опус
Колко е крехък
животът –
едно болно птиче,
една прашна следа
от ръката ти,
една неразтворена книга,
една будна в тебе
дума,
един вечерен капчук
в тишината …
Колко сам е животът-
от неделните капки есен
сред въздуха
до
светлината
в
бялото зрънце мрак
от зениците …
колко е самотен…
Колко е тихо
в този свят, боже…
Колко е тихо.
Само шум
от съня
на художника
ситни
в набраздените листове.
Зрее в молитви. И рани.
А нощта е мънисто
от окото на гарван.
Разминава лицата ни
с теб.
В чужди длани…
не тръгвай…
“ … не тръгвай никъде в дъжда… ”
Янко Димов
Не тръгвай никъде
в дъжда,
а остави
лицето си
в съня ми.
Да грее в моята ръка
или в словата
помежду ни.
Не тръгвай, Обич…
никъде в дъжда.
И не потъвай
в тази монотонност–
на есенни тополи. И лица…
Забравени,
угаснали гнезда…
Небето– с празния му
конус…
Не отминавай,
моля те,
в дъжда–
сред делничната сива проза.
Забил съм Ахилесова пета
в несигурния сипей на успеха.
И в стих търкалям сенки от деня.
До трети бряг…
до някаква пътека.
Едно очакване и зов,
повили нощната ми рана. …
Не тръгвай никъде, Любов!
Дори насън -
не заминавай!
астро
по Н. Кънчев
Времето
от всички телескопи
ще показва
древното библейско време.
Тук,
на кръстопътя
на мечтата,
пътищата ще отвеждат
в Пътя...
Някъде…
в една зелена Пасха,
в неродено още пълнолуние,
нечий Син,
за Пътя си пораснал,
ще пристигне.
Докато блуждаем...
Пътеводната звезда
е тъй далече.
Няма знак
че Витлеем е вечност.
Някак в този свят
възкръснал
(бягайки от онзи свят
на нищи)
твоят Син –
Учител по Човечност,
ще запали
днес и в теб свещица...
Времето
от всички
дни
без тебе
ще показва
вечното
библейско
време.
За което Любовта без сенките
Любов е.
Или Тъмнината
без Любов
е Сянка.
картина
Пресъхнали са –
всичките
семейни
земетръси.
Днес небето ни
щастливо хлипа.
До последната си капка
ревност
лястовицата у нас
е сита...
По-нататък – нищо…
По-нататък
утрото до сън се разпилява.
В цветове , притиснати
до сиво.
Или в думи от една забрава.
Там помежду им
сама танцува
ризата
на безнадеждно
влюбен...
ухапване
“...срещнеш ли свестен човек -
убий го. Да не се мъчи...”
Стефан Цанев
Езикът
на змията
е само
едно
разклонение .
Две преки -
от
Еднодневието
до Смъртта...
Уплашени
навярно след вика
на смъртника,
щастливо ухапан,
ятата се изнизват
към небето.
Като обратен листопад.
В последна пряка
от деня
до смисъла на битието,
душата му
(душата на поета)
съвсем естествено разбира,
че в този мрачен кръговрат
я чака
не живот,
а милост …И път
от птичите криле,
поели (вместо нея)
към небето.
мемориал
Ако можеше
да преведем
песните на птиците,
нямаше да сме
толкова сами...
Тук,
където
времето
е
само
отсечка,
разстояние
между
моето
и
твоето
лице.
Където
метрономът
на думите
е захвърлен
зад
пясъчната
кариера
на деня.
И нищо не започва.
И нищо не завършва.
Тук,
в сянката
на поникналия
от нас
паметник,
заровихме
своите чувства.
Вятърът
от гледната си
точка,
обедно
размива
цветове,
оградил ни
само
в сивото.
В пясъка
от дни
след себе си…
Как
работят
мраморните
кариери. И трошат в сърцата ни.
Трошат.
Разбиват.
Смилат.
кръст
Независимо
каква е
къщата ми,
вързана за времето –
вътре в нея
е Несебър,
вътре в нея
е морето...
Вътре крие есента.
От листите.
И сънува
залези
в орисано...
Вътре някой,
окован от себе си,
страда
в нощните си сънища.
И до утрото
дими
от раните
поетичната му
сляпа къща.
Няма да заничам
в чужди покриви –
ветропоказатели да търся.
Зная
аз сега
от ясновидците -
всички къщи
пазят вятъра...
И какво,
че нямам в нея
свещ или разпятие
укрито.
Вертикална е съдбата ми
-след буквите.
С хоризонт от слово
-пред очите...
годините
Годините,
които ме разтварят
в прощална,
богохулна самота...
Годините, годините накрая –
годините
на кухата забрава.
Направени
от евтини неща...
И неусетно
в тебе избуява
- приятелят ти става
враг.
А нощем сънищата
не живеят
до утринния слънчев праг...
2
Обичал си, обичал си...
Обичал .
Една любов.
Една любима.
Или свободна
от любов
мечта.
Обичал си,
навярно,
само име.
Зарито в твоите
простраства.
От сухи
есенни
листа...
Нали разбираш
(мъдър и спокоен)
научил от случаен ден –
зазиждат те годините
отгоре…
Изрязват твоите
криле.
Зазиждат те .
Затварят стари рани.
Изглаждат дните.
Самотата в теб.
Изтръгват корена
на това, в което вярваш.
И все по- малко Ти си Аз.
И все по-малко…
……..
Смъртта подготвя
само повод
за нежното ти моделиране
под хумуса
на отлетели спомени
-през вени, нерви. Чужди погледи…
Така ненужен…Ти. От Аз…
И все по-бедна,
все по-бледа
нощува в тебе свита, непотребна
луната
от лиричния анфас...
спомен от един дъжд
Валяха листи.
