПСЕТАТА – НЕ СПОЛУЧИЛ...
И
МНОГО РЯДКО,
В МРАЗОВИТИТЕ  НОЩИ
( КОГАТО ИНТЕЛИГЕНТНИТЕ
КУЧЕТА
СПЯТ НА ТОПЛО.
И В СЪНЯ СИ СЕ ПОЩЯТ)
ЩЕ СЕ ИЗМЪКВАМ ОТ СЕБЕ СИ –  САМ,
ПОД НЕБЕТО ОЦЪКЛЕН,
ВДЪРВЕН И НАСТРЪХНАЛ.
ЩЕ СЛУХТЯ И ЩЕ ЧАКАМ -
ДА ЗАВИЯТ ГОРИТЕ ОТСРЕЩА.
И ТОГАВА ГРЪКЛЯНЪТ МИ,
ДЖАВКАЛ  ПОЩАДА,
С ВЪЛЧИ ГЛАС
ПО ГЛАСЪТ               
ЩЕ ГИ СРЕЩА...























децата ни

                ( не по Вапцаров...)

Не са история.
Ни пожълтели страници.
Не са моторни.
Нито песни.
Те идват.
И не носят спомени.
Очаквани от нас.
И искани…
Заслушани в морето си.
И в своите есени.
Настъпили моторите.
Напъдили Предтечите.
Йоан покръстили
в реката си любовна. Вечна.
Те идват вечер
в нас...децата ни.

Те идват.
Нищичко не знаят.
Такива …слънчеви. Зелени.
Не търсят нашите
                начало,
дълг
и личност.
Римуват светлината
в своите вени...
Когато се наситим
да ги гледаме,
ще ни докосват -  плахи птици
                нощем.
Ще ни целуват тихо
по очите,
по дланите ни
с капчиците минало .
И бавно в нас ще си отиват.

След стих,
             дъга
               и морско синьо.

Когато се наситим
да ги гледаме...


































за кръста

Кръстът стърчи в края на пътя.
Както преди…
      Както преди двадесет века.
И Юда е сам,
обесен на своите
тридесет сребърника.
(Не става за предател.)
А ти , Исусе назарянино,
за кръста си знаеш.
И теб не прободе Лонгеций,
а друг…
Но има по-лошо:
след тебе дванадесетте Юди
се продадоха – за апостоли.
И светна в злато тяхната диря.
Единствено твоя апостол остана - Магдалина…
Жена ти.
Да вади кръста,
окалян в локвата
на тяхното предателство.
Юдите си присвоиха
Твоето име.
Твоята милост.
И Твоите думи.
А Мария носеше сама
свещената ти кръв
под сърцето си.
Но никой не посмя
да я погледне в очите…
(Както всяка истина , прочее…)

Ти – Исусе,
с дванайсет Юди и един Апостол –
думите ти кънтят днес
кухо и тъжно.
Никой не ги чува,
защото семето им изсъхна.
А Ти си никой. (Отдавна те подмениха
Четирите евангелия. И Павел).
Днес няма орачи нивата ти.
(там заровиха трийсетте сребърника)…
Защото Ти извести Царството.
А дойде Църквата…И няма кой да те наследи.

Помниш –тогава
Кръстът бе щръкнал
накрая на Пътя.
Преди бездната.
Или след нея.
Все едно…разпнаха другиго
като разбойник.
Не теб , Иисусе от Витлеем.
Но…това е друга тема.

































Кръчма   

Не иска
да залезе слънцето.
И гледа косо
през очите
в забравена
от господ кръчма.
Ъглите и са прах . И време.
Поникват в старци
(над павурчета)
които в спомените
търсят вечер.
И в нея се загубват.
Като я намерят…

Приклещено
от клоните
на крайното дърво.
Зад хвърлей-време
мъчи да залезе
слънцето.
Кълве го с клюна
щъркела.
Око от дявол
със тризъбеца го дращи…

А някъде,
в ъгли от вечер,
поникват старчета.
И в спомените,
като   песен,
блещука ханчето…






  Палячо

“Не вярвайте, не вярвайте в поемите…
Това,
        Оттатъка,
                е само драскане.
                Нахалост.
                Наслука.
През размекнатите черепи.
И през душите ни посърнали.
От пепелявото на времето.
                2
Сега, полегнали на завет,
                душете вятъра
сред стадо обиграни песове.
                Зад меките дантели на чаршафите.
                Зад ръкостискането и заканите.
                Зад мършата…И мириса на тостове.

