Слово о полку Игореве Древнерусский текст
© Copyright: Красимир Георгиев, 2013
Свидетельство о публикации №113101406795
Свидетельство о публикации №113101406795
Рецензии
С почином, уважаемый Красимир!
Быть может, будут полезны комментарии к «Слову..»?
Например в «Изборнике», Библиотека Всемирной литературы, серия первая, т. 15, изд-во «Художественная литература», Москва, 1969.
Или, например, в сети http://www.hrono.ru/dokum/1100dok/slovo2.php .
Выбранный вариант текста легко читается, однако будьте осторожны. Могут пропадать буквы (например - та преди песь пояше – пропущено «н» "песнь".) , или путаться красные и прописные буквы( например -Помняшеть бо рече, първыхъ временъ усобице. – отдельное предложение. Или -пълкы Касожьскыми – Касожьскыми с красной буквы.)
Успехов Вам в начатом деле.
Владимир Игнатьевых 14.10.2013 20:59 • Заявить о нарушении
Быть может, будут полезны комментарии к «Слову..»?
Например в «Изборнике», Библиотека Всемирной литературы, серия первая, т. 15, изд-во «Художественная литература», Москва, 1969.
Или, например, в сети http://www.hrono.ru/dokum/1100dok/slovo2.php .
Выбранный вариант текста легко читается, однако будьте осторожны. Могут пропадать буквы (например - та преди песь пояше – пропущено «н» "песнь".) , или путаться красные и прописные буквы( например -Помняшеть бо рече, първыхъ временъ усобице. – отдельное предложение. Или -пълкы Касожьскыми – Касожьскыми с красной буквы.)
Успехов Вам в начатом деле.
Владимир Игнатьевых 14.10.2013 20:59 • Заявить о нарушении
Спасибо от всего сердца за помощь и за сопричастность, Владимир. Уже много времени работаю над "Слово о походе Игоревом", сделал два варианта, но не остался довольным и начал сначала. Когда успею окончить, не знаю, но попытки продолжают.
Благодарю и за рекомендацию на "Моление Даниила Заточника". Перевел, буду рад, если мой перевод окажется успешным. Сегодня вечером поставлю на свою страницу.
Желаю успехов, друже! Надеюсь, что с тобой все в порядке - и здоровье, и наука, и творчество.
С уважением и теплом,
Красимир
---------------
„МОЛЕНИЕ ДАНИИЛА ЗАТОЧНИКА, НАПИСАННОЕ ИМ СВОЕМУ КНЯЗЮ ЯРОСЛАВУ ВЛАДИМИРОВИЧУ”
Даниил Заточник (ХII-ХIII в.)
Перевод с древнерусского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
Даниил Заточник
СЛОВО НА ДАНИИЛ ЗАТОЧНИК, НАПИСАНО ДО НЕГОВИЯ КНЯЗ ЯРОСЛАВ ВЛАДИМИРОВИЧ
Да протръбим като в тръби, ковани от злато, със силата огромна на ума си и да засвирим на сребърните органи на гордостта със свойта мъдрост. Вдигни се, моя слава, вдигни се ти в псалтири звучни, в гусли! Ще стана рано и ще ти се изповядам. Ще ти разкрия в притчи моите загадки и пред народите ще възвестя за славата си. Сърцето в тялото на умния укрепва с неговите красота и мъдрост.
Като перото на книжовник-бързописец бе езикът ми и като речен бързей приветлива бе устата ми. Затуй направих опит да напиша за оковите на моето сърце и ги разбих с ожесточение, тъй както древните разбивали са младенците в камък.
Но се страхувам, господарю, от присъдата ти.
И тъй като съм аз като проклетата смокиня – нямам плод на покаяние, понеже е сърцето ми като лице без поглед, а като нощен гарван е умът ми, бодърстващ сред върховете, затуй животът ми с безчестие приключи, както при царете ханаански, и покри ме нищетата като Червеното море, покрило фараона.
И всичко туй написах аз, страхувайки се от лицето на съдбата като робинята Агар от господарката си Сара.
Ала видях, че добродушен си към мене, господарю, и към твоята любов посегнах. Защото, както е в Писанието речено: „На просещия дай, на чукащия отвори, за да не си извергнат ти от царството небесно!”; защото писано е: „Мъката си с Господ сподели и той вовек ще те нахрани!”
Защото, княже-господарю, съм като трева повехнала, растяща под стена, върху която нито слънце грее, нито дъжд вали; така от всички съм обиждан, щом неограден съм със страха от твоя гняв като с най-твърда крепост.
Към мен не гледай, господарю, като вълк към агне, а както майка рожбата си гледа. Виж птиците небесни – не орат те и не сеят, но на милост Божия се уповават; тъй и ние, господарю, твойта милост търсим.
Защо на някой, господарю, Боголюбово се пада, а за мен е люта мъка; на някой Бяло езеро се пада, а за мен е езерото от смола по-черно; за някого просветва Лаче езеро, а мен с горчив плач ме облива; за някого – Нов град, защо ли щастието ми не разцъфтя и в моя дом се срутиха ъглите?
Приятели и близки се отказаха от мен, защото не наредих пред тях трапези с ястия разнообразни. Мнозина другаруваха си с мен на маса и ръце протягахме към общата солница, но след бедите ми във врагове превърнаха се с помисли да ме препънат, очите им за мен тъжат, а със сърцето си ми се присмиват. Затуй не вярвай на приятел и на брат не се надявай.
Княз Ростислав не ме излъга, като каза: „По-добре е смърт да ме застигне, отколкото князуването Курско!”, а мъжете тъй говорят: „По-добре е смърт, отколкото живот в мизерия!” „Не ми въздавай, Господи, нито богатство, нито бедност – Соломон изрече, – ако богат съм, ще се възгордея, ако пък съм беден, за кражба или за разбойничество ще помисля...”, като жена в разврата.
Та затова, обзет от нищета, те призовавам, сине на великия цар Владимир, и за да не ридая аз като Адам за рая, разпръскай облак върху почвата на моите тегоби.
Защото, господарю наш, мъжът богат навсякъде познат е – и в чужбина дружба вижда, а бедният дори в родината е ненавиждан. Богатият когато заговори – всички млъкват и след това до облаците думите му вдигат, а бедният опита ли се да говори – срещу него викат. Богати ли са дрехите, то думите са уважавани.
Мой княже, господарю, избави ме от таз мизерия като сърна от мрежа, като врабче от примка, като патица от ноктите на ястреб и като овца от лъвска паст спаси ме.
Нали съм аз като дърво край пътя! И както клоните секат и в огън хвърлят, така от всички съм обиждан, княже, защото твоят гняв със страх не ме обгражда.
Както калаят чезне при топене, така е и с човека, който бедства. Нали не може никой нито с шепи сол да гълта, нито пък в мъката си да запази разум; човек хитрува и мъдрува, но за чужда сметка, за своята беда не може да разсъди. Топи се с огън златото, човекът – с напаст; пшеницата, ако добре е смляна, чист хляб ще дава, а при бедствие умът узрява. Молецът, княже, дрехите яде, човека го яде тъгата; тя, тъгата, костите човешки изсушава.
Ако помогнеш на човек тъгуващ да не се предава, то все едно е, че вода студена в зноен ден му даваш.
На пролетта се радва птицата, на майка си се радва младенецът; земята пролетта ще украси с цветя, а ти ще оживяваш с милостта си хората – сираци и вдовици, от велможите обиждани.
Мой княже, господарю! Покажи лицето си, защото твоят глас е сладък, твоят образ е прекрасен, мед тече от твоята уста и твоят дар е като райски плод!
Когато си услаждаш с много ястия, си припомни за мен, за дъвчещия хлебец сух; когато пиеш сладко питие, си припомни за мен, за пиещия застояла влага; когато под самурени завивки си лежиш в леглото меко, си спомни за мен, лежащия под дрипа, вцепенен от студ под капки дъжд, като стрели пронизващи сърцето.
За подаяния към бедните ръката ти да се разтвори, княже, господарю мой, защото нито с чаша може да се изгребе морето, нито с молбите наши ще се изтощи домът ти. Както серкмето не задържа в себе си водата, а задържа само риби, така и ти събрано злато и сребро на хората раздавай, княже.
Платното, избродирано с коприна разноцветна, свойта красота показва; така ти, княже, с хората си честен и прославян си във всичките страни. Нали, когато някога цар Йезекил се е похвалил пред посланиците вавилонски с многото си злато и сребро, те казали: „А царят ни е по-богат от теб – не с многото си злато, а със свойте войни многобройни! Бойците злато ще намерят, но със златото добри бойци не ще намериш!” Както е казал князът Светослав, синът на Олег, нападнал Цариград със своята дружина малка: „Братя, или от този град ний ще загинем, или пък този град ний ще плениме!” Както е рекъл Бог, така ще бъде: един ще гони сто, а сто ще разгромят хиляда. Надяващият се на Господ няма като канарите на Сион да трепне.
Тъй както е добре конете ни зад хълмовете да пасат, така войската на добрия княз добре воюва. В безредиците полкове загиват. Аз виждал съм огромен змей, ала безглав; така е с полковете многобройни, но без княз добър.
Нали се с пръсти гуслите настройват, а тялото крепи се с жили, а дъбът е силен с многото си корени – както градът ни с твойто управление.
Защото князът щедър е баща на много люде, нали мнозина са оставили баща и майка и при него са отишли. При господар добър до свободата ще дослужиш, а служейки на злия господар, ти още по-голямо робство ще заслужиш. Защото князът щедър е като река, течаща през дъбравата, която напоява хората и зверовете, а князът алчен е като река под брегове скалисти: не можеш там да пиеш, нито коня си да напоиш. Боляринът щом щедър е, е като кладенец с водица чиста посред пътя, а алчен ли е, кладенец солен е.
Не си прави дворец до царския дворец и не заселвай село до княжеското село, защото господарският боил е като огън, разпален върху трепетлика, а ратаите му са като искри. Ако от огъня се скриеш, от искрите няма как да се предпазиш, скоро дрехите ти те ще прогорят.
Ти, господарю, не лишавай мъдрия бедняк от хляб, богатия глупак до облаците не възнасяй! Защото мъдрият бедняк е като злато в мръсен съд, а глупавият и нагизден богаташ възглавница копринена е, но натъпкана със слама.
Ти, господарю мой, не гледай мойта външност, вътре погледни! Макар да съм облечен бедно, господарю, с разум съм богат; на възраст млад съм, ала стар е смисълът ми. Като орел във въздуха със свойта мисъл бих се реял.
Ако поставиш съд грънчарски под капчука на езика ми, то нека от устата моя сладки като мед слова накапят. Така Давид е казал: „Думите ти сладки са, те по-добри от мед за моите уста са!” А Соломон е казал: „Думите добри в душата сладост напояват и на безумното сърце тъгата заглушават.”
Красимир Георгиев 15.02.2015 21:57 Заявить о нарушении
Благодарю и за рекомендацию на "Моление Даниила Заточника". Перевел, буду рад, если мой перевод окажется успешным. Сегодня вечером поставлю на свою страницу.
Желаю успехов, друже! Надеюсь, что с тобой все в порядке - и здоровье, и наука, и творчество.
С уважением и теплом,
Красимир
---------------
„МОЛЕНИЕ ДАНИИЛА ЗАТОЧНИКА, НАПИСАННОЕ ИМ СВОЕМУ КНЯЗЮ ЯРОСЛАВУ ВЛАДИМИРОВИЧУ”
Даниил Заточник (ХII-ХIII в.)
Перевод с древнерусского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
Даниил Заточник
СЛОВО НА ДАНИИЛ ЗАТОЧНИК, НАПИСАНО ДО НЕГОВИЯ КНЯЗ ЯРОСЛАВ ВЛАДИМИРОВИЧ
Да протръбим като в тръби, ковани от злато, със силата огромна на ума си и да засвирим на сребърните органи на гордостта със свойта мъдрост. Вдигни се, моя слава, вдигни се ти в псалтири звучни, в гусли! Ще стана рано и ще ти се изповядам. Ще ти разкрия в притчи моите загадки и пред народите ще възвестя за славата си. Сърцето в тялото на умния укрепва с неговите красота и мъдрост.