И валеше дъжд.
В ръцете ти се разминаваха
молитвено
загубените дни
в една любов.
Загубените дни
в едно завръщане...
Валяха дни.
Или криле
на птици.
В стаената мъгла
отсреща,
едва набола в цветовете,
към мен се бе притиснала
Надежда.
В очите ти валеше дъжд .
И никнеха пътеки от безчувствие.
Поне веднъж,
поне веднъж
вземи и мен.
В едно завръщане...
понякога…
Навярно
всяко начало
е път – преди това
изминат от някой.
Докрая...
Навярно
няма
абсолютен студ.
И
черното , и бялото на пътя
навярно днес са
нишката ми зрима .
И
споменът, че още жив съм
в графичната илюзия на зимата...А
всяко минало е път.
От друг преди това
посят. Изминат кръг
от автографа на мастилото.
Там да гадаем в него -
има ли ни.
----
Понякога,
когато съм пиян.
(От страх. Или от вино някакво...)
Аз в стиховете си
без грим
ще дорисувам. В синьо . Вятъра.
С едничкото небе - над мен.
С едничкото море – косите ти.
Ще бъда като капка
в теб,
останала от жаждата
на скитник…
диптих с Луна
Преди разсъбличането
на надеждата
търсих светлина
в Светлината.
Преди простотата на думите
носех пустиня
със себе си.
Преди сеяча
и жадната нива
бях пресъхнал
от словоблудствата
на площадните ангели.
Много , много преди
приказката за Някой,
неговият дух и материя...
2
Преди кръста,
на който разпъвам
ежедневното си бягство
по пътя към хляба
или лудостта на самотника.
Много
преди ненаситните глави на слънчогледите
да изпият до дъно светлината на слънцето
и небето да се превърне
в решетка за крилете
на изгубили вятъра птици -
Луната внезапно потъна
в чаша вино .
(...Още една таблетка за сън.)
лента
В капчуци спи махалото на времето –
остатък от небе.
Разтварям неговата амплитуда -
с очите на дете...
Късчета уморени
лица и дни
през мене пътуват-
всяко с цвета си;
с нарисувана
благина.
Или лудост.
Преминават
през блатата на
Неравновесието...
През високите треви
на Страха...
През гнилите листа
на поредната есен.
Която тихо влачи
по водите си
нечие Име.
Любими мъртъвци –
късчета от сърцето ми,
потънали в серпантините
на поредната гола Съвест.
А
небето диша в мен.
И облизва болката от ръцете ми.
Новите брегове на реките
са така чисти и стръмни
за многобройните пориви
на желанията.
Не съм вечен,
а само поредица от употребени мигове.
Стара лента,
през която пътуват
понякога
души и лица-
всяко в цвета си...
П.С.
...И когато решиш да откъснеш
една само клетка
от собственото си безумие;
когато докоснеш слепешком
Съмнението
в частица от лятото
на нечие Благополучие;
и отвориш клетката
със звяра в себе си –
навярно ще разбереш,
че е твърде късно
да се посеят семената на дъгата
върху сухото небе в очите .
Сякаш в последния лист
от дървото на живота
сме докоснали
съсиреното в жилите му слънце...
разстояние
На хвърлей – камък
от Смъртта
изплувах… в твоето тяло.
На хвърлей-смърт
от Обичта
потънах… в своя камък.
Смъртта е само воден знак
от ежедневно огледало.
На хвърлей - дума е от теб.
Лекува твоите рани.
в сърцето има някой
Болестта е покълнала…
Или в сърцето
има някой.
Дрънчи в деня
с обувките от вяра.
Опитва да ме направи
нов. И хубав. (Или по-откачен…)
Да ме вмъкне
в себе си.
В стената
на
своята представа.
Или до стъпките на други.
Да ме подреди.
Преди да поникна.
Преди Днес и Утре…Опитва се
да разбере
по лицето ми
преминалите в мен реки,
стъпканите цветя, плевелите,
суховеят,
пясъкът от едно
напуснато
речно корито…Навън мъглата
е нощ.
Миксер на крачки.
Мъти сенки… поникват хора.
Понякога ,
в листопада на минутите,
от миксера тупка
1
детско сърце.
Търкаля яйцето на луната.
В което има Някой.
Дрънчи денят…заковал яйцето. В мен.
Денят…
Един самотен полип.
Усмивката, пълзяща като “ лека нощ”
по устните на просяка отсреща.
Пресича напреко сърцето ми.
( Понякога в сърцето има някой…)
състояние
Любовта ти към мен
-бяла птица,
изоставила
ятото
в
стара
забравена
гара
от
време.
Капят
по
коловозите и
(нощем
към
два)
тъжни бели сърца
на разлюбени сенки.
А
от
една
закъсняла луна
в лицето
на
спрелия
семеен
часовник
любовта ти към мен
се облича
в пера.
С хладния мирис
на прах.
Или делник…
възможности
Мога стих да те нарека.
Мога-хищница.
Мога-утро
над
моята
сляпа река.
Или –
сън
в
сто
женски
мишници.
Можеш
в
мен
да бъдеш
дом за синьото.
“Стръкче обич”,
забравило зимата.
Капка есен
от
крайния
вечерен път.
Зад стреха,
спряла в нечия
смърт…
Навярно …
и
нишката мрак,
по която
в мен
се прибира
доволен
паяка.
Или -
топлото име
на една
закъсняла
луна…
-------
Малка
жълта
светулка…
мога да те нарека.
когато всичко се повтаря…
Когато всичко се повтаря
със глас от нощното ми ехо.
Небето в мен е сиво.
И сърдито.
Навлякло сякаш чужда дреха.
Кога са зидали стените
край снощния ми храм?...
Макар несрещнат…малък…
Никой.