                3

Щастливи сте.
Поклонници без армия.
Повтарящи
заучените жестове на днешните
и утрешни  Мажорни.
Дамгосаните…с тях си палим свещи.
В утъпканото  време .За надежда.
Това,
   оттатъка,
              в Багажното,
е само глъч – на сито.
                И на хлебец.
Такава е поредната комедия:
                Щастливи кукли.И палачи.
                Редовните пияници – за фона.
                С една прощално-безглаголна вечер,
                пресипнала от слово на бездомен.”



                4

Стоп кадъра.
Играя.
Преигравам.
Проигравам
Циклоп,
изплювал слепи басни.
Гол.
Безлистник.
Пресъхнал от желания
                Мефисто.
Двурог.
Суфлирам си от мястото.
Красноезичие- за вярващи…

                5
С пет пръста ровят.
Месят ме.
Докопали на тясното
мечтата ми.
С очи, закръглени от щампата.
В тестото бухнало. Гранясало.
В страха из нощвите.
В мъглата ни…
Последни няма -
                крачат  кръстове.
И оцелелите след тях.
Покръстени…
               
                6
…Простете ми, поети. За обидата.
Това,
      зад маските,
                е само лаене.
                Нахалост.
                За комат.
                За супата.
Наслука някак…
             за сполуката.
Игра на пръстите-
 на честност.
Игра на знаците –
                за вечност.
В скрибуцането на калемите.
В парадното мяукане до Ситите….
Това,
        Оттатъка,
                сме Тихите.
От шпори лъскани. И от закони.
Поканени да вкусим от бонбоните.
В шпалир.
И пред лицата им охранени.
(Големите, Брилятни, Можещи -
свалете си поне пагоните…)
               
                7
Там,
някъде далече,
неподправено
виси
на пантите си
                Времето.
Проскърцва в костите. В годините.
В разпуканата глина
                Вярата.
А в мен пресипналото честолюбие
Така си спори още
С дявола.
------------

…Та , ето в тази бутафория
сега редът е на завесата.
Палячото
бе аплодиран. Весело.
И тихичко удушен.
След пиесата.















 последователност               
                по   Г. Господинов  “За леката душа”   
               
Най-напред
изплаква
                тихо.
После го повиват.
После го претеглят.
                В бяло.
После…дават име.

После
с името си гледа –
кръгове от зими.
В тях расте.
И тича…Тичат
дните му щастливо.

Някак  пръстчетата
стигат
думичката ”мамо”.
Ученик. С Любов на чина…
После е пораснал.

После в Н-ската казарма
крак и дух
набива.
После…После - саморасляк.
Шие селска нива.

После – в градската градина…
Ани. …първа среща.
После. После се разбират –
заедно…Първа вечер…



Тя е птичката небесна.
Сякаш лист от злато.
После вдигат кум. И сватба…
После са децата.
(Май  е като лист от вятър…
Той  боде земята…)

После - да изкара нещо.
В “Биовет”- на смени…
Вечер – с маса. Тънки свещи...
А пък тя- “все с Рени…”

После – дом събран. Два ката.
Заден двор.Тераси…
После с Тодоров я хваща.
(В спалнята да клатят…)

…После ляга. Студ. Ухапан...
Нощ в душата носи.
После казват в опелото
колко млад бил
Косьо…




               
               














простени


                “Простени да сте!
                Мога да заспя спокоен
                над мътилката ви гъста.   
                На този свят е нужна и тълпа,
                върху която да израстне кръста.”
                Дамян Дамянов

В седалки и кресла,
в леговища и ложи
охолството наля
доволните ви кожи.

Викът ни е събран
в отломките оплюти.
По мръкнало сме зли.
По съмнало сме люти.
А отговорът  сякаш
изгаря дните прашни.
Отвътре ни издува.
Разделя: наши – ваши...
И странно е сега,
че всичко е събрано
в едната ни душа:
                рак,
                любов,
                пиано...
             2
В седалки и кресла.
В леговища и ложи.
Страстта,
страха за власт
кипи –
     в лица и кожи…
Потапяме се.
Тънем –
до дъно, до позора
след просешката дажба –
народ от полу – хора .
Викът ни е събран
от късчета омраза.
Стаени в нас крещят
децата –
               за пощада.