Като перото на книжовник-бързописец бе езикът ми и като речен бързей приветлива бе устата ми. Затуй направих опит да напиша за оковите на моето сърце и ги разбих с ожесточение, тъй както древните разбивали са младенците в камък.
Но се страхувам, господарю, от присъдата ти.
И тъй като съм аз като проклетата смокиня – нямам плод на покаяние, понеже е сърцето ми като лице без поглед, а като нощен гарван е умът ми, бодърстващ сред върховете, затуй животът ми с безчестие приключи, както при царете ханаански, и покри ме нищетата като Червеното море, покрило фараона.
И всичко туй написах аз, страхувайки се от лицето на съдбата като робинята Агар от господарката си Сара.
Ала видях, че добродушен си към мене, господарю, и към твоята любов посегнах. Защото, както е в Писанието речено: „На просещия дай, на чукащия отвори, за да не си извергнат ти от царството небесно!”; защото писано е: „Мъката си с Господ сподели и той вовек ще те нахрани!”
Защото, княже-господарю, съм като трева повехнала, растяща под стена, върху която нито слънце грее, нито дъжд вали; така от всички съм обиждан, щом неограден съм със страха от твоя гняв като с най-твърда крепост.
Към мен не гледай, господарю, като вълк към агне, а както майка рожбата си гледа. Виж птиците небесни – не орат те и не сеят, но на милост Божия се уповават; тъй и ние, господарю, твойта милост търсим.
Защо на някой, господарю, Боголюбово се пада, а за мен е люта мъка; на някой Бяло езеро се пада, а за мен е езерото от смола по-черно; за някого просветва Лаче езеро, а мен с горчив плач ме облива; за някого – Нов град, защо ли щастието ми не разцъфтя и в моя дом се срутиха ъглите?
Приятели и близки се отказаха от мен, защото не наредих пред тях трапези с ястия разнообразни. Мнозина другаруваха си с мен на маса и ръце протягахме към общата солница, но след бедите ми във врагове превърнаха се с помисли да ме препънат, очите им за мен тъжат, а със сърцето си ми се присмиват. Затуй не вярвай на приятел и на брат не се надявай.
Княз Ростислав не ме излъга, като каза: „По-добре е смърт да ме застигне, отколкото князуването Курско!”, а мъжете тъй говорят: „По-добре е смърт, отколкото живот в мизерия!” „Не ми въздавай, Господи, нито богатство, нито бедност – Соломон изрече, – ако богат съм, ще се възгордея, ако пък съм беден, за кражба или за разбойничество ще помисля...”, като жена в разврата.
Та затова, обзет от нищета, те призовавам, сине на великия цар Владимир, и за да не ридая аз като Адам за рая, разпръскай облак върху почвата на моите тегоби.
Защото, господарю наш, мъжът богат навсякъде познат е – и в чужбина дружба вижда, а бедният дори в родината е ненавиждан. Богатият когато заговори – всички млъкват и след това до облаците думите му вдигат, а бедният опита ли се да говори – срещу него викат. Богати ли са дрехите, то думите са уважавани.
Мой княже, господарю, избави ме от таз мизерия като сърна от мрежа, като врабче от примка, като патица от ноктите на ястреб и като овца от лъвска паст спаси ме.
Нали съм аз като дърво край пътя! И както клоните секат и в огън хвърлят, така от всички съм обиждан, княже, защото твоят гняв със страх не ме обгражда.
Както калаят чезне при топене, така е и с човека, който бедства. Нали не може никой нито с шепи сол да гълта, нито пък в мъката си да запази разум; човек хитрува и мъдрува, но за чужда сметка, за своята беда не може да разсъди. Топи се с огън златото, човекът – с напаст; пшеницата, ако добре е смляна, чист хляб ще дава, а при бедствие умът узрява. Молецът, княже, дрехите яде, човека го яде тъгата; тя, тъгата, костите човешки изсушава.
Ако помогнеш на човек тъгуващ да не се предава, то все едно е, че вода студена в зноен ден му даваш.
На пролетта се радва птицата, на майка си се радва младенецът; земята пролетта ще украси с цветя, а ти ще оживяваш с милостта си хората – сираци и вдовици, от велможите обиждани.
Мой княже, господарю! Покажи лицето си, защото твоят глас е сладък, твоят образ е прекрасен, мед тече от твоята уста и твоят дар е като райски плод!
Когато си услаждаш с много ястия, си припомни за мен, за дъвчещия хлебец сух; когато пиеш сладко питие, си припомни за мен, за пиещия застояла влага; когато под самурени завивки си лежиш в леглото меко, си спомни за мен, лежащия под дрипа, вцепенен от студ под капки дъжд, като стрели пронизващи сърцето.
За подаяния към бедните ръката ти да се разтвори, княже, господарю мой, защото нито с чаша може да се изгребе морето, нито с молбите наши ще се изтощи домът ти. Както серкмето не задържа в себе си водата, а задържа само риби, така и ти събрано злато и сребро на хората раздавай, княже.
Платното, избродирано с коприна разноцветна, свойта красота показва; така ти, княже, с хората си честен и прославян си във всичките страни. Нали, когато някога цар Йезекил се е похвалил пред посланиците вавилонски с многото си злато и сребро, те казали: „А царят ни е по-богат от теб – не с многото си злато, а със свойте войни многобройни! Бойците злато ще намерят, но със златото добри бойци не ще намериш!” Както е казал князът Светослав, синът на Олег, нападнал Цариград със своята дружина малка: „Братя, или от този град ний ще загинем, или пък този град ний ще плениме!” Както е рекъл Бог, така ще бъде: един ще гони сто, а сто ще разгромят хиляда. Надяващият се на Господ няма като канарите на Сион да трепне.
Тъй както е добре конете ни зад хълмовете да пасат, така войската на добрия княз добре воюва. В безредиците полкове загиват. Аз виждал съм огромен змей, ала безглав; така е с полковете многобройни, но без княз добър.
Нали се с пръсти гуслите настройват, а тялото крепи се с жили, а дъбът е силен с многото си корени – както градът ни с твойто управление.
Защото князът щедър е баща на много люде, нали мнозина са оставили баща и майка и при него са отишли. При господар добър до свободата ще дослужиш, а служейки на злия господар, ти още по-голямо робство ще заслужиш. Защото князът щедър е като река, течаща през дъбравата, която напоява хората и зверовете, а князът алчен е като река под брегове скалисти: не можеш там да пиеш, нито коня си да напоиш. Боляринът щом щедър е, е като кладенец с водица чиста посред пътя, а алчен ли е, кладенец солен е.
Не си прави дворец до царския дворец и не заселвай село до княжеското село, защото господарският боил е като огън, разпален върху трепетлика, а ратаите му са като искри. Ако от огъня се скриеш, от искрите няма как да се предпазиш, скоро дрехите ти те ще прогорят.
Ти, господарю, не лишавай мъдрия бедняк от хляб, богатия глупак до облаците не възнасяй! Защото мъдрият бедняк е като злато в мръсен съд, а глупавият и нагизден богаташ възглавница копринена е, но натъпкана със слама.
Ти, господарю мой, не гледай мойта външност, вътре погледни! Макар да съм облечен бедно, господарю, с разум съм богат; на възраст млад съм, ала стар е смисълът ми. Като орел във въздуха със свойта мисъл бих се реял.
Ако поставиш съд грънчарски под капчука на езика ми, то нека от устата моя сладки като мед слова накапят. Така Давид е казал: „Думите ти сладки са, те по-добри от мед за моите уста са!” А Соломон е казал: „Думите добри в душата сладост напояват и на безумното сърце тъгата заглушават.”
Красимир Георгиев 15.02.2015 21:57 Заявить о нарушении
Когато мъдър мъж изпратиш, му обясняваш малко, ала глупавия щом изпратиш, следи го, че ще се обърка. Блага на мъдрия очите търсят, а на глупавия – пир в дома ти. По-умно е да слушаш спор между умници, а не съвети от глупаци. Когато мъдрия съветваш, той по-мъдър става.
Недей да сееш жито върху синор, нито мъдрост към сърцето на глупака. Защото глупавите нито сеят, нито жънат, нито житото в хамбар събират, но от глупостта си пак се раждат. Да учиш глупавия, все едно е, че от мех пробит вода ще пиеш; както не искат кучетата и свинете злато и сребро, така за глупавия са излишни мъдрите слова; мъртвеца няма да разсмееш, глупавия няма да научиш. Ако синигерът орел погълне, ако камъкът заплува по водата, ако свинята срещу катерицата залае, чак тогава глупавият ум ще придобие.
Нима ще кажеш: „Ти от глупост всичко туй ми наговори!” Ала не си видял небето да е празно, нито звезди в поляните, нито глупак, говорещ умно. Нима ще кажеш: „Лъжеш като пес!” Ала доброто свое куче князът и болярите обичат. Нима ще кажеш: „Думи на крадец!” Ако умеех да крада, не бих ти се оплаквал. Нали девицата погубва красотата си с прелюбодейство, а мъжът погубва мъжеството свое с кражба.
Мой господарю! Нали не е само морето, като потопява корабите, а помагат му и ветровете; не само огънят желязото калява, а и духането с мехове към него. И князът грешките си сам не прави, а съветниците му го водят. С добър съветник съвещава ли се, ще се възвиси, а с лош съветник и от малкото ще се лиши.
Нали в пословиците се говори: не е добитък сред добитъка козата и не е звяр сред зверовете таралежът, и не е риба като други риби ракът, и не е птица като други птици прилепът; тъй не е мъж мъжът, ако жена му го командва, не е жена жената, ако някъде прелюбодейства, и не е редно за жените данъци да внасяш.
Чудо за чудене ли е, когато някой заради зестрата й вземе си женица-изрод?
Като видях жената грозновата пред огледалото с червило да се маже, й рекох: „В огледалото не се оглеждай – ще видиш грозотата на лицето си и ще се натъжиш и озлобиш.”
Нима ще ме съветваш: „Ожени се при тъст богат за чест и полза волно да пиеш и да хапваш там край него!” Не, по-добре за мен ще бъде кафяв див вол в дома си да докарам, а не с жена злоблива да се свържа – защото волът не говори, зло не мисли, пък зла жена, щом биеш я, вбесява се, а щом си кротък с нея, се надува, с богатството си се гордее, а за бедността на другите злослови.
Какво е зла жена? Търговка грубовата, кощунствен бесен женски дявол. Какво е зла жена? Тя хорски смут е, заслепяване на мисълта ни е, към всичко злобна е и в църквата за дявола събира почит, защитница е на греха, преграда за спасението.
Щом някой мъж е заслепен от красотата на жена си и от ласкавите й лъстиви думи, а делата й не проверява, то изпрати му, Боже, треска и проклет да бъде.
А как да разпознаете жената зла, събратя? Ще каже тя на своя мъж: „Ти светлина си за очите ми, стопанино. Дори да те погледна аз не мога, говориш ли, от твоя взор примирам, слабеят частите на тялото ми, ничком падам...”
Жени, спомнете си словата на апостол Павел: кръстът е на църквата главата, а мъжът – на своята жена. Коленичете в църквата, жени, на Бог и на светата Богородица молете се, а ако искате да се научите на нещо, учете се от своите мъже в дома си. А вий, мъже, според законите жените си пазете, защото не е лесно да откриете добра жена.
Добра жена – венец на своя мъж и негово спокойствие, а зла жена – най-люта мъка, разорение за къщата. Както дървото червеят разяжда, жената зла дома на своя мъж отслабва. В пробита лодка по-добре да плуваш, отколкото със зла жена да си споделяш; при лодката пробита дрехите се мокрят, а лошата жена живота на мъжа си ще погуби. Ти по-добре е камъка да удряш, а не жената зла да учиш; желязото ще разтопиш, но зла жена не ще научиш.
Защото зла ли е жената, тя нито учения слуша, нито свещеника почита, нито страхува се от Бога, от хората не се срамува, упреква всички и осъжда всичко.
Кой по-свиреп е от лъва сред четриногите и кой е по-коварен от змията сред пълзящите? От всички тях най-зла жената зла е. И на земята няма нищо по-жестоко от лютата коварна женска злоба. В предишно време заради жена от рая прародителят Адам е бил изгонен; с коварството на своята жена в тъмница бил затворен Йосиф; пророкът Даниил е хвърлен заради жена сред ров дълбок, където лъвове са лижели краката му. О, остро зло оръжие на дявола, стрела отровна литнала!