От хляба в мене – ням.
Обикновен . Като водата.
Пред белоснежните ланити
на ежедневната ти красота.
Между дете и старец
скитам.
С една сълза от късно име.
И стръкче пролет
в есента.
Навярно всичко се повтаря…
Мъглата е с вечерна дреха.
Животното у мен заспива,
стоплило нощната си жертва.
Кога са зидали стените?...
Сърцето ми отвън
остана.
Така несрещнат…късен…
Някой.
До тялото на самотата.
Между дете и старец скитам.
Из хляба сух на мрака.
И белоснежните ланити.
Обикновен.
Като водата…
рицари
А вечер с тебе се завръщаме.
Съсипани от дневните си битки.
Събличаме накъсаните чувства –
сразена обич,
изпохапана. До честност.
Захвърляме съдраните доспехи
от дневния си реквизит
Надежда.
Един на друг си сваляме
крилете.
Един на друг си сваляме
лицата.
И цялата си дневна лошотия
небрежно разпиляваме по пода.
Един на друг…
Съблекли самотата.
Оголени.
Без дъх.
И вятър.
...И лягаме.Един във друг.
Две избелели сенки.
Обърнали по гърло чашите.
Изпили виното им
сляпо…
Защото знаем с тебе, мила.
Че утре няма да ни трябват.
Че утре ще сме други.
Мъртви - в другия.
А новият ни ден
е всъщност залез.
Без дъх,
без хляб,
без вятър -
със тебе сме една река.
И няма как във нея
два пъти
да разделим от себе си смъртта.
вечеря
… И са горчиви думите.
Солени.
След опита ми денем.
За летене.
Ако зад тях стоиш,
Любима.
С тефтер. За пито.
И платено…
А масата е кръг. От виното на дните.
Присядам днес
до любовта си.
Да дишам. Уча се...
Но залъкът горчи.
Горчи ми.
И устните и в мен
горчат.
С трохи.
От ситост...
-----
Подхвърлената самота
кърви.
С отхапан залък дави кучета.
До утре ще съм
в есента ти.
Петно.
И точка.
(Според случая…)
и когато…
И когато завалят
ненаситно
дъждовете
над старата кръчма-
душата ти…
И когато
коритата на дните
в теб
тежкият пясък
на самотата изпълни.
Погледни
през пътеката в себе си.
Оттатък
варовика на ръцете и.
Натам,
където няма
есени.
А дъждът е самотно
лице,
преминало
през очите
на
вечерната гостенка.
Погледни…
И ще видиш.
Нейната късна любовна риза
как
осъмнала … топла
се свлича
по сухото рамо
на август.
Или странникът в теб
е облякъл
в небето си
всички напуснати пътища …
небето…
Небето на раздялата
е сухо.
Небе без дъжд.
В черупката на мида.
А лятото е минало
оттука.
И слънцето
в завоя му
умира…
Ще тръпнеш
в есенния хлад
на късната созополска неделя.
Лицето ми
ще търси в тебе
бряг,
по който да откривам
още
Нея…
А любовта е минала
оттук.
Зимувала навярно в “сбогом”.
В денят ми-
есенен капчук.
Откъснат от очи на болен.
А любовта е минала оттук…
В измяната – през пукнатия цирей.
И аз от утре ще съм сляп.
Поел по гнойната му диря…
импресия
В пукнатината
на лицето ти
отсреща
слънчевият лъч
облича звезди.
Дорисува
синьото
в очите.
И лекува мен.
От любовта ми…
На хвърлей- време
от сърцето
накъсаният стон
живее
в ритъм.
С пружината на старостта.
…Отпивам виното.
В ръцете ми живее днес
една забравена луна;
един ръждясал ключ,
пробил нощта си
в разтребената стая на съня.
Или началото-
шумът
след превъртяната ключалка,
останал в тялото на здрача…
на хвърлей-дъх
от любовта ми.
портрет
Вкусът и Аромата
Ти си. Пораснала
в съня
жарава…
Ефирно синята коприна.
От чуждото небе
запалена.
Дъхът.
Желанието -
Ти си.
Безумието.
В стих надежда.
Сега и тук
( звучи привидно).
Във кръг. От дадено. И взето.
Осъмналата ми безбрежност…
където в себе си съм Никой…
Където в себе си
съм никой…Беглец
в поникналите
сълзи.
Или във Нея -
чаша
вино
от дните
на един
Осъден…
тишината…
Тишината
от теб
се превръща
във
стъпки.
И
гостуваш
вечерно
на моето
сърце.
В стих и мимика.
В нощната тръпка.
В образ.
В песен.
В едно лице…
Тишината от
теб
е
привързала
утро…
В ден от някаква стара
година.
Тишината ловува
сред моето име.
С мисълта
за една
Пантомима…
Дисекция
Аз съм сърцето
за твоя инфаркт.
Аз- болката
за твоята нощна мигрена.
Или – песъчинките,
скитащи нощем
из твоите чувствителни бъбреци.
Или добрият качествен тумор…
за твоя стомах.
Струята ликвор
от теб – за събуждане
в нов свят – тоест, в същия…
И алени точици кръв
по твоята мозъчна ципа –
преди да отидеш Отвъд….Аз
- твоята глътка въздух
преди да изплачеш.
За пръв път. Или...
за последен.
Аз съм синурът в тебе
Живот,
без който е невъзможно
всичко казано.
Иначе
как ще усетиш,
че си жив. Или… на шията –
с камък.
посрещане
Сега до масата сме двама.
Отпивам глътка. И мълча.
Премръзнала е.
Чака дамата.
И стене. Но без глас.
Какво ли ме залъгва ...
Дошла си е сама./Забравила ключа…/
Не съм премествал вещите.
И снимките.
Така си е.