В сърцата ни чупливи,
в инфарктните сърца
ръждива кръв отмива
лицето на врага...
А отговорът сякаш
изгаря дните прашни.
В безпътица от слепи .
По признак: наши...ваши...


























Сляпото…
                по Стефан Цанев

Сляпото куче
пак е прегризало
връзките.
И времето ми
се олюлява.
Без корени.
В очите
на един следобеден прозорец.
Сляпото куче,
за душата ми
слязло...

Бърза с тунел
да я прокопае.
Тунел през думите.
После да избяга
от вятъра в тях.
(сляпото куче не обича
течението).
Озърта се.
Няма никой наоколо.
Бърза къртицата.
Пирамида си прави.
Да покаже знатен произход.
Пред нечия синева.
Дълбае дните.
Блъска с муцуна.
Оре и стърже.
Изхвърля всичко натрупано
вън.
И проветрява
             от  гнило
 душата ми вътре.




Чисто, тъмно и сухо
( сляпото куче обича
уюта…)
Без дни и спомени.
Тиха, тъмна и суха
стана душата ми.
От сляпото ...
Толкова тиха,
че се озъртам
като дете,
паднало
на времето
в люлката…






































 хигиена
               
Заразен е Страхът.
И  Насилието.
Породените гени на Завистта.
Крясъкът. Предразсъдъците.
Манията: мело –
                грандо-
                нарко –
                човеко –
                вещо –
                тирано –
                клепто -…
Заразна е Глупостта.
И Славата.
Самотата на духа.
Слепотата на мисълта.
Заразите,
прочие, са извадени
от списъка на заразните болести,
срещу които нямаме имунитет.
               
















Констатация

                по Д.Дамянов
Живеем зле.
Неистово и скотски.
Като подгонен нощем звяр.
Душата ме боли.
И плаче...плаче...
Отвън и вътре
                -страст, пожар.
Погребахме самите песни.
И вместо зов за красота
се чува кикота на бесни.
И сляп е вече този свят.
Такава липса на любов
е тука,
        тука,
               тука...И капе нощем самота.
И не треви, а в хора газим.
Като порой бучи омраза.
Отвън и вътре –кипнал ад...

Сякаш,
       подгонени от чума,
далече бягат и се молят
поети , паднали от думи.
Помилуй, боже, този свят…

В едно пространство
обедняло
от тъжните нагонни мигове.
Без флаг,
         без химн,
                без сън по минало.
Отвъд свещенните си прагове
един народ предава дух.
В сърцето си -
                без хляб
                за нафора...



цигани

Търкалят каруците
протяжната песен, песен
На залез –
         до слънцето.
И глухо хрипти, хрипти
от ритлите
тенекето катранено.
Тази песен,
която влудява
след толкова път…

Спират
някъде, някъде…
Мъждукат цигарите.
Отпред тъмнината мълчи.
Пеят цигани.
Приспиват утрото.
В купчина слама. И дим.

Пеят…
слънчеви, слънчеви.
Сънища сбират –
глад и умора
                в едно.
В ритлите
глухо хрипти
битието катранено -
сякаш дете без любов…










КЛАНИЦА



ТУК НИКОЙ НЕ СЕ РАЖДА ПОВЕЧЕ.
ТУКА САМО СЕ УМИРА.
ДАЖЕ СЛЪНЦЕТО СВЕТИ ЯЛОВО
НАД ПОСЛЕДНАТА НИ КВАРТИРА.
А ЕДИН ЛЕШОЯД ПОБЕДНО
ВЕЧЕ КЛЕЧИ НАД КОШАРАТА:
-ВИЕ СТЕ ДОБИЧЕТАТА КРОТКИ
В ТАЗ ИЗМИСЛЕНА ДЪРЖАВА.
СЛАВА,ВАМ!
СЛАВА…СЛАВА…
…-ЛАВА…-АВА…-ВА…-А..-А-А-А…

П.С.