На някакъв човек починала жена му, а след смъртта й той децата си започнал да продава. Когато хората попитали: „Защо децата си продаваш?”, отвърнал той: „Ако на майка си приличат, като пораснат, мен ще продадат...”
Но да се върнем към предишните ни думи. Не съм пътувал зад морето, княже, при философите не съм се учил, но бях като пчела – прелитаща от цвят на цвят, събираща меда си в пита; така и аз от книгите събрах и сладостта на думите, и смисъла им, и ги смесих, както мех водата морска смесва.
И ще допълня още малко. Не забранявай на глупака глупостта му, та ти на него да не заприличаш. Аз с него няма да говоря. За да не бъда като мех пробит, ронещ богатство в липсващи ръце, и да не заприличам аз на камъните воденични, които хранят много хора, но себе си не могат да наситят с жито; за да не досадя на людете с премногословието на беседата си, подобно птица, каканижеща си песни, които скоро ще възненавидят. Нали и поговорките твърдят: не е добра речта, щом дълга е, добра е дългата и скъпа тъкан.
О, Господи! Окриляй княза ни и дай му силата безкрайна на Самсон и храбростта на Александър, разумността на Йосиф, мъдростта на Соломон, умелата изкусност на Давид; и умножавай людете в краката му. Слава на Бога наш – и нине, и присно, и во веки веков.
* „Слово на Даниил Заточник, написано до неговия княз Ярослав Владимирович” е паметник на руската литература от началото на ХIII в., послание към переяславския княз Ярослав Всеволодович.
Красимир Георгиев 15.02.2015 21:58 Заявить о нарушении
Недей да сееш жито върху синор, нито мъдрост към сърцето на глупака. Защото глупавите нито сеят, нито жънат, нито житото в хамбар събират, но от глупостта си пак се раждат. Да учиш глупавия, все едно е, че от мех пробит вода ще пиеш; както не искат кучетата и свинете злато и сребро, така за глупавия са излишни мъдрите слова; мъртвеца няма да разсмееш, глупавия няма да научиш. Ако синигерът орел погълне, ако камъкът заплува по водата, ако свинята срещу катерицата залае, чак тогава глупавият ум ще придобие.
Нима ще кажеш: „Ти от глупост всичко туй ми наговори!” Ала не си видял небето да е празно, нито звезди в поляните, нито глупак, говорещ умно. Нима ще кажеш: „Лъжеш като пес!” Ала доброто свое куче князът и болярите обичат. Нима ще кажеш: „Думи на крадец!” Ако умеех да крада, не бих ти се оплаквал. Нали девицата погубва красотата си с прелюбодейство, а мъжът погубва мъжеството свое с кражба.
Мой господарю! Нали не е само морето, като потопява корабите, а помагат му и ветровете; не само огънят желязото калява, а и духането с мехове към него. И князът грешките си сам не прави, а съветниците му го водят. С добър съветник съвещава ли се, ще се възвиси, а с лош съветник и от малкото ще се лиши.
Нали в пословиците се говори: не е добитък сред добитъка козата и не е звяр сред зверовете таралежът, и не е риба като други риби ракът, и не е птица като други птици прилепът; тъй не е мъж мъжът, ако жена му го командва, не е жена жената, ако някъде прелюбодейства, и не е редно за жените данъци да внасяш.
Чудо за чудене ли е, когато някой заради зестрата й вземе си женица-изрод?
Като видях жената грозновата пред огледалото с червило да се маже, й рекох: „В огледалото не се оглеждай – ще видиш грозотата на лицето си и ще се натъжиш и озлобиш.”
Нима ще ме съветваш: „Ожени се при тъст богат за чест и полза волно да пиеш и да хапваш там край него!” Не, по-добре за мен ще бъде кафяв див вол в дома си да докарам, а не с жена злоблива да се свържа – защото волът не говори, зло не мисли, пък зла жена, щом биеш я, вбесява се, а щом си кротък с нея, се надува, с богатството си се гордее, а за бедността на другите злослови.
Какво е зла жена? Търговка грубовата, кощунствен бесен женски дявол. Какво е зла жена? Тя хорски смут е, заслепяване на мисълта ни е, към всичко злобна е и в църквата за дявола събира почит, защитница е на греха, преграда за спасението.
Щом някой мъж е заслепен от красотата на жена си и от ласкавите й лъстиви думи, а делата й не проверява, то изпрати му, Боже, треска и проклет да бъде.
А как да разпознаете жената зла, събратя? Ще каже тя на своя мъж: „Ти светлина си за очите ми, стопанино. Дори да те погледна аз не мога, говориш ли, от твоя взор примирам, слабеят частите на тялото ми, ничком падам...”
Жени, спомнете си словата на апостол Павел: кръстът е на църквата главата, а мъжът – на своята жена. Коленичете в църквата, жени, на Бог и на светата Богородица молете се, а ако искате да се научите на нещо, учете се от своите мъже в дома си. А вий, мъже, според законите жените си пазете, защото не е лесно да откриете добра жена.
Добра жена – венец на своя мъж и негово спокойствие, а зла жена – най-люта мъка, разорение за къщата. Както дървото червеят разяжда, жената зла дома на своя мъж отслабва. В пробита лодка по-добре да плуваш, отколкото със зла жена да си споделяш; при лодката пробита дрехите се мокрят, а лошата жена живота на мъжа си ще погуби. Ти по-добре е камъка да удряш, а не жената зла да учиш; желязото ще разтопиш, но зла жена не ще научиш.
Защото зла ли е жената, тя нито учения слуша, нито свещеника почита, нито страхува се от Бога, от хората не се срамува, упреква всички и осъжда всичко.
Кой по-свиреп е от лъва сред четриногите и кой е по-коварен от змията сред пълзящите? От всички тях най-зла жената зла е. И на земята няма нищо по-жестоко от лютата коварна женска злоба. В предишно време заради жена от рая прародителят Адам е бил изгонен; с коварството на своята жена в тъмница бил затворен Йосиф; пророкът Даниил е хвърлен заради жена сред ров дълбок, където лъвове са лижели краката му. О, остро зло оръжие на дявола, стрела отровна литнала!
На някакъв човек починала жена му, а след смъртта й той децата си започнал да продава. Когато хората попитали: „Защо децата си продаваш?”, отвърнал той: „Ако на майка си приличат, като пораснат, мен ще продадат...”
Но да се върнем към предишните ни думи. Не съм пътувал зад морето, княже, при философите не съм се учил, но бях като пчела – прелитаща от цвят на цвят, събираща меда си в пита; така и аз от книгите събрах и сладостта на думите, и смисъла им, и ги смесих, както мех водата морска смесва.
И ще допълня още малко. Не забранявай на глупака глупостта му, та ти на него да не заприличаш. Аз с него няма да говоря. За да не бъда като мех пробит, ронещ богатство в липсващи ръце, и да не заприличам аз на камъните воденични, които хранят много хора, но себе си не могат да наситят с жито; за да не досадя на людете с премногословието на беседата си, подобно птица, каканижеща си песни, които скоро ще възненавидят. Нали и поговорките твърдят: не е добра речта, щом дълга е, добра е дългата и скъпа тъкан.
О, Господи! Окриляй княза ни и дай му силата безкрайна на Самсон и храбростта на Александър, разумността на Йосиф, мъдростта на Соломон, умелата изкусност на Давид; и умножавай людете в краката му. Слава на Бога наш – и нине, и присно, и во веки веков.
* „Слово на Даниил Заточник, написано до неговия княз Ярослав Владимирович” е паметник на руската литература от началото на ХIII в., послание към переяславския княз Ярослав Всеволодович.
Красимир Георгиев 15.02.2015 21:58 Заявить о нарушении
Дорогой друже, Красимир!
Я поражен и восхищен твоим трудом!
Поражен, прежде всего, твоим твердым словом, твёрдым исполнением намерений.
Даже я, не литератор, представляю какие трудности в переводе старорусской литературы на русский язык. Перевод же на болгарский, хоть и близкий язык, вдвойне труднее.
А восхищение мое связано с тем, что свиток, найденный в одном из монастырей моего города, будет прочитан во многих других странах. Поэтому я радуюсь твоему успеху от всего сердца. Также сердечна моя благодарность тебе за этот перевод.
Теперь мне предстоит радостный труд читательский.
Спасибо за интерес к моим делам. Здоровье, слава Богу, позволяет трудиться, продвигать свои идеи до результата. Музе моей, однако, тяжело, больно и не радостно. Надеюсь на лучшие времена.
Будь здрав, Красимир. Быть добру!
Владимир Игнатьевых 15.02.2015 22:21 Заявить о нарушении
Я поражен и восхищен твоим трудом!
Поражен, прежде всего, твоим твердым словом, твёрдым исполнением намерений.
Даже я, не литератор, представляю какие трудности в переводе старорусской литературы на русский язык. Перевод же на болгарский, хоть и близкий язык, вдвойне труднее.
А восхищение мое связано с тем, что свиток, найденный в одном из монастырей моего города, будет прочитан во многих других странах. Поэтому я радуюсь твоему успеху от всего сердца. Также сердечна моя благодарность тебе за этот перевод.
Теперь мне предстоит радостный труд читательский.
Спасибо за интерес к моим делам. Здоровье, слава Богу, позволяет трудиться, продвигать свои идеи до результата. Музе моей, однако, тяжело, больно и не радостно. Надеюсь на лучшие времена.
Будь здрав, Красимир. Быть добру!
Владимир Игнатьевых 15.02.2015 22:21 Заявить о нарушении
Уважаемый Красимир,
даже первое чтение дает представление, насколько точности и достоверности перевода.
Даже малые детали говорят об этой точности. Например, в начале «… въстани въ псалтыри и в гуслех.» Твой перевод «…вдигни се ти в псалтири звучни, в гусли» говорит, что «псалтыри» это не книга, а лира, или домра звучная (т.е она звучит, как и гусли в руках рассказчика.
Но, позволь мне, непонимающему, спросить.
Есть две редакции названия: «Слово Даниила Заточеника, еже написана своему князю Ярославу Володимеровичю» - первая, и вторая «Моление…
Быть может использовать одну версию названия в переводе?
С извинениями
Владимир.
Владимир Игнатьевых 15.02.2015 23:00 Заявить о нарушении
даже первое чтение дает представление, насколько точности и достоверности перевода.
Даже малые детали говорят об этой точности. Например, в начале «… въстани въ псалтыри и в гуслех.» Твой перевод «…вдигни се ти в псалтири звучни, в гусли» говорит, что «псалтыри» это не книга, а лира, или домра звучная (т.е она звучит, как и гусли в руках рассказчика.
Но, позволь мне, непонимающему, спросить.
Есть две редакции названия: «Слово Даниила Заточеника, еже написана своему князю Ярославу Володимеровичю» - первая, и вторая «Моление…
Быть может использовать одну версию названия в переводе?
С извинениями
Владимир.
Владимир Игнатьевых 15.02.2015 23:00 Заявить о нарушении
Спасибо большое, Владимир, за замечание. Я тоже думал,что надо оставить только "Слово...". Так и сделаю. Еще раз благодарю. Я очень ценю твое мнение.
С теплом,
Красимир
Красимир Георгиев 15.02.2015 23:16 Заявить о нарушении
С теплом,
Красимир
Красимир Георгиев 15.02.2015 23:16 Заявить о нарушении
Еще раз попробовал...
Удачи, друже Владимир!
К.
---------------
Перевод с древнерусского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
СЛОВО ЗА ПОЛКА НА ИГОР (СЛОВО ЗА ПОХОДА НА ИГОР – ИГОР, СИН НА СВЯТОСЛАВ, ВНУК НА ОЛЕГ)
Не е ли време, братя, със старовремски думи таз повест да разкажем – за похода на Игор, Игор Святославич? Таз песен да започнем за станали събития, за истински неща, а не с измислиците на Боян! Боян е вещ в словата, но щом засъчинява, в дървета се оплита и като вълк се скита, като орел под облаци облита. За прежни времена на битки щом си спомни, соколи десет пуска срещу ято лебеди и първият догонен лебед пее за грохналия Ярослав, за храбрия Мстислав, заклал Редед пред полкове касожски, за аления Роман Святославич. Но не соколи десет срещу ято лебедово е Боян изпратил, братя, а своите пророчески умели пръсти върху живи струни е полагал и те за княжеската слава са гърмели.
