крадецът на вода- книга

Инд
                по  Иван  Пейчев

Стоят  закотвени. 
На рейд във вените.               
Флотилии от кораби.
И дни .               
Готови да потеглят някъде.
Из времето.
Към неизследвани земи.
Край бордовете - снобски глъч.
А тихо е. 
Във тялото.               
Като пристанище
                - преди отплаване.
И  бавно се стопява в мен
шумът на котвите,
заключили
с металните си пръстени
безкрая…


------

Надвечер
ще допълзя.
До себе си.
Пълен кръг
на този свят
направил.
Ще се свия
кротко. В залеза.
(Или в нечия
представа…)
Отдалече ще ечат
(с брамините)
песни.
За свещенни крави.
Надвечер ще допълзя.
До себе си.
Всичко в този свят забравил…







домино

Любовта си отива…
И от думите никнат плевели.
Зад лехите с цветя
в дните ми спря Суховеят.
Драсна пясък
в съня на прозорците с лято.
И забравих реката от тебе…
и нощната сянка на ятото.

Любовта си отива…
Със косите ми спря да играе.
Прелетяват върбите
като птици, изтекли в безкрая.
Оглушали, преситени
в нас заспиват  до утро
телата ни.
И невидими шетат
в кръвта
чужди спомени –
нощните влакове…

Гола сцена. И рана от дни
бе душата ми.
(Но пък ти си актриса.
И умираш да стъпваш
по раните…)
После в някакво Аз се събудихме
двамата.
Любовта си отиде…И
нямаше в кой да останем.
















импресия по Дали

Знам… ще се взираш до светло…
( а дъждът е нахалник…)
И ще тръпнеш -
да не изплува отнякъде
(в тайния знак на листата)
част от моето име
и стъпка, забравена в някой…
Знам, че в много пристигнали думи
те чакам. И те търся
в подмолите…Търся бряг.
За оттатък…
А дъждът е нахалник.
И почуква със морз
по стъклата.
Просветлява денят…
И се взират до светло
забравени
моите нощни очи,
оцелели от толкова памет…

После идва неделя.
И отмива душите – до спомени…
Сам не зная къде,
но задълго в съня ми те няма.

-----
Срещах части от теб.
С полутонове минала обич…
С половини лица,
изхабени от дневното носене.
Непораснали длани – до думи
от обърната гордост.
(Как се мразех тогава…
но пък всичко това беше мое…)





Знам…след много години,
когато изникне
като есенен лист
от тревата ми
тялото.
С някой дъжд ще потърся
в цвета на очите ти
онзи път,
оцелял от съня.
Или вятъра…



































същият…

Същият всякакъв…
Чак ми пресъхва гърлото.
Мрака си меря.
Лакът по лакът…затъвам.
Същият път.
И същата гара у мене.
Никой не чакам.
С хляба
и ножа живея.
Диша в икони,
суха до вечност,
земята ми.
Същият всякакъв,
тръгнал по чуждите рани…

Вечер съм граница.
Сутрин – осъмнал безумия.
Гледам смъртта
от телата на нощните думи.
Същият всякакъв…
Не породен – богохулец.
Скрил във лицето ти
кръст от едно пълнолуние.
Същият камък,
замерил по тебе стъпките.
Същият…върнал пътеката нощем.
От пътника…















една…
               

Една вълна си в мен,
която тича. Далеч
от брадвата на мрака.
И сгъва белите платна.
И думите превръща в бягство…
В лицето си убива вятъра…

Една вълна, понесла пясък.
С отломки паднало небе.
На Вчера извървените пътеки.
На Днес – самотното дете.
Една вълна, пресякла делника
напряко в неговото тяло,
която се отдръпва нощем.
И свършва с твоите ръце…

Пробива времето.
По хълбок влачи
света към празничното огледало.
Следобедният скитник храни.
И пази някъде в душата
заключените катедрали
далеч от есенния вятър…

Една вълна си в мен-
жестока, жищна.
Изгребала до дъно моя залив.
А нощем , до светулките в скалите,
привързала с калчища друго име.
Докато дрехата ми посивее
и дървената плът изгние,
една вълна ще ме люлее.
С удавените в мен молитви…


на мама

Всяка есен след тебе
сбирам думи- листа.
В стъпки кал се превръщам.
И в бръшляна раста.
В мен с пътеката зимна
още птиците спят.
Още с твоите зеници
пазя песен. И цвят...

 

Всяка есен след тебе
губя твоя следа.
Като в пръстен живея.
Като в снимка със сняг...
А брегът е далече,
късен вятър довял.
(Овдовелите вечери
още бродят. След два...)

 
Как полека угасна...
в тази зимна мъгла.
Всяка есен след тебе
крия твоя сълза.
А брегът е далече...
имам път да вървя.
Бяло, бяло облече
паметта на снега...