ВЕЧЕ СМЕ НА ГЛАВНАТА РЕЛСА.
/ЧАКАМЕ ДА НИ ЗАЛЮЛЕЯТ/
ВЪЗДУХЪТ Е В НЕЖНО-РОЗОВО.
И СЛАДНИ
/ОТ КРЪВТА/  ГРЕДОРЕДЪТ...
РИТМИЧНО ПРОБЛЯСВАТ НОЖОВЕТЕ.
ЗАСПИВА В ЗЕНИЦИТЕ ВЯТЪРЪТ.
СБОГОМ, СБОГОМ НА КОЖИТЕ  -
СРИЧА УСМИХНАТ КАСАПИНА.
............................

ТУК НИКОЙ НЕ СЕ РАЖДА ПОВЕЧЕ.
ДАЖЕ СЛЪНЦЕТО НИКАК НЕ ШАВА.
ЕХ, ПОЛИТАТ ДУШИТЕ НИ АГНЕШКИ
КАТО ВЪВ  ПЕСЕН НА ОКУДЖАВА.




















асансьор


Когато бавничко те спускат
към дъното, към тинята на злото…
Усещаш как дрънчи в лицето ти
отминала щастлива строфа.
По хлъзгавите и стени,
издялани от мимолетност,
откриваш белези, следи
на други, паднали пред тебе…

Студено.
Мухъл е обвил
зазиданите ти минути.
На дъното боли, боли...
Седиш сред жабите учуден.
А мракът е едно петно.
В гръклян от чуждо слово.
/В калта си, ерго, следствен щрих
от мрака на живота…/

Дочуваш кикота игрив… отгоре -
в сцената на битието.
И май че с този свят те свързва
единственото истинско – небето...

Избирай сам - без викове, без думи.
Без спор . Или без чуждо вето -
въже за бесене. Или за бягство.
До втория етаж на Битието...



















ТЕ

Те все вървят
И ровят, ровят кофите.
Угрижени и жалки.
Хора- клетници.
С лица, изсечени от минало.
Вмирисани на сгур, на пот и болести.
Те все вървят.
Надолу и надолу-
                по съдбата си.
И падат.
И умират.
Хора - кучета.
Прибират ги с талигите си цигани.
Погребват ги- без кръстове. По мръкнало.
А другите – от срам не ровят гнилото.
Те просто си умират- право в корена…
И някак
в стълбовете ни разстрелва
замръзналото време. С името...
























кокичета

Никой не идва.
Никой…
В този дом със градина.
И праг.
Гледат тъжни бледи кокичета.
С пръстчета
                във шоколад.
Те са само очи… Зад пердетата
от следобедна тишина.
Само страх…Не погалени. Тихи.
И сънуват Добрата жена.
При която от утре някое
ще изтича.
По студения праг…

Те са само на пет.
И към прага
ще изприпкат-
слънчеви зайчета.
Но едно ще си тръгне…някак-
със изтръпнала , нова
                майчица.
2
Те са толкова нежни. И топли.
Незаконните наши деца.
Слушат как ледовете ни скърцат.
Празнично. Или – в суета…
Оглушават сред хорския студ.
До играчки
                от нечия дата.
Изпочупени дни и мечти
спят заключени…там.
                По лицата им…
А денят е суров.
И клечи.
Отегчен и изтръпнал.
В боклук.
Зад прозорец
от цветни мечти
спят …Сънуват, че мама е тука…
 3
Ала Тя е потънала… Минало
от продадени приказни дни.
И реди днес в семейния зимник.
Пълна чанта от дати реди…
Нощем тича насън.
Със детето си.
В напоени от болка
                бразди.
А небето и - сиво.
И спечено.
И отдавна
              във нея
                не спи…

Ала Тя е потънала. В минало.
Или в чужди съпружески храм.
Сричат пръстите в нея
                синьото,
не погалили  свойта мечта…
-----

Няма никой отвън.
Няма никой.
Никой.
Никой…
Само песът облизва деня.
Пред вратата скучаещ.
От взиране.
Няма никой отвън.
Тишина…




ОТКРОВЕНИЕ

ДВУКРАКИ. ДВУЛИЧНИ. БЕЗГЛАСНИЦИ.
ПИЯНИ ЗА НЕЧИЯ МЪСТ.
ОБСЕБЕНИ. В СЕБЕ СИ - ВЛАСТНИЦИ,
СЪНУВАЩИ НОВИЯ КРЪСТ.
ОТ ЙОН ДО ГОЛГОТА-
ОБРАТНОТО
ПРЕВРЪЩА ОМРАЗАТА В СТИЛ.
А НОЙ МАЙСТОРИ СИ КОВЧЕЗИ
В НАС,
НО НЯМА КАКВО ДА СПАСИ…


P.S.