Да почнем, братя, тази повест от стария ни Владимир до днешния ни Игор, който, със смелост закален, заострил мъжество и боен дух в сърцето, поведе храбрите си полкове към половецката земя, за да гради земята руска.
Погледна Игор слънцето и зърна, че тъмнината на светилото войската е покрила, и каза Игор на дружината си: „Братя и дружина! Ний по-добре е в битката да паднем, ала в плен да не попаднем, да оседлаем, братя, бързите коне и синия простор на Дон да видим!” И запечатаха се думите на княза от небесното видение за Дон велики: „Аз искам – каза – копие да счупя в степи половецки с вас, руснаци! Аз да загина искам или да отпия с шлем вода от Дон.”
О, ти, Бояне, славей на предишно време! Ако възпееш тези полкове със славееви трели и мисълта ти скача по дърветата, умът ти облаци облита, изплитайки сред славата и старо, и сегашно време, и като вълк обхождайки Троянова пътека от поля към планини, така тогава ще се носи славата на Игор, внук на Олег: „Не буря е соколите отнесла през полетата широки, а към великия ни Дон летят ятата птици.” Или така започвала би тя, пророк Бояне, внук на Велес: „Конете цвилят след реката Сула, прозвънва славата на Киев! Тръбят тръбите в Новгород и знамена в Путивл се веят!”
Дочака Игор своя мил брат Всеволод. И буй-тур Всеволод му каза: „Ти светла светлина си, брате Игор! Двамата сме Святославичи. Ти оседлавай, брате, бързите коне, а моите коне при Курск отдавна чакат. Куряните ми са дружина опитна – те под тръбите са повивани, под шлемовете са отгледани, с върха на копието са отхранени; обходени от тях са пътищата, рововете са познати, лъковете са опънати, колчаните отворени, а сабите наострени; те като сиви вълци скачат из полето и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.”
Тогава се качи на златното си стреме Игор, по полето чисто тръгна князът. Помръкна слънцето и мракът пътя прегради; тъмата, предвещала буря, с гръм птиците пробуди, зверовете сепна. Прикри се дивото и от върха на дървесата крясна и заповяда да се подчини земята непозната. И Волга, и Поморие, Сурожа и Корсуня, а и ти, тмутаракански идол! Половците по пътищата неотъпкани към Дон велики вече тичат, каруците им скърцат в полунощ и като лебеди подплашени пищят и съскат.
Повежда войните си Игор и към Дон ги води. А бедата дебне, по дъбовете птиците злокобят, по оврази вълци буря викат, а орлите с грак приканват костите на зверовете и лисици джавкат срещу щитове червени. О, руска ширнала земя, ти вече скриваш се зад хълма!
Загасва дълга нощ. Но ето, зората светлина припалва, мъгла поляните покрива; заспиват дрязгите на славеите, говор на гарджета се пробужда. Руснаците с червени щитове широките поля преграждат и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.
И в петък сутринта те половецките войски нечисти стъпкаха, обсипвайки полето със стрели, повлякоха красивите девойки половецки, а с тях и злато, и коприни, скъпи украшения. В кожуси, плащове и чулове прекарваха по мостовете през блата и мочурливи местности червени знамена от половецки всякакви бродерии, хоругви бели, ярки конски пряпорци със сребърни захватки – на храбрия княз Святославич!
В степта почива храброто гнездо на Олег. Тъй далеч е долетяло! Не е родено за обиди то ни от сокол, ни от хвъркато, ни от тебе, черен гарване, неверник половчанин! Гзак бяга като сив вълк, а Кончак следите му утъпква в път към Дон велики.
И кървави зари на следващия ден разсъмването възвестяват; морето праща черни облаци, които искат да затулят четирте слънца, а в тях боботят мълнии. Приижда страшен гръм! Вали, дъжд от стрели изпраща Дон. Ту копие се чупи в гръд, ту сабя чука върху половецки шлем в района на река Каяла там до Дон велики. О, руска ширнала земя, зад хълма вече скри се!
И ето, ветровете, внуци на Стрибог, обвяват от морето със стрели към храбро крачещите полкове на Игор. Земята тътне, мътни са реките, прах степта засипва; тревожно знамената известяват, че половците от Дон и от морето идват и от всичките посоки полковете руски обкръжават. Децата бесови крещят и със стена степта разделят, а храбрите руснаци степ с червените си щитове преграждат.
Яр-туре Всеволод! Сражаваш се отпред пред всички, стрели в поганците изпращаш, с дамаски меч разсичаш ризниците вражи. След теб, където да препускаш, присвяткайки със своя златен шлем, лежат главите половецки нечестиви и шлемове аварски, от теб посечени със закалена сабя, смел яр-туре Всеволод. Какво са раните за този, който забравил е живота и честта си, град Чернигов и бащината златна маска, привичките и обичаите на своята прекрасна мила Глебовна.
Били са времена Троянови, години Ярославови отминаха и бяха походи на Олег, Олег Святославович. Нали с меч Олег изкова скандала, стрели пося в земята и златното му стреме в град Тмутаракан навлезе, тоз звън дочува Всеволод, великият потомък Ярославов, а Владимир пък всяка сутрин ушите свои в Чернигов залага. А самохвалството до съд докара жадния за слава Борис Вячеславич и смъртен зеленящ покров застла в тревата от коило заради обида на храбрия и млад княз Олег. Между угорски коне-раванлии по същата река Каяла баща си Святополк прекара към святата София в Киев. По времето, когато при Олег Гориславич се засяваше и никнеше враждата, загиваше родината на внука на Даждбог и в крамолите княжески човешките животи се скъсяваха. По руските земи тогава рядко си подвикваха орачи, но често грачеха зловещо гарвани, поделяйки си труповете, а гарджетата от грака се опиваха и литваха за плячка. Било е тъй в онези походи и битки, но за битка като днешната не се е чувало.
От ранно утро та до късна вечер и от късна вечер до разсъмване летят стрелите закалени, тряскат сабите по шлемове, пронизват копия дамаски в непознати степи сред земите половецки. Под конските копита черната земя със сиви кости е засята и с кръв полята е; те с мъка се изкачваха по руската земя.
Какво шуми, какво звъни преди зората някъде в далечината? Там Игор полковете връща, жал му е за Всеволод, при брата мил на помощ. И ден се бият, втори ден се бият, но на третия по пладне знамената Игорови падат покосени. Тук, на брега на бързата Каяла, братята разделят се, тук кървавото вино бе изпито и свършиха пируването храбрите руснаци: те сватовете щедро напоиха, но паднаха убити за земята руска. Тревата жалостива ги покрива и дърветата планински към земята им се скланят.
И времена невесели настъпили са вече, братя, степта изсмука руските ни сили. Обида заклини се във войските на Даждбожия потомък, като мома върху земя Троянова пристъпи и замаха с лебедов размах над сините вълни на Дон: с това прогони времена щастливи. Така войната на князете срещу нечестивците приключи, защото казал беше брат на брата: „И това е мое, и това е също мое!” Докато си говореха князете за малкото „това голямо”, ковяха разправии свои. А поганците от вси страни прииждаха с победите си сред земята руска.
О, как далече прелетя соколът, убиващ птици, към морето! А храбрата войска на Игор вече няма да възкръсне! И плач се занарежда, и стенание понесе се по руската земя, от пламналия рог посята с огън. Изплакаха очите си жените руски, нареждайки: „До наште мили вече няма да сме в сговор, ни с мислите, ни с думите им, ний с очите си не ще ги запленяваме и злато и сребро в ръцете си не ще държим!”
Застена, братя, Киев в тежка мъка, а Чернигов от зли беди застена. Тъга разля се по земята руска, като река нахлу печал безмерна по земята руска. Князете докато си крамоли прехвърлят, то нечестивците победно руската земя нападат и с дан от катерича кожа всеки двор облагат.
Нали тез двама храбри Святославичи – Игор и Всеволод, събудили са злото, което с буря бе приспал баща им Святослав велики Киевски: докарал свойте силни полкове и закалени мечове, навлязал сред земята половецка, потъпкал хълмове и низини, реки и езера размътил, потоци спрял и пресушил блата; от полкове погански половецки той лукомореца Кобяк като виелица изтръгна – и бе Кобяк съборен в Киев, в твърдината Святославова. Тогава немци и венецианци, тогава гърци и моравци, пяли за славата на Святослав, сега упрекват Игор, че князът плячката е потопил на дъното на половецката река Каяла и златото си разпилял е. А след това княз Игор се премести от седлото златно на седлото робско. И помрачняха градските стени, веселието секна.
Красимир Георгиев 11.04.2015 21:01 Заявить о нарушении
Удачи, друже Владимир!
К.
---------------
Перевод с древнерусского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
СЛОВО ЗА ПОЛКА НА ИГОР (СЛОВО ЗА ПОХОДА НА ИГОР – ИГОР, СИН НА СВЯТОСЛАВ, ВНУК НА ОЛЕГ)
Не е ли време, братя, със старовремски думи таз повест да разкажем – за похода на Игор, Игор Святославич? Таз песен да започнем за станали събития, за истински неща, а не с измислиците на Боян! Боян е вещ в словата, но щом засъчинява, в дървета се оплита и като вълк се скита, като орел под облаци облита. За прежни времена на битки щом си спомни, соколи десет пуска срещу ято лебеди и първият догонен лебед пее за грохналия Ярослав, за храбрия Мстислав, заклал Редед пред полкове касожски, за аления Роман Святославич. Но не соколи десет срещу ято лебедово е Боян изпратил, братя, а своите пророчески умели пръсти върху живи струни е полагал и те за княжеската слава са гърмели.
Да почнем, братя, тази повест от стария ни Владимир до днешния ни Игор, който, със смелост закален, заострил мъжество и боен дух в сърцето, поведе храбрите си полкове към половецката земя, за да гради земята руска.
Погледна Игор слънцето и зърна, че тъмнината на светилото войската е покрила, и каза Игор на дружината си: „Братя и дружина! Ний по-добре е в битката да паднем, ала в плен да не попаднем, да оседлаем, братя, бързите коне и синия простор на Дон да видим!” И запечатаха се думите на княза от небесното видение за Дон велики: „Аз искам – каза – копие да счупя в степи половецки с вас, руснаци! Аз да загина искам или да отпия с шлем вода от Дон.”
О, ти, Бояне, славей на предишно време! Ако възпееш тези полкове със славееви трели и мисълта ти скача по дърветата, умът ти облаци облита, изплитайки сред славата и старо, и сегашно време, и като вълк обхождайки Троянова пътека от поля към планини, така тогава ще се носи славата на Игор, внук на Олег: „Не буря е соколите отнесла през полетата широки, а към великия ни Дон летят ятата птици.” Или така започвала би тя, пророк Бояне, внук на Велес: „Конете цвилят след реката Сула, прозвънва славата на Киев! Тръбят тръбите в Новгород и знамена в Путивл се веят!”
Дочака Игор своя мил брат Всеволод. И буй-тур Всеволод му каза: „Ти светла светлина си, брате Игор! Двамата сме Святославичи. Ти оседлавай, брате, бързите коне, а моите коне при Курск отдавна чакат. Куряните ми са дружина опитна – те под тръбите са повивани, под шлемовете са отгледани, с върха на копието са отхранени; обходени от тях са пътищата, рововете са познати, лъковете са опънати, колчаните отворени, а сабите наострени; те като сиви вълци скачат из полето и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.”
Тогава се качи на златното си стреме Игор, по полето чисто тръгна князът. Помръкна слънцето и мракът пътя прегради; тъмата, предвещала буря, с гръм птиците пробуди, зверовете сепна. Прикри се дивото и от върха на дървесата крясна и заповяда да се подчини земята непозната. И Волга, и Поморие, Сурожа и Корсуня, а и ти, тмутаракански идол! Половците по пътищата неотъпкани към Дон велики вече тичат, каруците им скърцат в полунощ и като лебеди подплашени пищят и съскат.
Повежда войните си Игор и към Дон ги води. А бедата дебне, по дъбовете птиците злокобят, по оврази вълци буря викат, а орлите с грак приканват костите на зверовете и лисици джавкат срещу щитове червени. О, руска ширнала земя, ти вече скриваш се зад хълма!