 

 






 

 изпращане

…Колко много
прелестни профили
в този неделен квартет –
облаци, улици, хора, кораби…
с припознатите думи. От теб.
Аз напразно,
в следите заровен,
търсех на зимата
водния знак.
(Колко много осъмнали погледи
в твоята нощна ръка…)

Някак…
в стръкче отнесен.
От дъжд.
Сред мъгла.
Отминава житейският залив.
В мен кварталният пес
ближе кротко снега.
И очаква да го погаля.

----

Тези прелестни профили…
В своето тихо “прощавай”
непознатите думи летят.
Ставам уличен, облачен,
сенчест от вяра.
В този майски, безжичен свят.
Ставам гара и пристан…
щом някой потегля.
Но не пазя молитви
за връщане.
В спомени - птици
с мен побеляват
окъснели по друмите сънища.







 палячо

 
 "Не вярвайте, не вярвайте в поемите…
Това,
        Оттатъка
                е само драскане.
                Нахалост.
                Наслука.
През размекнатите черепи.
И през душите ни, посърнали
от пепелявото на времето.
                2
Сега, полегнали на завет,
                душете вятъра
сред стадо  песове.
                Зад меките дантели на чаршафите.
                Зад ръкостискането и заканите.
                Зад мършата…И мирисът на тостове.

                3

Щастливи сте.
Поклонници без армия.
Повтарящи
заучените жестове на днешните
и утрешни Мажорни.
Дамгосаните…с тях си палим свещи.
В утъпканото време -за надежда…
Това,
   оттатъка,
             в Багажното,
е само глъч – на сито.
                И на хлебец.
Такава е поредната комедия:
                Щастливи кукли. И палачи.
                Редовните пияници – за фона.
                С една прощално-безглаголна вечер,
                пресипнала от слово на бездомен.”




                4

Стоп кадъра...
Играя.
Преигравам.
Проигравам
Циклоп,
изплювал слепи басни.
Гол.
Безлистник.
Пресъхнал от желания
                Мефисто.
Двурог.
Суфлирам си от мястото.
Красноезичие- за вярващи…

                5
С пет пръста ровят.
Месят ме.
Докопали
на тясното
мечтата ми.
С очи, закръглени от щампата.
В тестото бухнало. Гранясало.
В страха из нощвите.
В мъглата ни…
Последни няма -
                крачат кръстове.
И оцелелите след тях.
Покръстени…

                6
…Простете ми, поети.
За обидата.
Това,
      зад маските,
                е само лаене.
                Нахалост.
                За комат.
                За супата.
Наслука някак…
             за Сполуката.
Игра на пръстите-
                на честност.
Игра на знаците –
                за вечност.
В скрибуцането на калемите.
В парадното мяукане до Ситите….
Това,
        Оттатъка,
                сме Тихите.
От шпори лъскани.
И от закони.
Поканени да вкусим от бонбоните.
В шпалир.
И пред лицата им охранени.
(Големите, Брилятни, Можещи -
свалете си поне пагоните…)

                7
…Там,
някъде далече,
неподправено
виси
на пантите си
                Времето.
Проскърцва в костите.
В годините.
В разпуканата глина
                Вярата.
А в мен пресипналото честолюбие
Така си спори още.
С дявола.





------------

…Та, ето в тази бутафория
сега редът е на завесата.
Палячото
бе аплодиран.
Весело.
И тихичко удушен.
След пиесата…
 

белег

В този сън
мама е жива.
И в забрадката
крие приказки.
Вечерни думи
сплитат очите и.
(Там отдавна
бе минала зимата…)

Аз съм нейния пътник.
И зная –
цяло лято
на прага ще чака.
Моето рамо  да види
от края…
Как пресича света
моята сянка…

В този ден,
без начало останал.
Аз се помня-
в снега на декември…
Как притисках
до себе си шала.
Как умираше
бялото в мене…
------
…Сам не зная сънят
накъде ще ме спре.
(В този стих
мама още ме чака.)
И се моля –
дано да ме види…
В дъжда…Там…
Оттатък дъха на листата.








крадецът на вода

Цяла нощ ще мълчиш,
ти – крадецът  у мен.
Ще си мислиш, че нищо не зная.
А в клепсидрата,
с дъно от чужда душа,
ще изтича дъхът ми.
До края…
Тъй дълбоко си криел
изградения храм.
И стените, зазидали птици.
И гласът ми. И сенките,
спрели нощта.
Недокоснали чужди зеници…

Цяла нощ…Ще мълчиш,
ти – крадецът на време.
В мен потърсил
съсъд да прелееш-
друга тъмна вода…
заблудена вселена.
Или – празни неделни копнежи.

