Валентина йотова-тодорова - дар от ангел, перевод

... Заходи слънцето на запад. И пътят в тишина се сгърби
под тежестта на листопада. Намръщен и настръхнал зъбер
скри Бог с ожалена зеница как своята сълза отрони,
тъй сякаш уморена птица с език прехапан изгъргори
и в тъмното ждрело потъна. По стихналата гръд планинска
вървях задъхан към дома си и бързах прага му да стигна.

Тогава го съзрях – отпуснат  до съхнещ изкорубен дънер –
създание със огледална същност от свят, наопаки обърнат.
Не каза той кого бе срещнал и кой крилата му разсякъл,
без укор погледът му тлееше. Мълчеше гаснещият ангел,
смирен, по-плах и от въздишка, по-изтънен от маранята.
А сивия му мътен ирис изпиваше го светлината.

И аз мълчах... Светът не случи да бъде по-добър от вчера.
Залезът ли, не разбрах, се счупи, или денят над вършето кървеше.
По-ниска от трева, смъртта приседна върху синя риза
и с ветровитите си длани страните избледнели бризна.
Олекваше, олекваше небето, в зениците му ставаше прозрачно...
–  Човеко – чух безсилен шепот, –  ако водица носиш, дай ми!

... два-три корена живовляк стрий... на раните ми ако сложиш
от лековитите треви, за малко края ще отложиш...
На болката не съм приучен и няма как да я надскоча,
объркан съм, неясни чувства у мен неистово клокочат.
Безкрил, не мога да отлитна, в земята тука ще остана.
А моята небесна нива ще съхне като лоша рана.

Бях тръгнал прошка да раздавам и за добро да ви спохождам.
Летях в окото на пожарите, държах ръката на бездомника,
когато, зъзнещ, през декември към Господ бездната го тегли,
гласа ми знаеше вертепът, спасявах в свлачища несретни,
майките, завлечени в порой, прегръщах – да не се предават,
новородените си рожби на чуждоверци да не дават...

Ти никому недей разкрива, че в тъмна доба си ме срещнал.
Светът е чужд за тази милост. И твърде млад. И не навреме
дошъл бях да раздавам щедрост... На сбогом сетния ми дъх
хвани и стискай в топли шепи – той е дар, и при това  какъв!
– искрица от духа Синовен – най-чистата  въздишка Божия!
Аз няма други да спася от болка.
                Но ти си този, който може!

(перевод с болгарского Стафидова В.М.)

…Заходит солнце на западе и пути в тишине горбятся
Под тяжестью листопада. Нахмурившись Бог возводит скалы
И скрывает как с зениц его святых на землю слеза катится
Как усталая птица… над вселенною пролетела,  пророкотала
И ущелье в тишине потонуло я спускаюсь по горной дороге
Устал и очень хочется оказаться на родном пороге.

Потом я увидел измятый журнал, кем-то брошенный глянец
Издание о сущности бытия, но мир перевёрнут и хулиганист
Что он расскажет? Да ничего. О том, кто терзал мои крылья
Гаснет мой взор, без укора в глазах  ангел молчит от  бессилья.
Смирен и напуган, облак несётся призрачен, сер и реален
Пьёт его ночь, впрочем этот вопрос, кажется прост и банален.

Я замолчал… Мир сегодня не лучше и вчера он меня позабавил
Закат ли сломался, мне непонятно или день завершился кровавый
Присела на травы  усталая смерть в синей поношенной ризе
Ветром пахнуло, и нас прикоснулись холода острые брызги
День убывает, всё убывает и небесами искрится
И еле-еле она прошептала – дай мне водицы напиться.

Два-три листика подорожника положишь на мои раны
И другие целебные травы и я возражать не стану
К боли я не приучена и вряд ли себя уврачую
Сердце моё клокочет, ног под собой не чую.
Без крыл летать невозможно  и я на земле останусь
А нива моя небесная засохнет, как засыхают раны.

Я стала на милостыню щедрой к бездомным и случайным прохожим
Как на крыльях лечу на пожары без страха упрёка и дрожи
Когда декабрь уже в разгаре с надеждой – так случится может
Что голос мой Творцом будет услышан и он обязательно поможет
Не будут деток рожать на продажу, вдруг обезумевшие мамы
Они не будут уезжать навечно в далёкие чужие страны.

Не надо людям говорить что ты меня в потёмках встретил
Мир чужд подобных убеждений, упрямый как упрямы дети
Но я пришла явить вам духа и буду искренней и щедрой
Бери его в свои ладони и будь ответственным и верным
Здесь дух сыновний чистый светлый, здесь искра Божья
Никто от боли не спасет нас, а он из тех кто может.