Загасва дълга нощ. Но ето, зората светлина припалва, мъгла поляните покрива; заспиват дрязгите на славеите, говор на гарджета се пробужда. Руснаците с червени щитове широките поля преграждат и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.
И в петък сутринта те половецките войски нечисти стъпкаха, обсипвайки полето със стрели, повлякоха красивите девойки половецки, а с тях и злато, и коприни, скъпи украшения. В кожуси, плащове и чулове прекарваха по мостовете през блата и мочурливи местности червени знамена от половецки всякакви бродерии, хоругви бели, ярки конски пряпорци със сребърни захватки – на храбрия княз Святославич!
В степта почива храброто гнездо на Олег. Тъй далеч е долетяло! Не е родено за обиди то ни от сокол, ни от хвъркато, ни от тебе, черен гарване, неверник половчанин! Гзак бяга като сив вълк, а Кончак следите му утъпква в път към Дон велики.
И кървави зари на следващия ден разсъмването възвестяват; морето праща черни облаци, които искат да затулят четирте слънца, а в тях боботят мълнии. Приижда страшен гръм! Вали, дъжд от стрели изпраща Дон. Ту копие се чупи в гръд, ту сабя чука върху половецки шлем в района на река Каяла там до Дон велики. О, руска ширнала земя, зад хълма вече скри се!
И ето, ветровете, внуци на Стрибог, обвяват от морето със стрели към храбро крачещите полкове на Игор. Земята тътне, мътни са реките, прах степта засипва; тревожно знамената известяват, че половците от Дон и от морето идват и от всичките посоки полковете руски обкръжават. Децата бесови крещят и със стена степта разделят, а храбрите руснаци степ с червените си щитове преграждат.
Яр-туре Всеволод! Сражаваш се отпред пред всички, стрели в поганците изпращаш, с дамаски меч разсичаш ризниците вражи. След теб, където да препускаш, присвяткайки със своя златен шлем, лежат главите половецки нечестиви и шлемове аварски, от теб посечени със закалена сабя, смел яр-туре Всеволод. Какво са раните за този, който забравил е живота и честта си, град Чернигов и бащината златна маска, привичките и обичаите на своята прекрасна мила Глебовна.
Били са времена Троянови, години Ярославови отминаха и бяха походи на Олег, Олег Святославович. Нали с меч Олег изкова скандала, стрели пося в земята и златното му стреме в град Тмутаракан навлезе, тоз звън дочува Всеволод, великият потомък Ярославов, а Владимир пък всяка сутрин ушите свои в Чернигов залага. А самохвалството до съд докара жадния за слава Борис Вячеславич и смъртен зеленящ покров застла в тревата от коило заради обида на храбрия и млад княз Олег. Между угорски коне-раванлии по същата река Каяла баща си Святополк прекара към святата София в Киев. По времето, когато при Олег Гориславич се засяваше и никнеше враждата, загиваше родината на внука на Даждбог и в крамолите княжески човешките животи се скъсяваха. По руските земи тогава рядко си подвикваха орачи, но често грачеха зловещо гарвани, поделяйки си труповете, а гарджетата от грака се опиваха и литваха за плячка. Било е тъй в онези походи и битки, но за битка като днешната не се е чувало.
От ранно утро та до късна вечер и от късна вечер до разсъмване летят стрелите закалени, тряскат сабите по шлемове, пронизват копия дамаски в непознати степи сред земите половецки. Под конските копита черната земя със сиви кости е засята и с кръв полята е; те с мъка се изкачваха по руската земя.
Какво шуми, какво звъни преди зората някъде в далечината? Там Игор полковете връща, жал му е за Всеволод, при брата мил на помощ. И ден се бият, втори ден се бият, но на третия по пладне знамената Игорови падат покосени. Тук, на брега на бързата Каяла, братята разделят се, тук кървавото вино бе изпито и свършиха пируването храбрите руснаци: те сватовете щедро напоиха, но паднаха убити за земята руска. Тревата жалостива ги покрива и дърветата планински към земята им се скланят.
И времена невесели настъпили са вече, братя, степта изсмука руските ни сили. Обида заклини се във войските на Даждбожия потомък, като мома върху земя Троянова пристъпи и замаха с лебедов размах над сините вълни на Дон: с това прогони времена щастливи. Така войната на князете срещу нечестивците приключи, защото казал беше брат на брата: „И това е мое, и това е също мое!” Докато си говореха князете за малкото „това голямо”, ковяха разправии свои. А поганците от вси страни прииждаха с победите си сред земята руска.
О, как далече прелетя соколът, убиващ птици, към морето! А храбрата войска на Игор вече няма да възкръсне! И плач се занарежда, и стенание понесе се по руската земя, от пламналия рог посята с огън. Изплакаха очите си жените руски, нареждайки: „До наште мили вече няма да сме в сговор, ни с мислите, ни с думите им, ний с очите си не ще ги запленяваме и злато и сребро в ръцете си не ще държим!”
Застена, братя, Киев в тежка мъка, а Чернигов от зли беди застена. Тъга разля се по земята руска, като река нахлу печал безмерна по земята руска. Князете докато си крамоли прехвърлят, то нечестивците победно руската земя нападат и с дан от катерича кожа всеки двор облагат.
Нали тез двама храбри Святославичи – Игор и Всеволод, събудили са злото, което с буря бе приспал баща им Святослав велики Киевски: докарал свойте силни полкове и закалени мечове, навлязал сред земята половецка, потъпкал хълмове и низини, реки и езера размътил, потоци спрял и пресушил блата; от полкове погански половецки той лукомореца Кобяк като виелица изтръгна – и бе Кобяк съборен в Киев, в твърдината Святославова. Тогава немци и венецианци, тогава гърци и моравци, пяли за славата на Святослав, сега упрекват Игор, че князът плячката е потопил на дъното на половецката река Каяла и златото си разпилял е. А след това княз Игор се премести от седлото златно на седлото робско. И помрачняха градските стени, веселието секна.
Красимир Георгиев 11.04.2015 21:01 Заявить о нарушении
А Святослав тревожен сън видял на хълмовете в Киев: „През тази нощ покриваха ме на легло от тис с покров от черно – казва, – със светло вино черпеха ме, но примесено бе с мъка, изсипваха големи бисери от празните колчани половецки на гърдите ми и величаеха ме. И покривът на моята обител златовръха вече бе без княз, а на ливади там до Плеснеск в нощта безкрайна сиви врани грачеха.”
И казали болярите на княза: „Скръбта е разума ти покорила, княже. Нали, когато два сокола отлетяха от трона златен на баща ти, те искаха Тмутаракан да завладеят и с шлемове вода от Дон да пият. Ала поганците посякоха крилата им със сабите си и соколите с вериги оковаха.
Бе тъмно в този трети ден, когато помръкнаха слънцата: двата стълба пурпурни угаснаха, а с тях и двата млади месеца на Олег и на Святослав се с мрак покриха и потъна сред морето дързостта им към поганците. Тъмата на река Каяла надделя над светлината и като котило от гепарди се разпръснаха по руската земя половци. Позор натисна славата, насилието надделя над свободата и птица Див се просна на земята. И готските красавици, запяли на брега на синьото море, звънтейки с руско злато, възпяха времето на Бус и мъст за ханския провал на Шарокан таяха. Загубихме, дружина, своето веселие.”
Великият ни Святослав тогава, отронил златно слово, със сълзи примесено, изрече: „Вие, синове, о, Игоре и Всеволоде, избързахте земята половецка с мечове да кървавите в търсене на слава; нечестно ги надвихте и без чест кръвта поганска ляхте. Сърцата ви са храбри, от стомана здрава изковани са и в смелост закалени. Какво ли на главата моя бяла натворихте!
Не виждам вече аз властта на силния, богатия и водещия много войни мой брат Ярослав, делил победи с черниговските боляри и с войводите, с татраните, с шелбирите, с топчаките, с ревугите, с олберите. Нали без щитове, с кинджалите си само с буйни възгласи те полковете побеждаваха и на предците славата разнасяха.
Но вие рекохте: „Ще се окуражаваме сами, за себе си ще грабнем прежна слава и предстоящата сами ще поделим!” Възможно ли е, братя, старец да се подмлади! Соколът, щом перата си смени, разбива птици и гнездото си предпазва от обиди. Но е беда, че князът не помага – лоши времена ни връхлетяха. Край Римов жънат вопли саби половецки, а Владимир е в руини. Тъга и мъка са затиснали син Глебов!”
Велики княже Всеволод! Не мислиш ли да долетиш тук отдалеч, престола златен бащин да опазиш? Нали с греблата си ти можеш Волга да разплискаш, а Дон със шлем да изгребеш! Ако бе тук, робинята би струвала стотинка, а робът струвал би петаче. Нали ти можеш сушата със живи катапулти да обстрелваш – с Глебовите храбри синове.
Ти, буйни Рюрик, а и ти, Давид! Къде са шлемовете позлатени на бойците ви – не плаваха ли те сред кръв? И не ревяха ли дружините ви храбри като диви бикове, ранявани от саби закалени на поле незнайно? Стъпете, почитаеми, на златно стреме и отмъстете за обидата на времето, за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!
Галицки Осмомисли Ярославе! Седиш високо ти на своя изкован от злато трон, със своите железни полкове подпираш планини унгарски, спираш пътища пред краля и вратите дунавски затваряш; хвърляйки съкровища през облаците, кораби редиш до Дунав. Щом бурите ти обтекат земите, отваряш портите на Киев и от престола златен бащин по султаните в страни далечни стреляш. Ти стреляй, господарю, и в Кончак, мъсти на роба нечестив за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!
Ти, славни Роман, а и ти, Мстислав! Зове към подвизи ума ви мисъл смела. Към подвизи безстрашни излетиш ли, като сокол си, реещ се сред вятъра, и се стремиш да изпревариш птицата по смелост. Нали под своите латински шлемове железни мрежи имат ваште войни? Трепереше от тях земята и народи от страни далечни – фини, литовци и латиши, и черкези, и половци – свалиха копията свои и главите си склониха под стоманените мечове. Ала помръкна, княже, блясъкът на слънцето за Игор и дърветата с беди листа отронват; по Русия и край Сула градовете поделиха си. А храбрата войска на Игор няма да възкръсне! Дон, княже, вика те, зове князете към победа, за бран жестока вече бързат храбрите князе Олеговичи.
Ингваре, Всеволоде, а и вие тримата Мстиславичи – соколи шестокрили от добро гнездо сте! Не чрез победи своите владения получихте! Къде са златните ви шлемове и щитовете ви, и копията бойни? Вий затворете портите на ширното поле и в бран посейте своите стрели изострени – за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич.
А Сула вече не обтича струи сребърни към град Переяславл, под крясъците на неверниците Двина влачи мътните води към тези страшни полочани. Единствен само Изяслав, синът Василков, прозвъни по шлемове литовски с острите си мечове, надминал славата на дядо си Всеслав, ала под алените щитове щом от литовски мечове бе повален върху окървавената трева, така изрече той: „Дружината ти, княже, от крила на птици бе наконтена, а зверовете кърви близаха от нея!” И нямаше го братът Брячислав, ни другият помогна – Всеволод. Тъй, в самота, през злобната огърлица напусна храброто му тяло бисерната му душа. Униват гласове, изчезват веселби, тръбят тръбите градски.
Красимир Георгиев 11.04.2015 21:02 Заявить о нарушении
И казали болярите на княза: „Скръбта е разума ти покорила, княже. Нали, когато два сокола отлетяха от трона златен на баща ти, те искаха Тмутаракан да завладеят и с шлемове вода от Дон да пият. Ала поганците посякоха крилата им със сабите си и соколите с вериги оковаха.
Бе тъмно в този трети ден, когато помръкнаха слънцата: двата стълба пурпурни угаснаха, а с тях и двата млади месеца на Олег и на Святослав се с мрак покриха и потъна сред морето дързостта им към поганците. Тъмата на река Каяла надделя над светлината и като котило от гепарди се разпръснаха по руската земя половци. Позор натисна славата, насилието надделя над свободата и птица Див се просна на земята. И готските красавици, запяли на брега на синьото море, звънтейки с руско злато, възпяха времето на Бус и мъст за ханския провал на Шарокан таяха. Загубихме, дружина, своето веселие.”