А на утрото – в кръг…
( или пръст от следа)
с твоето име
ще си отида.
В него пазех
от капките
(и старостта)
своята глинена нощна клепсидра…













етюд за две сенки

…Мостовете, които ни делят.
В надвесените сенки от лицата.
Далече. В сухия неделен път
на ежедневната мечта
от себе си да отделиш
самата пъпна връв – да си свободен.
Да станеш пръст.
И вятър.
Синева.
За друг, в сърцето ти затворен…

Въпросите, които ме душат.
В размазаните сенки по лицата…
Следобед е. На мокрия перон,
в дъжда безлик забравих
своя вятър.
Пръстта.
И синевата…
В нощния капчук – следа
от миналото лято…

А ти си в мен.
И всеки път когато
танцува есенна позлата.
Кипи пръстта.
Едрее синевата
(в една следа от миналото лято).
Безмълвният и кръгъл път посява
дъха на ежедневното ми тяло.
Из пясъка ронлив на свободата…
А ти си тук. (Навярно в сън те има…)
Безводни са ръцете на нощта ми.
Реките в мен – угаснали мечти.
Засипани до дъното.
От зими…






-----

Въздишката видях
да влиза днес.
В стената лято. С твоето огледало.
Приличаше на някакво море.
И  спомен от лицето ти, когато
си тръгваше…
с усещането, че съм  жив…
зад спрелите у мен минути.
Докато падне
дневното небе.
В прибраните следи.
И ни захлупи…






























молитва преди път

Отведи ме далече от тук…
В побелелите устни на мрака.
Там е жив онзи есенен мъж.
За жената, която дочака…

Отведи ме…но знай-
не е път
тази  мамеща нощем постеля.
Любовта ни осъмна в снега.
Там, където следите потеглят…

Сякаш вятър премина…едва.
В разтопените локви. От мрака.
Непознати и чужди лица
в теб събличаха моето очакване.

Как осъмна в прозореца сняг…
И потънаха нощните думи.
С огледалото , скрило във нас
всички зими. В едно пълнолуние.

Отведи ме…Далече. От тук.
В самотата на морския залез.
Виж, зелените още лета
как в ръцете ми днес побеляват…

А пътеката сякаш не спи.
И пресичат напряко сърцето
прежълтелите денем мечти.
С този вятър, от тебе доведен…

Отведи ме… до своята река.
Там върбите нашепват желания.
Като  сън - спря и нощният влак
в моята малка неделна гара…
(Някак тъй, между нас заживя.
В сянка.
В дъх от притихнала вяра.
Умореният есенен мъж.
И жената, която дочака…)

-----

Ала ти не поглеждай назад.
Няма никой.
В стрелките.
И словото…
Отведи ме далече, Тъга…
С непотребните думи.
За сбогом…




































картина

На самия край на света,
в едно късче от морето
на някой забравен следобед,
тебе открих.
Стоеше в  пясъка на скучния ми ден,
в ъгъла на оставащата нощ.
Стоеше там,
          сред кръга на моето самолюбие.
И безветрие.
А зениците ти
нагазваха в мен
с искрящата си зеленина.
И гонеха безлунията от лицето ми.
Мила, мила...
Тогава повярвах,
че след кръста
всички посоки са пътища…
А без пътища няма отлитане.
(Защото смъртта бяга от крилете...)
Или
   оставя
       сивото си безвремие
                скупчено на завет.
                Зад завоя на нечия отминала съвест .

------------   

Мила, мила ...
Днес всички пътища си отидоха.
Ти остана.
И...смъртта не попита за мен.      












рожден ден



Колко празни надежди.
                И мигове.
Колко есени крия сега. 
Неизменно от днес приближава
                в мен
побелялата вярна  луна.
Ще забравя прастарите истини
на изтекли безгрижни реки.
С тях ще стрелям от упор
                в лицето си –
ще убивам самотните дни.
Колко празни гнезда по небето
на отдавна умрели звезди…
В светлината им бавно угасваме –
                без преструвка, без поза. И вик...
Колко празни ръце помежду ни.
Колко обич изгубих сега…
Неусетно
от днес приближавам
Долината на тихия сняг...               




















витрини


Отвсякъде блестят…
                В очи на просяци.
                В леговища
на гладна нощ
по тротоарите.
Асфалтът вдишва пара
от телата им.
И сякаш спи пиян светът.
В библейските  кошари…

Отвсякъде блестят –
              протезите на мозъци.
Опитват да постигнат съвършенство.
Дори в съдбите ни –
звезди , посели  облаци.
Или в издъхваща  от старост  зима ,
окаляна сред локвите на времето …
                отвсякъде блестят, блестят витрините.
Засищат  бялото на слепотата ни.
      ----------------               
В безкрайности от самота
поетите
        висят обесени.
Под ръкоплясканията – тълпа,
облечена в
                човешка есен.
А някъде,
в браздите…там,
оставен в ралото на слепия,
замислено върви
                Дега –
все същите …все същите
           Сирени...