ОТВСЯКЪДЕ РАЗСЪМВА
/ИЛИ РАЗВИДЕЛЯВА/.
КРАЯТ ОТВЕСЕН. СЛЕД ЛЯТОТО.
/ ЩЕ ДОЖИВЕЕМ ДО УТРЕ./
НА СЛЪНЧЕВИЯ ЛЪЧ
                ВИСИ
                УНЕСЕН,
                ПРОВЕСЕН,
                ОТНЕСЕН…
НАЯВЕ И НАПУК.
ЗАСПАЛИЯТ
В МЕНЕ
            СЕМЕЕН КАПЧУК.



























                ГЕНЕЗИС
         

В НАЧАЛОТО БЕ ГИБОН.
ДАНТОН И НЮТОН - НА ЕДИН КЛОН.
ИЛИ РЕДОВИ ХАМЕЛЕОН,
ЗАХАПАЛ ПОЧТИ МИЛИОН.
МИРО. И АМВОН…
ВЕЧЕ ИМАШ ФАСОН.МОЖЕ БИ-
                НАРКОБАРОН.
                БОРЕЦ.
                ШАМПИОН.
ДЕКАМЕРОН В КОМБИНЕЗОН.
ИЛИ ЕРЕКЦИЯ С ХАПЧЕ ХОРМОН.
В НОЩЕН НЕОН -ТЕСТОСТЕРОН.
ИСКА ТИ СЕ МАРЛЕН
                ИЛИ - МАРЛОН.
С ЕДНА ДУМА - НАГОН.
ХОМО - ЕПИГОН.
ПОСЛЕ УГАСВАШ…
ВЯТЪР. ФЬОН.
НЕВРОН СЛЕД НЕВРОН. АРИСТОН.
ДУМА БЕЗ СТОН.
ДУША ОТ ТЕФЛОН.
МОБИФОН. ЦИКЛОП. ЦИКЛОН.
ИЗЧЕРПАН ЕЗИКОВ  ШАБЛОН.
ГАЛОН.
ГАЛФОН.
СТАРО ПАЛТО ОТ ВИЗОН.
(ДУПКИ В НЕГО…)
ОЗОН.
НЯКОЙ ТИ КРИЕ ЖЕТОН СЛЕД ЖЕТОН
ОТ ГОЛЕМИЯ РАЙСКИ КУПОН.
ПРОСТО КОПИРА
ЗАКОН ОТ КАРТОН.
ПОСЛЕ- МАСОН С КАПИШОН.
СЛЕД ОБЕЗГЛАВЕНИЯ ТРОН-
СДЪВКАН БОНБОН.
ОТ НАЙЛОН.

ДОЛУ СЕ ГЪРЧАТ
ПРОТОН, ЕЛЕКТРОН,
ФОТОН, ПИ-ПИ..ПИ-МЕЗОН –
СРИЧАТ НА СВЕТЛИЯ ФОН.
ГОРЕ КОМАНДВАТ
                ПАТРОН ДО ПАТРОН.
ПЛАТОН В ПАГОН.
ПИРОН В ПАНТАЛОН.
ДИВИЗИОН.
ОКАЗИОН.
БУТОН СЛЕД БУТОН.
ВЪВ ВЪЗДУХА – НОВ АРМАГЕДОН.
ЦВИЛИ:
“ГОВЕДО, GO ON! GO ON!”…