Постарому...Със мириса от нея още.
Когато тръгваше,
ме блъсна. Злобно.
Покрай плочника.
/Не казвам , че примрях. От болката.../
Не и е провървяло много. Вижда се.
И кой ли би я приютил
такава, никаква...Да му тежи.
С копнежа си. И своето минало.
/Сега като послушно коте
се умилква./
Такава си е моята надежда…най - невярна.
Добре дошла , мадам…
/Наливам и кафето./
През сълзи ли се смея –тайна…
А в мен ликува цяло
и непораснало
Детето.
така…
Радва се глупакът –
на дъжда.
Брои калинките, накацали в очите.
Под сянката му
облак ще премине .
Весело,
с безгрижното
свирукане ще чуеш
той да пълни
навярно …кацата без дъно.
Първочовекът гледа в него.
Опипва черепа му
/или търси да налучка
наново
изгубеното свое съвършенство/.
А всеки пълни ненаситната си каца...
2
Не го боли за нищо
Лудия. И нищото
облича неговата съвест.
Кротуват клетките му ,
уловени
в загадъчното вещество под черепа.
А той е по- нормален от нормалните...
И само кротък смях привечер
чакалните на самотата му изпълва
с носталгия.
Единствени слушатели
са пейките,
в които недоспали думи лягат.
А аз те питам: щастливо ли
живее
по тебе полуделия от обич...
зодия
Несрещнат,
неизпратен,
неразбран...
Среднощем се събуждам
в чужда песен.
Посрещнат и изпратен
в твоя сън...
От толкова изгубени победи
аз само тях
във себе си държа –
на дните
белите листа...
Във сенките край мен
живеят –
лица, забравили отлитане.
Като захвърлени албуми -
жени, в които съм се влюбвал…
приятелства
от нощни пълнолуния…
И колко свят от сянката ми иде.
А казват твоите очи-
не вярвай в този свят невидим...
- - - - -
...Посрещнат и изпратен
в нечий сън,
догарям във отсрещния прозорец
свещта на залеза
отвън,
изтегнал се край фара на Приморско...
сън
Душата ми е скитницата боса,
посипана със прах от месечина.
Пред прага на лицето ти замръкнала.
Премръзнала от ветрове.
И зими.
Разсънена,
недишаща вода, или
покълнала от жертвеник пшеница.
Вакханка с тяло на върба,
душата ми е сляпа
нощем
птица...
А времето с парчетата от дни
зашива есени в хастара на небето.
С най-веселия листопад
от истини
се връща в мен
сега
Детето...
Безсмъртниче,
от нечия ръка,
разцъфнало в средата на ноември.
Изгарям с теб съсирената тишина
на толкова
изгубени
победи.
тъждествено
Вкусът и ароматът ти си.
Дъга под птичето крило.
Сън за невидимо привличане.
Дете от лято и любов.
Желание и вино ти си.
Осиновила думи в мен.
Едно осъмване във синьо.
За краткия ми земен ден.
“Сега” звучи като “Завинаги”…
Детето в твоите светове
измерва дните си
с безвремие.
След есенните ветрове.
Разбираш ли, че си обичана…
(Превърнах суховея в сетива.)
Годините нашепват неприлично.
А мене още ме е страх…
да драскам
вечер
в твоята душа.
скитник
Дърво –
с обърнати в небето
корени-
е този ден. И някъде
( в прекършените клони)
блещука памет.
Или се гони
с вятъра следобеден
в следи от прилепи
душата ми...
И само в стенописа блед
на изоставена
и глуха
църква
светът е съхранил
и светлина
от теб.
По мръкнало…
Един монах,
затоплил цветове
със опакото на душата си,
ще чака
в мен и в теб
да светне.
За да изстърже светлината...
И привечер
ще прати сам
щуреца в мене-
без компания.
Ще го нахраня с капка мед,
оставена от твоите длани.
И с капка вино
(от очите ми изпита)
ще продължи във тебе
да се скита…
признание
Нощем
закачалката на дните ми
(препълнена с амбиция,
себедоказване, съмнение в другия,
неочаквани обрати,
умора...)
нощем
не издържа тежестта
на дневното тяло.
И тогава
дните ми
се строполяват
в мене.
Необлечени.
Зъзнещи в мъглите
на желанието ми
за щастие...
На ръба на утрото,
където свършва нощта
от теб.
Или на границата (на разсъмналата ми
наивност).
Обличам слепешком
дните си от Вчера
с цветовете
на любовта,
недочакали
Утре...
На ръба на времето,
където започва
Самотата.
Без теб...
знахар
Капят
сякаш безсъния
от клепачите.
А душата ми
търси лечител.
В някаква стара картина
край Гела
църква събира
небесни мъниста.
И е толкова светла
поляната в нея,
очертала дъга
от зеленото лято…
А в душата ми
стене клепало.
И сякаш е звук
от плача на забравена ракла.
Там куцука
(един просяк
сред птиците) -
наранената ми надежда.
Или преливам от нея
в жълтурчета
спомени
за предишна нежност.
------
Не ми завиждайте.
Нали и в мен
за думите ще дойдат
(нечии прелати).
Една кошута ще събудя
този ден.
А тя в съня на друг
знахар ще ми изпрати...
история с луна
Там
лодките били
понякога
и плаващите устни
от
влюбения поглед
на жена...
Небето
я изпращало
в следобеди.
По
зимните си
бели
стъпала.
Рибарите ридаели
от радост-
русалка
срещнали
сама
в морето си…
Сред
плаващия поглед
от водата -
по влюбените устни
на жена...
Луната пеела тогава.
В кръга
от лодки.
И мъже.
Една
неделно-синя
песен.
За старо
корабно въже.
автобиографично
Навярно
още съм дете. Играех си
(довчера)
със къдрици време.