простени …


“Простени да сте!
                Мога да заспя спокоен
                над мътилкатта ви гъста.   
                На този свят е нужна и тълпа,
                върху която да израстне кръста.”
                Дамян Дамянов

В седалки и кресла,
в леговища и ложи
охолството наля
доволните ви кожи.

Викът ни е събран
в отломките оплюти.
(По мръкнало сме зли.
По съмнало сме люти.)

А отговорът  сякаш
изгаря дните прашни.
Отвътре ни издува.
Разделя: наши – ваши...

И странно е сега,
че всичко е събрано
в едната ни душа:
                и  рак,
                любов,
                пиано...
            





             2

В седалки и кресла.
В леговища. И ложи.
Страстта,
страха за власт
(под гнойници и кожи)
кипи…И тънем днес-
до дъно, до позора
след просешката дажба –
народ от полу – хора .

Викът ни е събран
от сенките площадни.
Стаени в нас крещят
Децата. За пощада…

А отговорът сякаш
изгаря дните прашни.
В безпътица от слепи .
По признак: наши...ваши...































Няма те…

РЕЛСИТЕ СВЪРШВАТ.
НЯКЪДЕ В РАЯ СМЕ.
НЯМА ТЕ…
НЯКОЙ РАЗКАЗВА СМЪРТТА.
ИЛИ
ПЕРАЧКА ПРОСТИРА
ПО ОБЛАЦИ
                ДРЕХИ
                ОТ ДНИТЕ
                НА  ЧИСТА СЪДБА...


В ЗВУК ПРИБЛИЖАВАТ
ЗАБРАВЕНИ ПРИСТАНИ…
ИЛИ
МОРЕТО ОТНОВО ШУМИ.
СЯКАШ ПРЕДЧУВСТВИЕ -
НЯМА ГИ РЕЛСИТЕ…
САМО В СЪНЯ МИ
ЛУНАТА РЪМИ.
...................
...И ДЪЖДОНОСНИТЕ ОБЛАЦИ
С ПЕСНИТЕ…
ПЛАКНАТ В ЛИЦАТА НИ
МИНАЛИ  ДНИ.
НЯМА ТЕ.
        НЯМА ТЕ...
КЪСЧЕТА ВЕЧНОСТ ЛИ
                СПРЯХА ЗА ИМЕТО.
                В МОИТЕ ОЧИ…
























спомен за юли


Дъждът се качваше.
Полека…По стените.
В следобеда.
И в сенките от лято.
По хълбоците им, измазани
от хоросан, дъга…И в бялото
миришеше на топъл воденичен камък
момичето с брашнените коси.
А в пътищата спираше реката.
От сянката и
сякаш себе си
рисуваше  във този ден
Безкраят.
В небесната си пелерина. Или с пяна,
отронена в капчуците
навярно…
дъждът размиваше следите
в съня
на топъл
воденичен
камък.
--------
Момичето с брашнените коси…
В които  любовта бе спряла
една неделно-тиха вечер…
(А пътищата крачеха нататък.)
И сякаш  в себе си
рисуваше Безкраят
сълза
на топъл
воденичен
камък…











сам
                / на Марин/

Сам привикнал бе Човекът
пред теглото да мълчи.
Никой в дните не дочака.
( В четири склопи очи…  )

Сякаш болката опърли
сухата му селска гръд.
Хоризонтът ли изплака.
Или родна, скъпа пръст…

Тюхкат се женици в черно.
Мъка думите плете.
Поделили хляб и вино,
с него се прощават те…

Тихичко си спи Човекът.
В  слънчогледите заспа.
(Никой в дните не дочака...
сред човешката тълпа.)

Кротко си легна… под кръста.
Без поклони. И стрелба.
Най-обикновена,чиста,
прошнурована съдба...

















 БИБЛЕЙСКИ МОТИВ
               
                по Иван Динков

ЗЛОТО ВРИ...
ОТ НАЙ- ДОЛНИЯ КАЗАН НА АДА
ГОСПОД
ЧЕРПИ БЕЛЯЗАНИТЕ, ЧЕРПИ...
СТРАХЪТ ИЗПЪЛЗЯВА,
ОБЕЗОБРАЗИЛ ЛИЦА . И МИСЛИ..
ГРИМИРАЛ ДНИТЕ
С ТИНЯТА НА БЕЗДУШИЕТО.
И ЗЛОБАТА.
ИЗПЪЛЗЯВА ИЗ БУРЕНИТЕ.
И СМУЧЕ…
СМУЧЕ КРЪВ
ОТ ТЕЛАТА НА СКУПЧЕНИЯ ДОБИТЪК...
---------