Великият ни Святослав тогава, отронил златно слово, със сълзи примесено, изрече: „Вие, синове, о, Игоре и Всеволоде, избързахте земята половецка с мечове да кървавите в търсене на слава; нечестно ги надвихте и без чест кръвта поганска ляхте. Сърцата ви са храбри, от стомана здрава изковани са и в смелост закалени. Какво ли на главата моя бяла натворихте!
Не виждам вече аз властта на силния, богатия и водещия много войни мой брат Ярослав, делил победи с черниговските боляри и с войводите, с татраните, с шелбирите, с топчаките, с ревугите, с олберите. Нали без щитове, с кинджалите си само с буйни възгласи те полковете побеждаваха и на предците славата разнасяха.
Но вие рекохте: „Ще се окуражаваме сами, за себе си ще грабнем прежна слава и предстоящата сами ще поделим!” Възможно ли е, братя, старец да се подмлади! Соколът, щом перата си смени, разбива птици и гнездото си предпазва от обиди. Но е беда, че князът не помага – лоши времена ни връхлетяха. Край Римов жънат вопли саби половецки, а Владимир е в руини. Тъга и мъка са затиснали син Глебов!”
Велики княже Всеволод! Не мислиш ли да долетиш тук отдалеч, престола златен бащин да опазиш? Нали с греблата си ти можеш Волга да разплискаш, а Дон със шлем да изгребеш! Ако бе тук, робинята би струвала стотинка, а робът струвал би петаче. Нали ти можеш сушата със живи катапулти да обстрелваш – с Глебовите храбри синове.
Ти, буйни Рюрик, а и ти, Давид! Къде са шлемовете позлатени на бойците ви – не плаваха ли те сред кръв? И не ревяха ли дружините ви храбри като диви бикове, ранявани от саби закалени на поле незнайно? Стъпете, почитаеми, на златно стреме и отмъстете за обидата на времето, за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!
Галицки Осмомисли Ярославе! Седиш високо ти на своя изкован от злато трон, със своите железни полкове подпираш планини унгарски, спираш пътища пред краля и вратите дунавски затваряш; хвърляйки съкровища през облаците, кораби редиш до Дунав. Щом бурите ти обтекат земите, отваряш портите на Киев и от престола златен бащин по султаните в страни далечни стреляш. Ти стреляй, господарю, и в Кончак, мъсти на роба нечестив за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!
Ти, славни Роман, а и ти, Мстислав! Зове към подвизи ума ви мисъл смела. Към подвизи безстрашни излетиш ли, като сокол си, реещ се сред вятъра, и се стремиш да изпревариш птицата по смелост. Нали под своите латински шлемове железни мрежи имат ваште войни? Трепереше от тях земята и народи от страни далечни – фини, литовци и латиши, и черкези, и половци – свалиха копията свои и главите си склониха под стоманените мечове. Ала помръкна, княже, блясъкът на слънцето за Игор и дърветата с беди листа отронват; по Русия и край Сула градовете поделиха си. А храбрата войска на Игор няма да възкръсне! Дон, княже, вика те, зове князете към победа, за бран жестока вече бързат храбрите князе Олеговичи.
Ингваре, Всеволоде, а и вие тримата Мстиславичи – соколи шестокрили от добро гнездо сте! Не чрез победи своите владения получихте! Къде са златните ви шлемове и щитовете ви, и копията бойни? Вий затворете портите на ширното поле и в бран посейте своите стрели изострени – за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич.
А Сула вече не обтича струи сребърни към град Переяславл, под крясъците на неверниците Двина влачи мътните води към тези страшни полочани. Единствен само Изяслав, синът Василков, прозвъни по шлемове литовски с острите си мечове, надминал славата на дядо си Всеслав, ала под алените щитове щом от литовски мечове бе повален върху окървавената трева, така изрече той: „Дружината ти, княже, от крила на птици бе наконтена, а зверовете кърви близаха от нея!” И нямаше го братът Брячислав, ни другият помогна – Всеволод. Тъй, в самота, през злобната огърлица напусна храброто му тяло бисерната му душа. Униват гласове, изчезват веселби, тръбят тръбите градски.
Красимир Георгиев 11.04.2015 21:02 Заявить о нарушении
Ти, Ярослав, и вие, внуци на Всеслав! Сведете вече знамена, сложете в ножниците мечове нащърбени, защото на дедите славата загубихте. Със свойте крамоли насочвате неверниците към земята руска, към достоянието на Всеслав. Нали с междуособиците тръгна насилието от земята половецка!
На седмия Троянов век Всеслав изтегли жребий за любимата девица. Улучил сгодния момент, на коня седна и към Киевград препусна, и там докосна с копие престола златен киевски. А в полунощ като опасен звяр, покрит със синкави мъгли, из Белгород препусна и до сутринта успех постигна: отвори портите на Новгород, оспори славата на Ярослав и като вълк се втурна от Дудутка до Немига. А край Немига стелят снопи от глави, вършеят със стоманени вериги, душата на хармана на живота слагат и от тялото отвяват. Поляти с кръв са бреговете на Немига, засяти са били със зло, засяти с костите на синовете руски. А княз Всеслав е съдел людете, управниците градски уговарял и по вълчи нощем бродел: по първите петли от Киев до Тмуторокан кръстосвал и като вълк на Хорс великия пресичал пътя. В Полоцк щом прозвънявала за утринна молитва медната камбана на Света София, той в Киев този звън дочувал. Душа всемъдра в храбро тяло имал той, но често го връхлитали беди. Отдавна прозорливият Боян разумна приказка му бе изрекъл: „Нито на хитрия, нито на сръчния, нито на птицата изкусна Божи съд ще се размине!”
О, нека стене руската земя, припомняйки си прежни времена и предните князе. За онзи, стария владетел Владимир, не е било възможно да се прикове към киевските планини, но знамената му сега са Рюрикови, както и Давидови, и вече поотделно знамената се развяват, вече копията в несъгласие припяват.
Край Дунава гласът на Ярославна се дочува като кукувица неочаквана, която рано кука: „Над Дунава аз като кукувица ще летя – изрича тя, – ръкав копринен ще намокря там, в река Каяла, и ще изтрия кървавите рани княжески от силното му тяло.”
А сутринта край градската стена в Путивл нарежда плачещата Ярославна: „О, ветре-ветрище! Защо насреща духаш, господарю? Защо тъй бързо на крилата си въздушни носиш вражески стрели към войните на моя мил? Не ти ли е достатъчно високо облаците да раздухваш и по синьото море да люшкаш кораби? Защо в тревите моето веселие разпръсна, господарю?”
Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „О, Днепър славен! Ти каменните планини през половецката земя проби. Опази Святославовите лодки до Кобяковия лагер. Докарай, господарю, моя мил при мен, за да не му изпращам сутрин сълзи по морето.”
Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „Светло трижди пресветло слънце! За всички ти си топло и прекрасно. Защо, владетелю, простря лъчи изгарящи над войните на моя мил? В поле безводно с жажда лъковете им усука и колчаните затъкна с мъка.”
Разпени се морето в полунощ, докараха мъглите урагани. А Бог показа на княз Игор пътя от земята половецка към земята руска, към престола златен бащин. Изгасват вечерта зарите. Игор спи, будува Игор, мислено измерва Игор дължината на полята от великия Дон чак до малкия Донец. А в полунощ Оврул препусна с коня зад реката; нека князът се усети може ли да бъде Игор в плен. И закрещя, затрополи земята, зашумя тревата, половецки шатри се раздвижиха. И се затича като хермелин княз Игор към тръстиките, тъй както бяла патица стреми се към вода. На бързия си кон се метна, а от коня после като сив вълк скочи. На Донец към кривулиците затича, полетял като сокол под облаците, трепещ лебеди и гъски за закуска, обед и вечеря. А когато Игор полетя като сокол, тогава като вълк Оврул го погна, пръскайки след себе си роса студена; скоро двамата конете бързи умориха.
И промълви Донец: „О, княже Игоре! Не бяха ли достатъчно за теб величията, за Кончак омразата, а за земята руска веселбите!” И рече Игор: „О, Донец! Не беше ли достатъчно за теб величието да люлееш княза на вълните си, на своите сребристи брегове за него ти треви зелени да разстилаш, под сенки на разлистени дървета с топлите мъгли да го обличаш и да го пазиш, както пазиш птица над водите, чайка над вълните, патица сред ветровете. Не е такава – каза той – реката Стугна: с малката си струя тя погълна чужди вади и потоци и във вир до мрачните си брегове удави юношата Ростислав.” Край тъмни брегове на Днепър майката на Ростислав оплаква младия княз Ростислав. Повяхнаха от скръб цветята, а дърветата с тъга корони към земята сведоха.
Не свраки са заграчили, а по следите Игорови яздеха Гзак и Кончак. Тогава враните не гъгнеха, а гаргите замлъкнаха и свраките не грачеха, само змии пълзяха. С почукване кълвачи пътя към реката сочеха, а славеите изгрева вестяха с песните си весели. Гзаг на Кончак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, то да простреляме соколчето му със стрелите позлатени.” Кончак на Гзак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, соколчето да оплетеме като прелестна девица.” И Гзак отвърна на Кончак: „Ако го оплетеме като прелестна девица, няма да имаме нито соколче, нито прелестна девица и ще започнат да ни бият птиците в полето половецко.”
Тъй песнотворецът Боян разказваше за времената стари и пееше за походите Святославови, за Ярослав и Олеговото потомство: „Тежко й на главата, ако е без плещи, и в беда е тялото, щом без глава е...” – така в беда е руската земя без Игор. Щом на небето свети слънцето, княз Игор е на руската земя. Край Дунава девици пеят, гласовете им се вият през морето чак до Киев. А Игор язди по Боричев към светата Пирогошча богородица. Селата радостни са, градовете – весели.
Нека възпеем славата на старите князе, а след това и младите ще величаем. Слава на Игор Святославович, на буй-тур Всеволод и на Владимир Игорович! Нека бъдат здрави и князете, и дружината, воювали за християните против нашествията на неверниците! Да бъде слава за князете и дружината! Амин.
Красимир Георгиев 11.04.2015 21:03 Заявить о нарушении
На седмия Троянов век Всеслав изтегли жребий за любимата девица. Улучил сгодния момент, на коня седна и към Киевград препусна, и там докосна с копие престола златен киевски. А в полунощ като опасен звяр, покрит със синкави мъгли, из Белгород препусна и до сутринта успех постигна: отвори портите на Новгород, оспори славата на Ярослав и като вълк се втурна от Дудутка до Немига. А край Немига стелят снопи от глави, вършеят със стоманени вериги, душата на хармана на живота слагат и от тялото отвяват. Поляти с кръв са бреговете на Немига, засяти са били със зло, засяти с костите на синовете руски. А княз Всеслав е съдел людете, управниците градски уговарял и по вълчи нощем бродел: по първите петли от Киев до Тмуторокан кръстосвал и като вълк на Хорс великия пресичал пътя. В Полоцк щом прозвънявала за утринна молитва медната камбана на Света София, той в Киев този звън дочувал. Душа всемъдра в храбро тяло имал той, но често го връхлитали беди. Отдавна прозорливият Боян разумна приказка му бе изрекъл: „Нито на хитрия, нито на сръчния, нито на птицата изкусна Божи съд ще се размине!”
О, нека стене руската земя, припомняйки си прежни времена и предните князе. За онзи, стария владетел Владимир, не е било възможно да се прикове към киевските планини, но знамената му сега са Рюрикови, както и Давидови, и вече поотделно знамената се развяват, вече копията в несъгласие припяват.
Край Дунава гласът на Ярославна се дочува като кукувица неочаквана, която рано кука: „Над Дунава аз като кукувица ще летя – изрича тя, – ръкав копринен ще намокря там, в река Каяла, и ще изтрия кървавите рани княжески от силното му тяло.”
А сутринта край градската стена в Путивл нарежда плачещата Ярославна: „О, ветре-ветрище! Защо насреща духаш, господарю? Защо тъй бързо на крилата си въздушни носиш вражески стрели към войните на моя мил? Не ти ли е достатъчно високо облаците да раздухваш и по синьото море да люшкаш кораби? Защо в тревите моето веселие разпръсна, господарю?”
Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „О, Днепър славен! Ти каменните планини през половецката земя проби. Опази Святославовите лодки до Кобяковия лагер. Докарай, господарю, моя мил при мен, за да не му изпращам сутрин сълзи по морето.”
Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „Светло трижди пресветло слънце! За всички ти си топло и прекрасно. Защо, владетелю, простря лъчи изгарящи над войните на моя мил? В поле безводно с жажда лъковете им усука и колчаните затъкна с мъка.”
Разпени се морето в полунощ, докараха мъглите урагани. А Бог показа на княз Игор пътя от земята половецка към земята руска, към престола златен бащин. Изгасват вечерта зарите. Игор спи, будува Игор, мислено измерва Игор дължината на полята от великия Дон чак до малкия Донец. А в полунощ Оврул препусна с коня зад реката; нека князът се усети може ли да бъде Игор в плен. И закрещя, затрополи земята, зашумя тревата, половецки шатри се раздвижиха. И се затича като хермелин княз Игор към тръстиките, тъй както бяла патица стреми се към вода. На бързия си кон се метна, а от коня после като сив вълк скочи. На Донец към кривулиците затича, полетял като сокол под облаците, трепещ лебеди и гъски за закуска, обед и вечеря. А когато Игор полетя като сокол, тогава като вълк Оврул го погна, пръскайки след себе си роса студена; скоро двамата конете бързи умориха.
И промълви Донец: „О, княже Игоре! Не бяха ли достатъчно за теб величията, за Кончак омразата, а за земята руска веселбите!” И рече Игор: „О, Донец! Не беше ли достатъчно за теб величието да люлееш княза на вълните си, на своите сребристи брегове за него ти треви зелени да разстилаш, под сенки на разлистени дървета с топлите мъгли да го обличаш и да го пазиш, както пазиш птица над водите, чайка над вълните, патица сред ветровете. Не е такава – каза той – реката Стугна: с малката си струя тя погълна чужди вади и потоци и във вир до мрачните си брегове удави юношата Ростислав.” Край тъмни брегове на Днепър майката на Ростислав оплаква младия княз Ростислав. Повяхнаха от скръб цветята, а дърветата с тъга корони към земята сведоха.
Не свраки са заграчили, а по следите Игорови яздеха Гзак и Кончак. Тогава враните не гъгнеха, а гаргите замлъкнаха и свраките не грачеха, само змии пълзяха. С почукване кълвачи пътя към реката сочеха, а славеите изгрева вестяха с песните си весели. Гзаг на Кончак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, то да простреляме соколчето му със стрелите позлатени.” Кончак на Гзак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, соколчето да оплетеме като прелестна девица.” И Гзак отвърна на Кончак: „Ако го оплетеме като прелестна девица, няма да имаме нито соколче, нито прелестна девица и ще започнат да ни бият птиците в полето половецко.”
Тъй песнотворецът Боян разказваше за времената стари и пееше за походите Святославови, за Ярослав и Олеговото потомство: „Тежко й на главата, ако е без плещи, и в беда е тялото, щом без глава е...” – така в беда е руската земя без Игор. Щом на небето свети слънцето, княз Игор е на руската земя. Край Дунава девици пеят, гласовете им се вият през морето чак до Киев. А Игор язди по Боричев към светата Пирогошча богородица. Селата радостни са, градовете – весели.
Нека възпеем славата на старите князе, а след това и младите ще величаем. Слава на Игор Святославович, на буй-тур Всеволод и на Владимир Игорович! Нека бъдат здрави и князете, и дружината, воювали за християните против нашествията на неверниците! Да бъде слава за князете и дружината! Амин.
Красимир Георгиев 11.04.2015 21:03 Заявить о нарушении
Христос воскресе, друже Красимир!
Какой великий подарок к Пасхе!
Как велик труд этот, и насколько
он важен для наших народов.
Этот перевод, словно свет в ночи,
открывает близость славянских языков,
их однородство. Именно «Слово о полку Игореве»
в первоисточнике и в твоем переводе понятны и русскому и болгарину.
Дай Бог здоровья тебе и многие лета!
Владимир Игнатьевых 11.04.2015 21:11 Заявить о нарушении
Какой великий подарок к Пасхе!
Как велик труд этот, и насколько
он важен для наших народов.
Этот перевод, словно свет в ночи,
открывает близость славянских языков,
их однородство. Именно «Слово о полку Игореве»
в первоисточнике и в твоем переводе понятны и русскому и болгарину.
Дай Бог здоровья тебе и многие лета!
Владимир Игнатьевых 11.04.2015 21:11 Заявить о нарушении
Воистина воскресе!
От всей души благодарю за теплые слова, Владимир.
С искренними пожеланиями здоровья, благоденствия, неиссякаемого вдохновения и творческих удач,
К.
Красимир Георгиев 11.04.2015 21:41 Заявить о нарушении
От всей души благодарю за теплые слова, Владимир.
С искренними пожеланиями здоровья, благоденствия, неиссякаемого вдохновения и творческих удач,
К.
Красимир Георгиев 11.04.2015 21:41 Заявить о нарушении
СЛОВО О ПЪЛКУ ИГОРЕВЕ,
ИГОРЯ СЫНА СВЯТЪСЛАВЛЯ, ВНУКА ОЛЬГОВА
Древнерусский оригинал "Слова" (по изданию 1800 г.) воспроизводится в исправленном виде; все необходимые поправки внесены в текст. Орфография максимально приближена к современной.
Не лепо ли ны бяшет, братие, начяти старыми словесы трудных повестий о полку Игореве, Игоря Святославлича! Начати же ся той песни по былинамь сего времени, а не по замышлению Бояню! Боян бо вещий, аще кому хотяше песнь творити, то растекашется мысию по древу, серым волком по земли, шизым орлом под облакы. Помняшеть бо речь первых времен усобице, - тогда пущашеть 10 соколовь на стадо лебедей; который дотечаше, та преди песнь пояше старому Ярославу, храброму Мстиславу, иже зареза Редедю пред полкы касожьскыми, красному Романови Святославличю. Боян же, братие, не 10 соколовь на стадо лебедей пущаше, но своя вещиа персты на живая струны воскладаше; они же сами князем славу рокотаху.
Почнем же, братие, повесть сию от стараго Владимера до ныняшнего Игоря, иже истягну умь крепостию своею и поостри сердца своего мужеством, наполнився ратнаго духа, наведе своя храбрыя полкы на землю Половецькую за землю Руськую.
О Бояне, соловию стараго времени! Абы ты сиа полкы ущекотал, скача, славию, по мыслену древу, летая умом под облакы, свивая славы оба полы сего времени, рища в тропу Трояню чрес поля на горы! Пети было песнь Игореви, того внуку: "Не буря соколы занесе чрез поля широкая, галици стады бежать к Дону великому". Чи ли воспети было, вещей Бояне, Велесовь внуче: "Комони ржуть за Сулою, звенить слава в Кыеве. Трубы трубять в Новеграде, стоять стязи в Путивле".
Игорь ждет мила брата Всеволода. И рече ему буй-тур Всеволод: "Один брат, один свет светлый ты, Игорю! Оба есве Святославличя. Седлай, брате, свои борзый комони, а мои ти готови, оседлани у Курьска напереди. А мои ти куряни - сведоми кмети: под трубами повити, под шеломы възлелеяны, конець копия въскормлени; пути имь ведоми, яругы имь знаеми, луци у них напряжени, тули отворени, сабли изострени; сами скачють, акы серыи волци в поле, ищучи себе чти, а князю славе".
Тогда Игорь возре на светлое солнце и виде от него тьмою вся своя воя прикрыты. И рече Игорь к дружине своей: "Братие и дружино! Луце ж бы потяту быти, неже полонену быти. А всядем, братие, на свои борзыя комони, да позрим синего Дону!" Спала князю умь похоть, и жалость ему знамение заступи искусити Дону великаго. "Хощу бо, - рече, - копие приломити конець поля половецкаго с вами, русици! Хощу главу свою приложити, а любо испити шеломомь Дону".
Тогда въступи Игорь князь в злат стремень и поеха по чистому полю. Солнце ему тьмою путь заступаше; нощь, стонущи ему грозою, птичь убуди; свист зверин въста; збися Див, кличет верху древа - велит послушати земли незнаеме, Волзе, и Поморию, и Посулию, и Сурожу, и Корсуню, и тебе, тьмутораканьскый болван! А половци неготовами дорогами побегоша к Дону великому; крычат телегы полунощы, рци лебеди роспужени.
Игорь к Дону вои ведет. Уже бо беды его пасет птиць по дубию; волци грозу въерожат по яругам; орли клектом на кости звери зовут; лисици брешут на черленыя щиты. О Руская земле, уже за шеломянем еси!
Долго ночь меркнет. Заря свет запала, мгла поля покрыла; щекот славий успе, говор галичь убудиси. Русичи великая поля черлеными щиты прегородиша, ищучи себе чти, а князю славы.
С зарания в пяток потопташа поганыя полкы половецкыя и, рассушясь стрелами по полю, помчаша красныя девкы половецкыя, а с ними злато, и паволокы, и драгыя оксамиты. Орьтмами, и япончицами, и кожухы начашя мосты мостити по болотом и грязивым местом - и всякымн узорочьи половецкыми. Черлен стяг, бела хирюговь, черлена чолка, сребрено стружие - храброму Святославличю!
Дремлет в поле Ольгово хороброе гнездо. Далече залетело! Не было оно обиде порождено ни соколу, ни кречету, ни тебе, черный ворон, поганый половчине! Гзак бежит серым волком, Кончак ему след править к Дону великому.
Другаго дни велми рано кровавыя зори свет поведают; черныя тучя с моря идут, хотят прикрыти 4 солнца, а в них трепещуть синии молнии. Быти грому великому! Идти дождю стрелами с Дону великаго! Ту ся копием приламати, ту ся саблям потручяти о шеломы половецкыя, на реце на Каяле, у Дону великаго. О Руская земле, уже за шеломянем еси!
Се ветри, Стрибожи внуци, веют с моря стрелами на храбрыя полкы Игоревы. Земля тутнет, рекы мутно текуть; пороси поля прикрывают; стязи глаголют - половци идуть от Дона и от моря; и от всех стран Рускыя полкы оступиша. Дети бесови кликом поля прегородиша, а храбрии русици преградиша черлеными щиты.
Владимир Игнатьевых 22.02.2018 18:48 Заявить о нарушении
ИГОРЯ СЫНА СВЯТЪСЛАВЛЯ, ВНУКА ОЛЬГОВА
Древнерусский оригинал "Слова" (по изданию 1800 г.) воспроизводится в исправленном виде; все необходимые поправки внесены в текст. Орфография максимально приближена к современной.
Не лепо ли ны бяшет, братие, начяти старыми словесы трудных повестий о полку Игореве, Игоря Святославлича! Начати же ся той песни по былинамь сего времени, а не по замышлению Бояню! Боян бо вещий, аще кому хотяше песнь творити, то растекашется мысию по древу, серым волком по земли, шизым орлом под облакы. Помняшеть бо речь первых времен усобице, - тогда пущашеть 10 соколовь на стадо лебедей; который дотечаше, та преди песнь пояше старому Ярославу, храброму Мстиславу, иже зареза Редедю пред полкы касожьскыми, красному Романови Святославличю. Боян же, братие, не 10 соколовь на стадо лебедей пущаше, но своя вещиа персты на живая струны воскладаше; они же сами князем славу рокотаху.
Почнем же, братие, повесть сию от стараго Владимера до ныняшнего Игоря, иже истягну умь крепостию своею и поостри сердца своего мужеством, наполнився ратнаго духа, наведе своя храбрыя полкы на землю Половецькую за землю Руськую.
О Бояне, соловию стараго времени! Абы ты сиа полкы ущекотал, скача, славию, по мыслену древу, летая умом под облакы, свивая славы оба полы сего времени, рища в тропу Трояню чрес поля на горы! Пети было песнь Игореви, того внуку: "Не буря соколы занесе чрез поля широкая, галици стады бежать к Дону великому". Чи ли воспети было, вещей Бояне, Велесовь внуче: "Комони ржуть за Сулою, звенить слава в Кыеве. Трубы трубять в Новеграде, стоять стязи в Путивле".