И никой съм.
Осъмнал в никой...
Подскачал бос
в лицето на поема.
Насън
до думите лежа-
сред сянката си земна.
И чакам слънчевия гръб
до мене да забрави ден.
И в рима да подремне.
Такава зима –
няма лик.
Ни дреха.
Ни лице от кожа.
Случайният щурец
у мен
в окото на следобед
гложди.
А хълма
или е змия.
Или гърбица движи
нощем.
В която дневни ветрове
пред този свят насън
се пощят...
И сякаш вече е сгоден-
кълвачът мой,
подпийнал леко,
чете през поглед
на Роден
романите на Скот и Еко...
Щом пиша, значи съм спасен.
(така твърди поне Неруда...)
римуващото същество
у мен
понякога се прави будно.
Тогава щъркелът
(облякъл фрак)
назаем от небето,
куцука
във следа от теб.
И ми търси сърцето...
съблечен
Съблечен ли е спал
светът
през тази нощ
дъждовна.
На утрото е сив, сърдит.
Изпълнен със олово.
Една от времето
река,
един от времето
отблясък
напомнят за една жена.
И че животът ми
е пясък…
А утрото спи
в синкав хълм.
Накацано от сенки.
Нощта от градския салкъм
отцежда птичи трели.
Поточето е пъпна връв,
завила моите пръсти.
До утре ще порасне в мен.
И в дъно ще ме кръсти.
Съблечен ли е спал светът
в поточето надежда…
До другият му бряг
Жена
пътека ми подрежда.
П.П.
На дните прелетните птици
(накацали по календара)
усещам в твоите зеници
като молитва за пощада.
Навсякъде ръми в ръждиво.
След този глад за листи.
Над листопада свети
в сиво
една ръкойка мисли...
нощни графити и етюди на разсъмване
Очаквам… страшен дъжд да падне.
Лицето ми да напои.
Живях от залези. До залези.
За теб живях. От всеки стих…
Наоколо от сянката на времето
растеше във очите
тишината,
навлякла
люспите от ехото
на вечерния листопад.
Днес нямам огън
за сърцето си.
От студ
душата ми прегърбена
сънува
щастие
отнесено
в забравени отдавна есени.
…Навярно стар съм за надеждата-
измислица на оптимистите.
Последен коловоз си търся -
встрани от вятърните мелници…
казват…
Казват – много ключове
отвън
до сърцето си оставила.
Щом душата е одрана
( в ъгъла)
стават леки и излишни
думите за чужди рани.
В погледа им съхне вино.
И душата е без памет.
Казват…
нещо в тебе щом се скъса,
а вечерната мълва
те отминава,
погледът и е до кокал
лъснат.
И затворник твой завинаги
остава…
Казват после,
че боляло страшно,
ако в теб
приятел се отрони.
Някак дланите ти си лягат
прашни –
в свободата на придворен.
А от много искреност
претръпнал,
в дъното им
някакъв загива…
Искрено. И в зимния следобед
търси
на нощта си
пристан.
петъчна молитва
Потърси ме
в някой друг-
вятър да ти бъде.
Нощното небе
отвъд
твоите заблуди.
Потърси ме.
В нечий сън.
В чуждо име.
В песен.
Чакат дните ти
отвън.
Да ги стопли есен…
Отвори ми. Само миг-
да копнея още…
нежен стон .
Любов от вик,
късал
лунни нощи.
Докосни ме…
В сън…Едва.
Не събличай любовта ни.
Изкъпи ме . В себе си.
Сама.
Топла.
Тръпнеща.
Греховна.
А когато с утринта
в друго тяло се изгубиш.
Захвърли далеч от мен
ден
от делничната суша…
ничия…
Навярно птица си била.
Преди до днес да се родиш.
Сънувана по нощ. Наяве –
осъмналата в мен жена.
Навярно - и вода сребриста.
В забравен , късен ручей.
Щом на поникналото цвете
в мен
даряваш ключа…
Навярно…лунната пътека,
изприпкала по водната коса.
В едно невероятно лято
родило от съня
мечта.
Била си вятър –
дом за ятото
на вярващите в теб криле.
Една сълза
от стих за лято,
осъмнала до моето лице.
Навярно огън си била…
самата есенна надежда
в косите
на следобедния дъжд.
Преди да се родиш.
И след това –
в ръцете на обичащия мъж…
обяснение
Тишината,
която е в нас.
Неизречени
болни
думи.
Тишината-
и в профил.
В анфас.
Тишината лежи
помежду ни…
Сякаш делнична
бяла мъгла,
спряла времето
в тънкия ръб.
Тишината върви
между нас-
постоянният тих самосъд.
Презимувала
в есен
на
сляп.
Някак делнична.
Тиха.
Ранима.
Тишината
от моят праг
вика
твоето
лятно
име…
колко…
Колко празни надежди
и мигове,
колко есени крия сега -
неизменно от днес приближава
в мен
побелялата вярна луна.
Ще забравя прастарите истини
на изтекли безгрижни реки.
С тях ще стрелям от упор -
в лицето си –
ще разстрелвам самотните дни.
Колко празни гнезда по небето
на отдавна умрели звезди.
В светлината им бавно угасваме –
без преструвка, без поза и вик...
Колко празни ръце помежду ни.
Колко обич изгубих сега.
Неусетно от днес
приближавам
долината на тихия сняг...
СТАРА ЛЮБОВ
САМИ СРЕД УЛИЧНАТА ВРЯВА.
ДО БОЛКА ВКОПЧИЛИ РЪЦЕ.
ПОТЪВАХМЕ В ПЛОЩАДНОТО БЕЗДЕЛИЕ.
НА КЪСНИТЕ
НЕДЕЛНИ ЧАСОВЕ.