ДНИТЕ...АЗ И ТИ.
И МИЛИОНИТЕ
ЧАСТИЦИ ПРЪСТ
ПОМЕЖДУ НИ…
ВСЕКИ Е ЗАСЯЛ ХЛЯБА СИ.
А БОГ ДЖЕЗВЕТО РАЗЛИВА
НАД ПОКОРНИ И ВЯРВАЩИ.
                В СЕБЕ СИ - РАЗДЕЛЕНИ
                НА БЕЗБРОЙ
                БЕЗИМЕННИ
                КРЪСТОВЕ,
КЪРТИЧИНИ...КЪРТОВЕ...
КЪСНО Е.
СТРАШНО Е.
ТЕГЛИ БЕЗКРАЯТ.
НАВЯВА ОТ ДУПКИТЕ.
(А ВЪЗДУХА МАЙ Е НА СВЪРШВАНЕ
И НАФОРА КАПЕ -  ОТ ДУМИТЕ...)

П.С.

ОТДАВНА  В ЧЕТИРИ СЪМ ...В НЕИЗВЕСТНОСТ.
СТИХЪТ  ПРЕСИЧА ВИНЕНО
                ПРОСТРАНСТВОТО.
И СИТО ЧУВСТВО - ЧЕ СТРАХЪТ Е БРЕМЕННОСТ -
РАЗРАЖДА ВСИЧКИ ВЛАСТВАЩИ ИВАНОВЦИ...


















спомен от едно събуждане

От влаковете и нощта
събирам дъх на детство.
Събирам в шепа тишина…
и ветрове наследство.

Реката приближи и спря
на пръсти месечина.
С премръзнал есенен щурец
октомври  праща зима.

А устните на утринта
събуждат с вик земята.
Целувам слънце и жена.
Целувам и косата...

Душата ми – едно дете,
една надежда бяла.
Езическите богове
за теб разлистят цяла…

Да се обичаме. Без страх.
Без дни последни.
Без недели.
Ръцете ни да носят грях
в очи, от вярност побелели.

И в ужаса на този свят…
в оловото, в цемента.
Да пазим чувството от студ.
В сърца без дивиденти…

От влаковете на нощта
събирам дъх на детство.
Събирам в шепа топлина
очаквано вълшебство...





 

ЩЪРКЕЛИ

       по Дулинко Дулев

ЕСЕН Е .
ХАЙДЕ ЕЛА… ДА ОТЛИТАМЕ !
САМИ. ИЛИ В ЯТО – НЕ ЗНАЯ КАК.
КЪДЕ СА  ДОБРИТЕ ХОРА – ЩЕ ПИТАМЕ.
( ПЪК МОЖЕ  ДА ИМА  И ПЪТЕН ЗНАК…)
НАПРОЛЕТ НЯМА ЗАЩО ДА СЕ ВРЪЩАМЕ .
ЩЕ Я КАРАМЕ . НЯКАК…
СРЕД ЧУЖДИ ... БЕЗ ДОМ.
ГНЕЗДО НЕ ОТГЛЕДАХМЕ.
(И …НЕ Е СЪЩОТО…)
НИЕ СЪС ТЕБЕ
НЕ СМЕ
ЗА  ГНЕЗДО...

(АКО  КАПНЕШ ОТ БОЛКА  СРЕДНОЩНА
В  СЪНЯ МИ -
ТОВА СА ТИ СИЛИТЕ…
ЧАКА ТЕ СМЪРТ.
АКО ЛИТНА БЕЗ ТЕБЕ.
В ЖИВОТ С ДРУГИ ВЯТЪР –
ТИ ПРОДЪЛЖАВАЙ !
… ПО СВОЯ СИ ПЪТ.)

ОБРАТНО НЯМА ЗАЩО ДА СЕ ВРЪЩАМЕ.
НАСИЛА В  КРЪГА ДА СЕ ТЪПЧЕМ ПАК.
ГНЕЗДО БЕЗ НЕБЕ
И ЛЮБОВ… НЕ Е СЪЩОТО.

ЕСЕН Е - В СТЪПКИ
ПО ПЪРВИЯ СНЯГ...



























сетивно за Еньовден

Бавно идваш…С тръпката вечна
по лятото.
В слънчев лъч, през очите оплели дъжда.
От крилото на птица
будиш нощем
в мен вятъра.
Неусетно обличаш
с дъха му света…

Аз не зная все още какво си.
Но усещам лика ти зелен.
Тъмноок. Там … зад вишната боса.
Бавно идваш. С пътеката в мен.

В  тези пъстри цветя.
Или в детска усмивка.
С пълни шепи от жива,
копняла вода…
губя всички пътеки нататък.
Оживява стихът ми. В една…

Бавно идваш…с мъглата.
И южните песни на птиците.
В капка утринен дъжд
от ръба на стъкло.
С  аромата на нощното биле
в очите ми.
И в коса от върбите
на този живот...