СТРЯХАТА НА БОЛКАТА, ОГРАДИЛА
БЕЗКРАЙНИ ВЕРИГИ – ЛИЦА БЕЗ УСМИВКА.
НЕ...ДОРИ НЕ Е ПАНТОМИМА.
А ДЕСЕТКИ СЪДБИ, ЗАРАЗЕНИ ОТ ЖИВОТ.
РАЗХВЪРЛЯНИ ИЗ КОЛОВОЗИТЕ НА ДЕНЯ...
СЕПТИЧЕН ЗДРАЧ, РАЗТВОРИЛ ДОКРАЙ ГОНОЙНИЦИТЕ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО. НА ДРУГИЯ КРАЙ НА МАСАТА СА СОЧНИТЕ МЕЧТИ, ХРУСКАВИТЕ ХАПКИ ИЛИ ЧАСТИ ОТ ИЗОСТАВЕНАТА ЗАКУСКА НА МОЖЕЩ. ТАМ СЕ Е СВИЛ И СПОМЕНЪТ ОТ ПЕЧАЛНОТО  ВЛИЗАНЕ В СИСТЕМАТА И ОТРИЦАТЕЛНИЯ ОТГОВОР, ДЕБНЕЩ ОТ ВСЕКИ ЪГЪЛ.
НЕ, НЕ..ДОРИ ПО-БЕЗОБИДЕН СИ И ОТ МРАВКАТА , ЗАДРЯМАЛА В ЧЕРВЕНОТО ОКО НА ТРАНЗИСТОРА ОТСРЕЩА. ОТВЪН НАВЯВА ОКУРАЖИТЕЛНО-ДЕЛОВИ  ТОН С НЕЯСНОТО СЪДЪРЖАНИЕ НА КАНАЛИЗАЦИЯ.
…КАПЕЩАТА ТЕЧНОСТ В СИСТЕМАТА, ОТМЕРВАЩА ПРАВОЪГЪЛНИЦИ ВРЕМЕ, В КОИТО НИЕ ИЛИ ИЗБЯГАЛОТО НИ САМОУСЕЩАНЕ СЕ ВТУРВАТ ЗА МЕСТАТА СИ.…
БЕЗКРАЙНИ ТЕЧОВЕ НА ЛИЦА БЕЗ УСМИВКА.
БЕЗБРОЙ ПУКНАТИНИ В КЪЩАТА НА ВРЕМЕТО.
ПРАГМАТИЧЕН, КАНАЛИЗИРАН И ВЯРВАЩ В СИСТЕМАТА.
СИПАНИЧЕВОТО ТИ ЛИЦЕ НАПОМНЯ ИЗСЪХНАЛИ СТЪПКИ ОТ ДЕТСКИ ОБУВКИ ИЛИ
КОЛКО ТЪНКА Е НИШКАТА, НА КОЯТО СИ ВИСЯЛ ЦЯЛ ЖИВОТ ДО ПРОЩАЛНОТО СМИГВАНЕ НА СВЕТЛИНАТА.
...НЕ, НЕ! ДОРИ ПОЗНАТОТО СЕ СБОГУВА С НЕПОЗНАТОТО ПОД ТОПЛИЯ БЛЯСЪК НА КАПКИТЕ, ОТЦЕДЕНИ ОТ СИСТЕМАТА. ИЛИ МЕЖДУ ДВА ПРИСТЪПА НА САМОТНОСТ. СЛЕДВА  МАЛКА КАНТАТА ОТ НЕИЗПЪЛНИМИ ЖЕЛАНИЯ. СРЕД ОБЩАТА ВИХРУШКА НА ПОБЪРКАЛИЯ СЕ СВЯТ, КЪДЕТО МОЗЪКЪТ ТИ НЕ Е ПОВЕЧЕ СВИДЕТЕЛ, А СЪУЧАСТНИК В ОБЩОТО БЕЗУМИЕ.
ОЩЕ ДЪЖД ПО ПРОЗОРЦИТЕ…ОБИТАТЕЛИТЕ НА ХОСПИСА СЯКАШ СА ЗАМАЯНИ ОТ ТОЗИ МИРИС НА ПРОЛЕТНА МОКРОТА. ШЕПОТ, КАТО ИЗКРИВЕНО ПУКАНЕ НА РАЗКЪСАНО ПРОСТРАНСТВО. НАЙ-СЕТНЕ НЕБЕТО ЗАПОЧНА ДА РАЖДА ЗВУЦИ. ПО КОРИДОРИТЕ НА СИСТЕМАТА МИМОХОДОМ СИ ОТБЕЛЯЗАХА НА КОЛКО (C)ПОКОЕН НАРОД СА СЛУЧИЛИ. ЕДВА ЛИ ЧИСТОТАТА НА РАЗСЪДЪКА СЕ РАВНЯВА НА ПОРЦИЯ ВДИШАН ЧИСТ КИСЛОРОД ПРЕДИ СРЕЩАТА С АРМАГЕДОН…