И ВЯРВАХМЕ,
ЧЕ НЯКЪДЕ ДАЛЕЧЕ.
СРЕД ДЕВСТВЕНИТЕ ОЩЕ СВЕТОВЕ .
ЕДНО МОМЧЕ С ЕДНО МОМИЧЕ
ТАКА ЖИВЕЯТ –
В СЪНЯ
НА ДВЕТЕ СИ РЪЦЕ…
И ВЯРВАХМЕ В ЛУНАТА ЛЯТНА,
РАЗТВОРИЛА ПАВАЖА ГОЛ.
(ТАКАВА СТАРА . НЕ ОТ ПЕСНИТЕ .
БАЛСАМЕНИ -
В СТИЛ ПРЕСНОСОЛ ...)
ЗАД НАС УСМИХНАТ,ИРОНИЧЕН .
ПРЕЯЛ,ПРЕПИЛ ОТ СУЕТА .
ГРАДЪТ УГАСВАШЕ
“ЛИРИЧНО”
ПАНЕЛЕНИТЕ СИ ГНЕЗДА.
ТАКА ОТДАВНА ТЕБ ТЕ НЯМА.
А В МЕН РАЗБИРАЩО МЪЛЧИ
ЕДНА ИЗМИСЛИЦА.
ИЗМАМА.
ЗА ДВЕ РЪЦЕ.
И ДВЕ ОЧИ ...
представи си…
Представи си
Луната на щастието
как огрява
раменете
на твоето земно небе.
Представи си
зелената сянка на вятъра
как расте,
навлякла отнякъде
змийска кожа - мъртви листа.
Представи си -
там някъде
слиза
от хълма
Надеждата.
В побелялото слънце
на дните ни.
Представи си
есента как разтваря
ръждата им .
От утайката жълта
да пием…
Представи си!
От обич,от истини
още стене кръвта ти
из вените.
Търсят устните своята пролет.
Ти си нежност и лунна измислица.
И живееш с птиците – в полет...
предсказание
Лицето ми
съблечено изстива
край долината на нощта.
Нагазваш гола тишината
на моята сама душа.
Превзета е последната голгота.
Гръдта ти е напъпил цвят.
Очите нагласяват ешафода.
И падам в нежната им власт...
И тръгваме в подземия от болка.
От грях и нестопена страст.
Тъгуват птиците
по хоризонта.
А той е някъде зад нас...
----------
Ще бъде есен.
После – нова.
И в късчето само небе
лицата ни ще се оглеждат.
Ще търсят пристан за море.
Ще мине време.
Зли езици
ще чоплят нашата”вина”.
В ръцете ни измръзналите птици
ще крият спомен
за земя.
А ние,
честно извървели
до края земната дъга,
ще съберем
в една пътека
ръцете си. За другата земя…
проза
За никъде не бързам.
Никой не настъпвам.
Никого не дразня.
Никого не сънувам.
На дъното,
някъде вътре в мен,
човекът е болен.
От поникналия троскот
в неделните стъкла на щастието.
От прясно забравената памет
за един смахнат,
широко отворил очи
безумец…
Отвън
пръстите на вятъра
подреждат дъждовните капки
в лицата на витрините.
А някой е изкупил всичките цветя.
И грехове.
И нощта е гола...
За никъде не бързам.
Никой не посрещам.
Или изпращам в света си.
Никого не будя.
На дъното,
някъде вътре в мен,
остана заточен човекът...
П.С :
Наоколо
нямаше
нищо
съмнително.
Очите на живите
гледаха
в слепотата си.
Защото и мракът им
бе купен вече...
Наоколо.
Нямаше.
Нищо.
Съмнително.
каданс
Когато откъснеш
последния лъч от надеждата
и тревата на завистта
още не блуждае в лицето ти;
когато си изгубил всичко,
освен
пътя пред собствените си ръце…
А побелялото слънце -
сякаш спомен
от дъх на щастлива река-
потече виновно
в очите ти…
Когато нощта се свлича
дълго,
дълго
по тялото.
Като прогнила дреха на просяк…
И по настръхналата ми кожа
изсъхва топлината на последната ти целувка;
когато
беззъбата усмивка на вечерният прозорец
отсреща
те погълне
минута преди края на лятото в нас.
Когато най- сетне
стихне
порива на вятъра
в косите на следобедното море…
а ние, вкопчени един в друг
-удавници,
изхвърлени от кея на детството си…
на крачка от сянката на катафалката…
ние
ще гледаме
как бавно се отдалечава
платноходката на нашия живот…
графити
Искаш ли да се върнеш
в морето-
попитах пясъка.
Бях море-
отговори ми.
И потъна. В морето си…
А капката време
след него,
окачена
в
ръцете ми,
си спомня
думите.
Когато…
Когато завалиш. В мене…
#
Гъвкавото
тяло
на
змията
изпълва
пътеката.
Змията ловува.
Нощем.
В сърцето ми.
И
пътеката
след
нея
свети.
В
капки
кръв.
От ухапаните…
#
Чашата
вино
от
лицето ти
слез залеза
опива
тялото
с дъх
на
лято.
Капките тичат.
В пясъка
на думите по теб.
И сънувам
в седефа
на дланите ти
ново утро.
А кожата на брега
облича нашия залив.
И
от
лозниците вечер
капе
любовната
тръпка.
Навярно
е
лудост
това
вино напито -
пясъчен сън
от жена…
когато…
Когато бяхме.
Аз. И Ти.
Светът бе спрял
в цвета на твоите зеници.
Когато бяхме. Аз и Ти…
Светлината в мен
едва зачеваше.
И сякаш
ябълката на греха
бе кръстила
очите ми.
Наоколо
миришеха смокините…
Когато бяхме аз и ти.
И…нямаше
листото помежду ни.