Джулая

На юг, след сънените приливи,
залязващата вечер
е очакване -
коприната от синьото
в косите ми,
покрила
с формите си мрака…

На юг – до сънените приливи
са твоите очи
и вятъра,
подгонил нощем
из върбите
дъга от юли,
спряла  в лятото…

-----
От вълнолома идва мрачината -
след късния следобед…тихомълком.
Протяга рамо
до пазача в мене.  Сънуват
жълтото око
на фара
останалите стъпки
в калдъръмите…
А лодките са бели многоточия
от мисълта за лунната пътека.
 На юг жадуват, в сънените приливи,
брега на твоето очакване…








юли

…И когато поспре тишината
в моята празна неделна вена.
Сред стените с отминало време.
А денят с рязко щракване свърши.
И заключи остатъка думи
в непотребния слънчев пясък
от брега запустял на чувствата…
И когато засипе вятърът
изтънелите диги на залеза.
С нощен мрак…отлежал. И безпаметен.
И когато свали  любовта ми
своята зимна студена риза…

Аз за теб ще измоля
от лятото
късче синьо, дъга…
сянка близка.
…Този миг, в който скрих до сърцето си
самотата на нощния пристан.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 













гротеска

Да се върнем със теб…още днес.
По следите на лятото…Не е късно -
до там е неделя Очакване.
Виж, ръката ми как
всички пътища смачка.
Всички стари следи
скрих от тебе…И здрача.

Да се върнем…сега…
Още стъпките пазят
две черти…две тела.
(Там не сме се намразили…)
Нека вън да вали.
И подсвиркват от мрака
пожълтели листа.
Аз в съня си те чакам…
Нека бързат навън…
Сто години нататък.
В мен е жадна река
твоят дъх…Сред листата.
……
Да се върнем. Сега!
Там…в минутата лято.
На брега две вълни,
в топла пяна и вятър,
ще отмиват света
(сто години нататък…)
Да се върнеме, а
…само в стъпките пясък.
Само аз…само ти…
от минутата лятна.

Нека другите вън
да се смеят, да викат.
Да шушукат по нас.
Нека гарите тичат!
Само днес остани…
в моята делнична зима.



------
Някак в близкия ден,
след завоя отминал,
твоето  лятно лице
в мен потъна…
Със името.







































сега си хубава…

Сега си хубава.
Наричам те
              самотна есен ,
тъмен ручей.
В среднощния ми стих – обичай ме!
И ме лъжи,
             че още струвам...
Че е препълнено от сладост
сърцето ми…сега си хубава.
От пръстите ти полудявах.
Ти всяка болка
в мен изгуби…

Сега си хубава –
                в забравата
не ме оставяй да се скитам.
Разравяй с ветреното сито
жеравата
на дните  минали.

Сега си хубава –
                щастливо
ръцете ми изгарят устните.
Сега си хубава… Повярвай ми...
И ме лъжи… В съня на чувствата.

-----
Две следобедни  бразди –
земята в мен
с  небето побелява.
Душата ми – разсъхнал  летен ден …
все иска,
а не може да отплава.









земетръс


Бесило в покой – въже.
Бесило в движение – люлка.

Страх в покой –стряха.
Страх в движение – дом.

Любов в покой – сън.
Любов в движение – ревност.

-----------

Някъде,
покрай люлката
на своя дом от ревност.
Покрай стряхата,
сплела въжета. И сънища…
Сбирах живота си -
име по име.
Или в остатъци чувства,
оживели
след 9-та  семейна
по Рихтер...



















рисувай…


Рисувай лятото…Сега
рисувай  парещия дъх на пясъка,
останал в стъпките на босоногите,
от теб обичани
момичета…
На детството рисувай лятото.
Рисувай жаждата да бъдем.
Да бъдем истински,
да бъдем хубави,
да бъдем влюбени...поете.
Рисувай лятото, с морето -
до всички брегове на болката.
До коловозите от есени,
понесли в нас
следи на другия…
Като спасение, като причастие
рисувай лятото – във себе си.
Над  делничните сиви камъни
рисувай пясъчния залив.
И нашите тела,
усмивки…
попили топлината на морето.
Рисувай лятото, поете!
Понесъл своята
пиета...



















среща с теб

Ще ме познаеш ли?...
Облечен съм като на снимката .
(И малко уморен –
след нощното повикване.)
Забравих за цветя.
Забравих твоите стихове.
Далече ли съм днес.
(Или…почти пристигнах… )

Ще те позная ли?..
Като от снимката седя ,
заслушан във живота
(”вън” и “около”)…
С кафето, на пресечка
от дома ти,
един следобед
ми поднася
спомени…

Аз знам, неделята
срещу ни
до този час
бе истински вървяла.
А в теб премина
делнично и сухо-
една следа от преболяла рана…
И сянката си тук забрави -
в кафето, на пресечка от съня ми.