Открито писмо
 
                на  който и да е премиер-министър
В тоя плосък живот
                - недоносен.
В тоя гаден балкански Едем.
Писна ми,
Господин Премиере,
да ме правите
на серсем.
Със зализаните Ви фрази.
Или  меркантилна страст.
С карциномните метастази
на обречената Ви власт.
Вашата дума
е ластична вече,
Господине/за едни Премиер…/
Не Ви ща нито пастите
                речеви.
Ни зеленият Ви хайвер.
Нито спрялото Ваше време.
Ни парфюмът Ви.
(Стилен . И скъп.)
Жалко…
Бяхте”пратен  от Бога”(за някои).
После…
              май им обърнахте гръб…

Баста!
Имам страхотни претенции.
На невярващ. И зрял човек.
Не Ви ща пършивата пенсия.
Недостигаща за ковчег.
------
Чуй таз’ песен, душо тревясала!
Престани да се имаш за цар.
Промени си овреме кадастъра.
И замини.
За Москва…

приказка

Тук никой
не се ражда
повече.
Даже слънцето
в бяло грее.
Как се овълчи земята ни,
                Боже!
Глутници я владеят.
Тук никой не се ражда повече.
Тук само се умира.
Даже слънцето свети
                грапаво
над едничката ни квартира.

Само как се овъгли земята…
Глутници я владеят.
Домовете им са от злато.
Ний клечим. Пред тях. В суховея.

Тук никой не се ражда…
Знаеш ли…
Само страхът още шава.
Ех,
отлитат душите ни ярешки.
Като в песен на  Окуджава…

















ЛЕВКЕМИЯ
 
                на Стефан

Накрая всичко става тъжно.
И в отвратителна мъгла.
Като въздишка за покойник
след теб се тътри
Болестта.
В просъница се мятат дните.
С лица на любени жени.
Охлузения мрак те чопли.
С остатъците памет...в теб боли…

Боли. В калцираните вени
/като в завеса”за отвъд”/
часовникът тик-така слабо
с окръжния си вечен път...

------

Накрая всичко става тъмно.
/като в завеса ”за отвъд”/
Разбрал, навярно,
репетираш
и днес
самата
гадна
Смърт...











южна любов



Няма те!
      Няма те…
                Няма...
Сричам пресипнало дните.
Като следа от лицето
болката вечерна
скита…

Сякаш си жива.
И шепне
още гласът ти –
                по мръкнало.
Сякаш са топли ръцете …
спрели,
         притихнали в тъмното.
Няма те...
Толкова минало.
Миг подир миг –
                след раздялата.
Майчице,
как ли ще свикна
с празния поглед на стаята…

















нещо толкова просто...

Като стръкче трева.
Като пролетен ден.
Като смях на жена.
Като вик на дете.
Като песен прекършена.
Като сляпа мъгла.
Като болка нестихнала.
Като звук от пчела.
Като дума несбъдната.
Като скрит богослов.
Като вяра,осъдена
Все да ражда живот…


Като истина гонена.
Като птица в снега.
Като нежност попарена.
Като бледа тъга.
Като дом –
             Изоставена.
Търси в нас топлина.
Обичта – непресъхнала,
Обичта –прокълнатата,
Обичта – непокръстена.   
Обичта.
Обичта...

















състояние

От влаковете и нощта
събирам дъх на детство.
Събирам в шепа тишина-
от ветрове наследство.

Ръката приближи и спря
на пръсти месечина.
С премръзнал есенен щурец
октомври  праща зима.

А устните на утринта
събуждат с вик земята.
Целувам слънце и жена.
Целувам и косата...

Душата ми – едно дете.
Една надежда бяла.
Езическите богове
за теб разлистят цяла.

Да се обичаме без страх.
Без дни последни.
Без недели.
Ръцете ни да носят грях.
В очи от вярност побелели.

И в ужаса на този свят.
В оловото, в цемента.
Да пазим чувството от студ.
В сърца без дивиденти.