Ръцете ни рисуваха
разпятия
в пътеките на забранени заливи.
А болката
от нереалното привличане
трептеше като свещ
по вятъра.
В дъха си
тайно се мечтаехме –
когато бяхме…аз и ти.
Как нямаше желанието
покрив…
Небето беше стих
за ласка.
А времето обръщаше
в лицата ни
неволно
пясъчната стъкленица.
И някак си потичаше
обратно.
Когато бяхме…
Аз. И Ти.
филм
Дъждът
играе
на
приятелство.
В безлюдни плажове -
в душата ми.
Подхвърля нишки сън
предателски –
на светли
и на тъмни
камъни.
Зимува пясъкът
след него.
В лицето на доведен залез.
И с лятото –
от петък взето –
живеят моите рецитали.
…Дъждът играе на любов.
След поглед( някъде в пространството)
ще се смаля от нечий зов.
Или от нечие пиянстване…
Ще стана жалък.
И страхлив.
Оставил в камънак
мечтата си.
Дъждът е толкоз похотлив-
разтваря я в солта. И сламата…
Накрая се стопява.
В други свят
осъмнал сълзите в очите ти.
Светът облича утринта.
С останалото
от субтитрите…
искам…
Искам да пием
по чаша
със теб
-делнично вино.
Нейде далече
оставили в плен
вечер без име…
Нежност от слово
и сън от липа -
да си прелеем.
Толкова вятър
и студ
е навън –
още сме цели…
Искам да пия
по глътка
със теб
-топла и жадна…
Твоите коси ме изгарят.
До смърт.
Или ме раждат…
Вплели ръцете си
-сякаш въже –
мост да преминем.
Суха река е отдолу. Зове…
хорската зима.
Искам да пием.
По чаша .
Със теб.
Тръпнещо вино.
Вечер без име
оставили в плен –
за да ни има…
пантомима
В пътеката,
обща за бялото,
отдавна е тихо.
Потънали стъпки
от тялото
в нея ли крихме…
Как още
копнеят мълчания.
В лицата. По мръкнало…
Дланта ти прелива
от нежност.
Дланта ти е
вечерна църква.
Навярно потънало
време
облича. И крие сезоните.
А аз, онемял
в красотата ти, чакам
и в мене нощта-
да изгуби
иконите…
етюд
Откраднато време.
За чужда обич.
На ъгъла от неделята.
Вие…
Приличам на сянка
в нощно пристанище.
Скрила зад думи…безсилия.
Дори и вятър
си нямам –
ей толкоз,
за облачна риза петимен.
Тополи край него…Сякаш
са резки
от цветни и черни моливи.
Откраднато време-
досънувам неделята.
В поредната гара на дните си.
Заключват ръцете ми,
потъват в ръцете ми
дъгите
на твоите
ириси…
описание
С тебе сме двама
отшелници
в себе си.
В другия
търсим
брод. И земя.
След ежедневните
битови ребуси
с теб сме
две
диви цветя…
Имаме къща
от птици -
пространство.
Къс от брега.
Синева от пиянствата.
Имаме
прага си –
прах от луна.
Пръсти, до утро
пътували странници…
С тебе сме
двамата оцелели.
Сън от вселени.
Вятър сме с тебе.
Бризът вечерен
по кораб . И бряг.
Спомен, валял след вечерния
сняг…
отчет
Събрахме днес
износените
дрехи.
От дрешника
с излишните минути.
И всеки си претегли
тишината,
разсъмнала
с наметка в раменете…
И всеки
закопча
по малко
в себе си
отминалото самодивско време.
Или отминалите ереси.
И ...всеки, дявол да го вземе…
…
Ако започнем
отначало.
Или насън стопим
едно различно зимно бяло
от преболели
в думи дни.
В само вързопче
тишината
ще падне по леда ни зимен.
И ще завърне
подранили
капчуци
в нашите очи.
Събрахме дрешника
от петък.
В неделя да го подредим.
С износените зимни дрехи
ще бъда ли за теб
любим…
нещо
Ти спомняш ли си
как в една пътека
сънуваха лицата ни
желание.
Ловецът се пробуждаше полека
след сенките
с неясни очертания.
А бяхме брегове различни.
И помежду ни
влачеше реката
посърналите дневни птици
от плитчините
на гнездата.
И само
в тихите ракити
на утрини,
приспали дните,
укрит от дивеча във себе си
Ловецът галеше
убитите…
диптих
Очите ти
всичко ми казват.
Косите…ръцете.
И устните…
В пътеката късна.
за двама.
Откриваме дните си –
в другия.
Откриваме дъхави утрини,
безсънни тела,
скитен вятър.
Поникнали есенни думи
за дневния
битов
театър…
В пътеката късна-
за двама…
притихнало бяло мълчание.
Очите ти
всичко ми казват.
И тръгвам
във теб.
От началото…
2
Светът ми
е
морската пяна,
запомнила твоето тяло.
Докосвам дланта ти
и зная,
че ти си в мен
Част.
Или цяло…
Че ти си
водата и хляба
от двете страни на небето.
Животът
разражда в лицата ни
следи от
семейни недели.
Животът е сън от безкрая.
Усещане в теб,
че ме има.
Една късна птица
с начало
на бяла
и трудна
зима…
Очите ти
всичко ми казват.
В пътеката късна – за двама.
Поникналото мълчание
е равно почти
на измяна…
бенефис
Падам
или в теб
нощувам.
В твоите очи . И тяло.
Сутрин с тебе се сбогувам.
После…
всичко става бяло.
Падам ли…Или съм стигнал
дъното на суха вечер.
Ти си в мен
едно прозорче,
прелетяло цяла вечност…
Прагът сякаш е начало
в някаква добра поема.