Един следобед ме загърна.
С поглед.
Останал след неказаните думи…














вечерен етюд

В сребърното лице
на залива …
с ирис на дъхава селска смокиня,
уличките сякаш са довеяни сламки
от безплътната кожа
на вятъра.
А усуканите ръце на рибарите
в тях изливат
на слънцето  мрежите.
После сгъват лятната вечер
под стрехите, надълбоко… Под  веждите.
И потъва морето в очите им.
Или заблестява … във виното.

Там, край лодките,
проточили сенки и спомени,
към дворовете сънени…
и към къщите…
рибите бляскат с телата си
като многоточия
по пътеката моя… за връщане…



















ретро-стих      

Бяхме жадни за звук,
                но от чиста река.
В тишината си бяла замаяни.
И потъвахме просто
в свободния текст
на поредната спряла
Промяна.

Бяхме млади,
                болнави и крехки цветя.
Отшумяваше прашен  животът .
Бяхме гладни за обич
                големи деца.
оковани във дни…до Голгота.

Наедряваха  зими . С промити лица.
Бързо свити.
В хартия от минало.
След вечерния вятър на една слепота.
По едно стръмно партийно било…
               

Бяхме жадни за звук
                и за песен деца.
Прецъфтяваха вечер поемите.
Отминавахме слаби, объркани
                там,
гдето сричаха  химн
Победените.

Отъняваха в сенки. И прашни земи
вън  летата  с езични камбани…
уморените  в нас  ,
                саморасли лица
на една непотребна Вяра.





П.С.

В прах от Сцената…
или по устните.
Между зъбите
скърцат
звуци .
Шум от нощни победи
на гвоздеи,
приковали греди.
                И чувства.
Празнично глуха – така бледорозова
гъмжи от желания
Залата.
Долу –
          следи от повърното
( гроздова ).
И се стича  по  памет
душата ми…
          
Горе скрибуца патетично безкрилие
от дежурните восъчни фигури.
(Лъскат с мастило и гланц
по мечтите ни.
И в кварталната кръчма позират…)

Всеки е с Някой ...
Щракват през ножици
отлепените дни
                от лентата.
А по кожата слизат
                на пластове
доноси
И  едрее Страхът .
                Под пердетата...






вечерна снимка
                на Румяна

Има време за тръгване,
                мила.
Има –
         още е лято.
Още сме в юли – жадни,
                задъхани…
Още белее  вятър.
               
Още е пъстра
                сянката  есен
в нашия земен  залив.
И луната е кръглата малка жълтица –
сякаш от тежък наниз.
Още пясъкът  нощем рисува
твоите вълшебни
                пръсти.
Още си хубава.
                Млада.
                И влюбена.
Още съм стих  от съня ти…               
Още прескачат сенки на спомени
оградата над очите .
А до мене лежи
детелината,
с избелялото в снимка
                момиче...
Още си хубава-
                боса, без дрехи.
И светлее  солта
                по клепачите .
Още си хубава, вярвай ми!
 Вярвай…               
Още е  синкав здрача.

Само в сън като този
                обичаме …
Остани … в тази вечерна снимка!
Остани в този миг… да потичаме.
После...
       нека съм никой.


август

…Има нещо хубаво
в края на съня ти…
Хубаво
и тъжно-
стиснато петаче.
Дланите ти пари.
Устните нагарчат.
С вятърът,
довеял
рамото на здрача.

После август хуква.
В жълтото на пътя.
Гони нощем кърпа
- края на лицето...
Хубаво и нежно…
сякаш  миг от снимка -
в късното ми лято
долетяла зима…

Има…има нещо
в края на съня ти.
Като сянка скита.
Бавно се промъква.
Праг у тебе търси.
И преля с водата…
От стреха по залез-
вечерна и млада.

Може би и август,
с пътя през сърцето,
е поспрял в реката.
За да те дочакам…









трубадур      


            
Диша
       с равното,
             в сухото,
                в тихото
житото.
Лудо шепти.
Късно е…
В късните нощни макове
никнат
    червени
          звезди.
Само по риза
нагазва  в душата ти
живата нощна  вода.
Призрачно- песенно- земно- любовно е.
В снопите – с дъх на жена...

Горе е пътят…
Утре поемам.
Нейде…
По своя си хал.
Но тук.
И сега.
С теб убивам  Смъртта .
Със Любов
от един сеновал…

-------------
Диша
       в равното,
             в сухото,
                в тихото
 името.
Лудо шепти…
Късно е в нас.
(А с нощните макове
 още живеят звезди…)



Само по думи
нагазва  душата ти
сухата нощна следа.
( Есен от песните...
Стих за прощаване.
С образ и дъх на жена...)








































спомен за лятото
               

Отминаваше лятото -
с бавни оранжеви залези .
В звук след звук -
от невидими птичи пера.
С теб живеехме в стъпките -
              пясъчни , есенни гларуси.
Скрити
в жаркият августов дъх
на нощта.