От влаковете на нощта
събирам дъх на детство.
Събирам в шепа топлина
очаквано вълшебство...






Рисувай…


Рисувай лятото.
Рисувай
парещия дъх
на пясъка, останал
в стъпките на босоногите
момичета. На детството рисувай лятото.
Рисувай жаждата да бъдем истински.
Да бъдем хубави, да бъдем влюбени...
Рисувай лятото, поете –
до всички брегове на болката.
До коловозите от есени,
понесли в нас
раздяла с другия.
Като спасение, като причастие
рисувай лятото – във себе си.
Над  делничните камъни
рисувай чудото
                на цветовете.
Рисувай лятото, поете.
Понесъл своята
                пиета...



















Излишен

        “Човекът: С ножче не става…Всяка професия си има тънкости”
           из “Животът, макар и кратък” - Станислав Стратиев


Горубляне.
Фасадата…
Панелно - есенно море.
Високо. Някъде към осмия…
Един виси, опрял ръце.
В перваза.
Или в сивия следобед.

Отдолу вятъра
пребърква пазвите.
Деца играят. Весело.
С капчуците.
На пряка от смъртта живее слънцето.
(…А той очаква чудото да го потърси.)

Избутан леко.
И съвсем внимателно.
Синовно…с обич.
(не като при другите…)
От външната страна на битието
виси си старчето. И гледа.
Към новия си дом. В небето…
                2
И вън. И вътре е…
Стъкло.
Съсирена
в силиция безбрежност.
За – виси - мост.
И гледна точка -
веднъж и той да прави нещо.
(Тоест – да си виси…
Или да скочи…)

Дъждът потича уморен.
Накъсан. Жаден. И нахален.
Отделя сянката си в ден.
И хляба праща по водата.
(Животът е една беда.
Животът стана много сложен.
Децата бяха по света.
Сега са тук…И ги тревожи…)


                3
Отвън и вътре е стъкло.
Дъждът умира някак. В сивото.
Преместил границата ”зло –добро”,
проглежда в себе си …щастливецът…
Свободен е.
С парче небе.
Перваз.
И улица от хора.
Дали да падне. Или не.
Въпрос на избор –
“за”. И - ”против”…










































 всуе…

                по Георги Рупчев

Вали у мен.
И с дребни хитрини
                от летни мигове
окръглям днес
следобеда.
На “Витошка” тъкмят витрините.
Вали…
(Отвън небето си
променяме
- по модата…)
               
Зад пламналите светлини
неоново ме гледат манекени.
А под витрините
врабци
посменно псуват
калпавото време…
                2
Очаква ме бензинена мъгла.
И сводниците в нея: лампи-лейки.
Наследствени пияници
след два
очакват Утре-то, усукали тела.
В коли.
По подлези.
И пейки…
                3               
Край калници, подметки
и палта
в един уплашен пес
търчи Животът.
Подушил ме с настръхналата морда,
пред мен ръмжи.
И лае в упор.
(Но шляем се. Следобедно говорим.И гледаме
в прозорците Властта…)
                4
Ще зяпаме с балкански интерес
отеклите житейски сметки-
за ток, за парно и вода…
Опечаления прогрес
на мухъла
в панелените клетки.
(По улиците храчим Свобода.
И шляем се. Подвикваме. Громолим.
Безпаметни. Безименни с Властта...)

                5
О, нека дрънкат есенните ветрове
с петачета в житейската ми каса.
Знам, пак ще съм си
с моите богове.
След няколко стограмки…
там, под масата.





















писмо до Левски


Пълзи Наситата, Апостоле…
По стъпките.
По пръстите.
Спотайва се… безпаметна.
Безбожница.
Разделя брат.
На свой и чужд.
Пред кладата
на Хляба, Славата. И Кръста…
… Пълнеят в тромби. Склерозират
дните ни.
А ние в тях,
олекнали от глухото
на стрехите,
по делниците -  скринове
събираме си
тихомълком
мляното.
И скрито тъпчем плявата.
В душите си…
Пълзи, проклетница – във костите.
В косите на годините
удавени.
Когато се обричахме – неверници.
За храмовете в тебе праведни.
 
-----
А спират още…
малолетни,
плахи,
в бяло -
сърцата ни.
В черупките на охлюви.