Тръпне в мене
твоето тяло –
оправдание за време…
Падам ли…
или отдавна
Ада в себе си съм стигнал.
Ти кажи.
И за пощада
Заключи във мен
следите…
натюрморт
Като смачкани листи
белееха
маргаритите на младостта ми.
Бягаха след ръцете
фамилните празници.
Нямаше стръкче
от лятото.
Някъде в сянката есенна
на тополите
/или на весели кестени/
топлина
от очите на мрака
оставих.
Да зимува
до твоите песни…
П.С.
За отшелници
място си търся.
Край брега…
след отминало време.
В някой ден
от колибата стара
сън по твоите очи
ще ме вземе…
начало
Сега се уча
да говоря.
На побелелите в мен
пристани…
във края.
Това е страшно уморително-
моретата си
в тях
да приютявам.
И как след всичките рецепти
за дълготрайно оцеляване
ще върна корабните дневници
в душата си.
За претопяване…
Сега се уча
да говоря.
Откъснал сън
от твоите думи.
На “ти” със себе си
да разговарям .
След пропастите
помежду ни…
Опитвам на брега
да стъпя.
Прегърнал твоето лято.
Една молитва е денят ми.
От тук.
Или оттатък…
проза
Проза, проза…
Есенна нощ.
С кичур от косата на мрака.
Вятърът –уличен
тъжен Гаврош
свири
зад първата пряка…
Аз съм старче
от минал ден.
Или
някакъв разговор -
в бяло.
Досънувам земята на твоите ръце -
единствено
в мен
оцелялата.
Земята ти ласкава,
топла.
От стих.
Разголила плът.
За дъха ми.
Умирам.
И раждам се в нея.
Все жив.
В съня
на пътека
от думи…
Жестока и смешна
е тази тъга.
Осъмнала
в кръст.
И пирони.
Някаква проза
от разговор. В два.
За самосъд.
Над изгонен…
***
Ей така…
ще си тръгне
от мене
животът.
Ще съм сам,
уловил
посред сън
твоята болка.
С риза мрак.
С късче шепот.
Ей така…
Ще съм гол.
И еднакъв.
С всички минали
земни лета.
Ще дочакат
зениците
нощния вятър-
да отключи
той другия свят.
Ей така ще си тръгна…
без сбогом.
От сърцето ти пил
донасита.
После
в някаква есен
отгоре
Ще те чакат
докъсно
очите ми.
соул
Някак в себе си
изведнъж
остарях.
Като път,
от когото
са бягали.
Невъзможно боли
тази вярност.
След която
съм бил
продаден…
Нещо спукано в мене
гнои –
от проказата…
Нещо диша до болните дни
на света.
Пие заразата
някаква дума,
отбелязяла
точно
мястото, откъдето кървя…
Изведнъж остарях.
Нямам светло
в очите.
Ъгловатата моя душа
кърпи
с облаци
вехтото в дните ми…
Като зимно палто
времето
в сън
още нося.
Кръпката есен по него
от днес
шият
твоите въпроси.
…Сухо, сухо е в мен.
По вечерните длани
копнея.
Там , където
следобедът от един ден
скрито тича.
По Нея…
Някак в себе си …Или далече.
Всички посоки изтрих.
Само вятър
да скита оставих
в очите и.
С многоточия
от вечерния
стих.
моментно фото
Има време за тръгване,
мила.
Има– още е лято.
Още сме в нощите
дъхави.
Още са дните ни
слети.
Още е пъстра
сянката
в нашия любовен залив.
И луната е кръгла жълтица-
сякаш от тежък
наниз.
Още пясъкът пари
само твоите вълшебни пръсти.
Още си хубава.
Млада.
И влюбена.
Още съм вятър
в косите ти .
Още прескачат сенки
от спомени
оградата
на очите .
А на пода
е останала детелината.
С избелялото(в снимка)
момиче…
Още си хубава-
боса, без дрехи…
луда по залези.
И светлее вечер
солта . По клепачите.
Още си хубава!
Още си хубава!
Още ли в август… не питам.
Само миг като този
обичаме–
на очите
във ъглите.
---------
Остани – в тази снимка!
Остани да потичаме…
После… може от теб да си тръгна.
После - нека съм никой.
циганка
Тази циганка в мен- любовта.
Нощем прага
пристъпя . Боса.
И за себе си пита.
Само по риза от светлина.
Капе в нея луната.
Косите разплита…
Пътник
от страсти. И болка.
В нея съм просяк.
Грабва ме ...Властна.
И волна…В сънищата ме носи.
Тази циганка. Нощем. На прага.
Със разплетени черни коси…
Как потъвам.
В нея.
Безимен.
В топлината на южни земи.
А на утрото,
къпан с росата.
ставам циганин.
Тъмен. От вятър.
И ме пали отново косата и.
В шепа скрити за мене
звезди…
мъжко стихотворение
В този летен
следобед
на август
като стая
е
кръгъл
петъкът.
И прибрал
във лозниците
залива,
закипява
в усмивки. И погледи…
В този кръгъл
следобед
от лятото
няма залез.
Навярно защото
слънцето гледа
свенливо
бедрата ти.
И целува
косата ти мокра…
… Как ухае женската мишница.
На треви.
На море.
И желания.
Сякаш пладнували
по раменете,
в нея
устните търсят награда…
А нощта ще е тиха.
И светла.
Ще е нежност
в лика на луната.
И забравила
есен в морето,
ще вълнува с гърдите ти
лятото…
… В този летен следобед
на август,
в този къс
от несебърско злато
вместо слънцето
гледам бедрата ти.
И копнея
във теб да заляза…
където още стъпките сънуват... -книга
© Copyright: Пламен Парнарев, 2013
Свидетельство о публикации №113112107136
Свидетельство о публикации №113112107136
Рецензии