Отзвучаваше лятото –
               с  тъжно, безпаметно ехо.
След последните
топли, усмихнати дни.
Преминаващи сенки
край сезонния екот,
нощем скитаха
жадно.
В нашите бели души...

Ослепели от  синьото…
и с широко отворени зеници.
Доверчиво облекли
в охра своите мечти.
Някак сухо и стегнато…
като странници –
в себе си.
Прекосявахме лятото.
От последния стих…












днес          


Денят е като слънчев лист,
преписал 
етюд
от песните
на чучулига.
Вървя из неговото тяло.
И слушам
               как пее нежно
на тревата.
А после бавно се издига –
до шепата на уличния просяк...
В настъпилата тишина
единствен
гарванът прелита
пространствата
на сухите му длани.
Краде от там
блестящите дрънкулки
на сълзите.
В осъмналата нощна рана…

-----

Денят е като слънчев лист,
преписал
етюд
от песните на чучулига.
Вървя из неговото тяло,
прегърнал старческите длани
в съня
на моя пръв учител…














 преди тръгване          


                на пазарджишкия поет
                Атанас Иванов

СЕГА ДА ВЛЕЗЕМ С ТЕБЕ
В МАЛКА КРЪЧМА.
ДА СЕДНЕМ ТИХО.
В НЯКОЙ ПРАШЕН ЪГЪЛ.
ПРЕД ЧАША ВИНО,
СРЕД ДИМА И ГЛЪЧКАТА,
ДА ПОМЪЛЧИМЕ.
ПРЕДИ ТРЪГВАНЕ…

И ТЪЙ - ДО КЪСНА НОЩ –
 БЕЗ ЖЕСТОВЕ, БЕЗ ДУМИ.
ЗА НАШ’ТЕ  СЪНИЩА
ДА СИ ХОРТУВАМЕ.
ДОДЕТО ПОТЕКАТ
             ЛОЗНИЦИТЕ
                В ПАМИДОВО
КЪМ СУХИТЕ ПЪТЕКИ .
НА РАЗСЪМВАНЕ...


КОГА СИ ТРЪГНЕМ-
НЕКА СМЕ ПИЯНИ !
НО НЕ ОТ ВИНО,
А ОТ ЛУДОСТ НЯКАКВА.
НАД НАС
НЕВИДИМ ОБЛАК
ОТ ПОЕЗИЯ
ДА ПЛУВА В ЕСЕННА ПОЗЛАТА.
ДА БЪДАТ МОКРИ
ТЪМНИТЕ ПОЛЕТА.
И ПТИЧИ ЗВЪН
 ОТ ТАМ
 ДА НИ СЕ СЧУВА.
ДА КРАЧИМ ДЪЛГО
ПОД НЕБЕТО СИ .
И ВСЕКИ
СВОЯ ПЪТ
ДА ПРОПЪТУВА…












делнична рисунка

Бяло, бяло е след тебе…
никаква бразда.
В тишината -
лист от есен.
Лист от старостта…
Като локва е прозорецът –
в капки тънък скреж.
Накъдето си отишла.
Или по- далеч…

От завоя в мен наднича
твоята следа.
Наранена…още тичаш.
Спряла в любовта.
Няма тяло тишината.
Сякаш в този сън
есента повтаря
вярно
стъпките ти вън…

-----

Бяло…
бяло от тебе.
Като в лист овехтял
падат буквите
слепи –
непотребна печал.
Само в стъпки живея –
капки делничен скреж.
Крия есен.
В ъглите.
Прах от нощен копнеж…




приказка за заспиване

Понякога е кладенец…душата…
с потъналите стъпки на деня. Или
в замръзнали сред тялото ми думи…
отминали лица, тела…
И сън е…
Сякаш
от сключените ъгли
наднича пролетният вятър.
И падат нощните безлуния
в бразди
от дневната ми вяра…

Понякога е грапав камък,
наклонил делнично греблата.
И мляното разсипва…
тъпче, рони…И в прах
осъмва есенният вятър…

Понякога е храм…И бавно, тихо
отмива от стените си
по тъмно
страстта, покоят…капчиците време…
Такава … безразлично – сива…
облича в нощните ми стъпки
останалия път…насън…
До тебе.

Понякога е нежен зов душата…

















топли южни очи


Търся в теб…стих от име.
Още сляп… след луната. Сън от лъч…твоя сянка.
Пия те - вино в залез.
Липсва ми…дъх за пламък.
Идва с теб… птица в бяло.

Южен вик…твое тяло.
Жерав е самотата. Летен сън…с дъх от вятър.
Някога… в късно лято . Край върба по реката.
Или в стъпки живее…след очи. На осъмнал.

Още… още е цвят. В теменуга …по мрака.
Чака моите следи... твоята нощна гара.
Идва…в някакъв ден. Зима с теб. Или ято…