Игорь ждет мила брата Всеволода. И рече ему буй-тур Всеволод: "Один брат, один свет светлый ты, Игорю! Оба есве Святославличя. Седлай, брате, свои борзый комони, а мои ти готови, оседлани у Курьска напереди. А мои ти куряни - сведоми кмети: под трубами повити, под шеломы възлелеяны, конець копия въскормлени; пути имь ведоми, яругы имь знаеми, луци у них напряжени, тули отворени, сабли изострени; сами скачють, акы серыи волци в поле, ищучи себе чти, а князю славе".
Тогда Игорь возре на светлое солнце и виде от него тьмою вся своя воя прикрыты. И рече Игорь к дружине своей: "Братие и дружино! Луце ж бы потяту быти, неже полонену быти. А всядем, братие, на свои борзыя комони, да позрим синего Дону!" Спала князю умь похоть, и жалость ему знамение заступи искусити Дону великаго. "Хощу бо, - рече, - копие приломити конець поля половецкаго с вами, русици! Хощу главу свою приложити, а любо испити шеломомь Дону".
Тогда въступи Игорь князь в злат стремень и поеха по чистому полю. Солнце ему тьмою путь заступаше; нощь, стонущи ему грозою, птичь убуди; свист зверин въста; збися Див, кличет верху древа - велит послушати земли незнаеме, Волзе, и Поморию, и Посулию, и Сурожу, и Корсуню, и тебе, тьмутораканьскый болван! А половци неготовами дорогами побегоша к Дону великому; крычат телегы полунощы, рци лебеди роспужени.
Игорь к Дону вои ведет. Уже бо беды его пасет птиць по дубию; волци грозу въерожат по яругам; орли клектом на кости звери зовут; лисици брешут на черленыя щиты. О Руская земле, уже за шеломянем еси!
Долго ночь меркнет. Заря свет запала, мгла поля покрыла; щекот славий успе, говор галичь убудиси. Русичи великая поля черлеными щиты прегородиша, ищучи себе чти, а князю славы.
С зарания в пяток потопташа поганыя полкы половецкыя и, рассушясь стрелами по полю, помчаша красныя девкы половецкыя, а с ними злато, и паволокы, и драгыя оксамиты. Орьтмами, и япончицами, и кожухы начашя мосты мостити по болотом и грязивым местом - и всякымн узорочьи половецкыми. Черлен стяг, бела хирюговь, черлена чолка, сребрено стружие - храброму Святославличю!
Дремлет в поле Ольгово хороброе гнездо. Далече залетело! Не было оно обиде порождено ни соколу, ни кречету, ни тебе, черный ворон, поганый половчине! Гзак бежит серым волком, Кончак ему след править к Дону великому.
Другаго дни велми рано кровавыя зори свет поведают; черныя тучя с моря идут, хотят прикрыти 4 солнца, а в них трепещуть синии молнии. Быти грому великому! Идти дождю стрелами с Дону великаго! Ту ся копием приламати, ту ся саблям потручяти о шеломы половецкыя, на реце на Каяле, у Дону великаго. О Руская земле, уже за шеломянем еси!
Се ветри, Стрибожи внуци, веют с моря стрелами на храбрыя полкы Игоревы. Земля тутнет, рекы мутно текуть; пороси поля прикрывают; стязи глаголют - половци идуть от Дона и от моря; и от всех стран Рускыя полкы оступиша. Дети бесови кликом поля прегородиша, а храбрии русици преградиша черлеными щиты.
Владимир Игнатьевых 22.02.2018 18:48 Заявить о нарушении
Яр туре Всеволоде! Стоиши на борони, прыщеши на вои стрелами, гремлеши о шеломы мечи харалужными. Камо, тур, поскочяше, своим златым шеломом посвечивая, тамо лежат поганыя головы половецкыя. Поскепаны саблями калеными шеломы оварьскыя от тебе, яр туре Всеволоде! Кая рана дорога, братие, забыв чти, и живота, и града Чернигова, отня злата стола и своя милыя хоти красныя Глебовны свычая и обычая!
Были вечи Трояни, минула лета Ярославля; были полци Олговы, Ольга Святославличя. Той бо Олег мечем крамолу коваше и стрелы по земли сеяше; ступает в злат стремень в граде Тьмуторокане, - той же звон слыша давный великый Ярославль сын Всеволод, а Владимир по вся утра уши закладаше в Чернигове. Бориса же Вячеславлича слава на суд приведе и на ковыле зелену паполому постла за обиду Олгову, - -храбра и млада князя. С тоя же Каялы Святополкь полелея отца своего междю угорьскими иноходьцы ко святей Софии к Киеву. Тогда при Олзе Гориславличи сеяшется и растяшеть усобицами, погибашеть жизнь Даждьбожа внука, в княжих крамолах веци человекомь скратишась. Тогда по Руской земли ретко ратаеве кикахуть, но часто врани граяхуть, трупиа себе деляче, а галици свою речь гозоряхуть, хотять полетети на уедие. То было в ты рати и в ты полкы, а сицеи рати не слышано.
С зараниа до вечера, с вечера до света летят стрелы каленыя, гримлют сабли о шеломы, трещат копиа харалужныя в поле незнаеме, среди земли Половецкыи. Черна земля под копыты костьми была посеяна, а кровию польяна; тугою взыдоша по Руской земли.
Что ми шумить, что ми звонить далече рано пред зорями? Игорь полкы заворочает: жаль бо ему мила брата Всеволода. Бишася день, бишася другый; третьяго дни к полуднию падоша стязи Игоревы. Ту ся брата разлучиста на брезе быстрой Каялы; ту кроваваго вина не доста; ту пир докопчаша храбрии русичи: сваты попоиша, а сами полегоша за землю Рускую. Ничить трава жалощами, а древо с тугою к земли преклонилось.
Уже бо, братие, не веселая година въстала, уже пустыни силу прикрыла. Въстала обида в силах Даждьбожа внука, вступила девою на землю Трояню, въсплескала лебедиными крылы на синем море у Дону: плещучи, упуди жирня времена. Усобица князем на поганыя погыбе, рекоста бо брат брату: "Се мое, а то мое же". И начяша князи про малое "се великое" молвити, а сами на себе крамолу ковати. А погании с всех стран прихождаху с победами на землю Рускую.
О, далече зайде сокол, птиць бья, к морю! А Игорева храбраго полку не кресити! За ним кликну карна, и жля поскочи по Руской земли, смагу мычючи в пламяне розе. Жены руския въсплакашась, аркучи: "Уже нам своих милых лад ни мыслию смыслити, ни думою сдумати, ни очима съглядати, а злата и сребра ни мало того потрепати!"
А въстона бо, братие, Киев тугою, а Чернигов напастьми. Тоска разлияся по Руской земли, печаль жирна тече средь земли Рускыи. А князи сами на себе крамолу коваху, а погании сами, победами нарищуще на Рускую землю, емляху дань по беле от двора.
Тии бо два храбрая Святославлича, Игорь и Всеволод, уже лжу убудиста, которую то бяше успил отец их Святославь грозный великый Киевскый грозою: бяшеть притрепетал своими сильными полкы и харалужными мечи; наступи на землю Половецкую; притопта холми и яругы; взмути реки и озеры; иссуши потоки и болота; а поганаго Кобяка из луку моря от железных великих полков половецких, яко вихр, выторже, - и падеся Кобяк в граде Киеве, в гриднице Святославли. Ту немци и венедици, ту греци и морава поют славу Святославлю, кають князя Игоря, иже погрузи жир во дне Каялы, рекы половецкия, рускаго злата насыпаша. Ту Игорь князь выседе из седла злата, а в седло кощиево. Уныша об градом забралы, а веселие пониче.
А Святославь мутен сон виде в Киеве на горах. "Си ночь, с вечера, одевахуть мя - рече - черною паполомою на кроваты тисове; черпахуть ми синее вино, с трудомь смешено; сыпахуть ми тощими тулы поганых толковин великый женчюгь на лоно и неговахуть мя. Уже доскы без кнеса в моем тереме златоверсем; всю нощь с вечера босуви врани възграяху у Плеснеска на болони, беша дебрь Кисаню и не сошлю к синему морю".
И ркоша бояре князю: "Уже, княже, туга умь полонила: се бо два сокола слетеста с отня стола злата поискати града Тьмутороканя, а любо испити шеломомь Дону. Уже соколома крильца припешали поганых саблями, а самаю опуташа в путины железны. Темно бобе в 3 день: два солнца померкоста, оба багряная столпа погасоста и с ними молодая месяца, Олег и Святослав, тьмою ся поволокоста и в море погрузиста, и великое буйство подаста хинови. На реце на Каяле тьма свет покрыла: по Руской земли прострошася половци, аки пардуже гнездо. Уже снесеся хула на хвалу; уже тресну нужда на волю; уже вержеся Дивь на землю. Се бо готския красныя девы воспеша на брезе синему морю, звоня рускым златом; поют время Бусово, лелеют месть Шароканю. А мы уже, дружина, жадни веселия".
Тогда великий Святослав изрони злато слово, с слезами смешено, и рече: "О, моя сыновчя, Игорю и Всеволоде! Рано еста начала Половецкую землю мечи цвелити, а себе славы искати: но не честно одолесте, не честно бо кровь поганую пролиясте. Ваю храбрая сердца в жестоцем харалузе скована, а в буести закалена. Се ли створисте моей сребреней седине!
А уже не вижду власти сильнаго и богатаго и многовоя брата моего Ярослава с черниговьскими былями, с могуты, и с татраны, и с шельбиры, и с топчакы, и с ревугы, и с ольберы: тии бо бес щитовь с засапожникы кликом полкы побеждают, звонячи в прадеднюю славу.
Но рекосте: "Мужаимеся сами, преднюю славу сами похитим, а заднюю си сами поделим!" А чи диво ся, братие, стару помолодити! Коли сокол в мытех бывает, - высоко птиц възбивает, не даст гнезда своего в обиду. Но се зло: княже ми непособие - наниче ся годины обратиша. Се у Рим кричат под саблями половецкыми, а Володимир - под ранами. Туга и тоска сыну Глебову!
Владимир Игнатьевых 22.02.2018 18:49 Заявить о нарушении
Были вечи Трояни, минула лета Ярославля; были полци Олговы, Ольга Святославличя. Той бо Олег мечем крамолу коваше и стрелы по земли сеяше; ступает в злат стремень в граде Тьмуторокане, - той же звон слыша давный великый Ярославль сын Всеволод, а Владимир по вся утра уши закладаше в Чернигове. Бориса же Вячеславлича слава на суд приведе и на ковыле зелену паполому постла за обиду Олгову, - -храбра и млада князя. С тоя же Каялы Святополкь полелея отца своего междю угорьскими иноходьцы ко святей Софии к Киеву. Тогда при Олзе Гориславличи сеяшется и растяшеть усобицами, погибашеть жизнь Даждьбожа внука, в княжих крамолах веци человекомь скратишась. Тогда по Руской земли ретко ратаеве кикахуть, но часто врани граяхуть, трупиа себе деляче, а галици свою речь гозоряхуть, хотять полетети на уедие. То было в ты рати и в ты полкы, а сицеи рати не слышано.
С зараниа до вечера, с вечера до света летят стрелы каленыя, гримлют сабли о шеломы, трещат копиа харалужныя в поле незнаеме, среди земли Половецкыи. Черна земля под копыты костьми была посеяна, а кровию польяна; тугою взыдоша по Руской земли.
Что ми шумить, что ми звонить далече рано пред зорями? Игорь полкы заворочает: жаль бо ему мила брата Всеволода. Бишася день, бишася другый; третьяго дни к полуднию падоша стязи Игоревы. Ту ся брата разлучиста на брезе быстрой Каялы; ту кроваваго вина не доста; ту пир докопчаша храбрии русичи: сваты попоиша, а сами полегоша за землю Рускую. Ничить трава жалощами, а древо с тугою к земли преклонилось.
Уже бо, братие, не веселая година въстала, уже пустыни силу прикрыла. Въстала обида в силах Даждьбожа внука, вступила девою на землю Трояню, въсплескала лебедиными крылы на синем море у Дону: плещучи, упуди жирня времена. Усобица князем на поганыя погыбе, рекоста бо брат брату: "Се мое, а то мое же". И начяша князи про малое "се великое" молвити, а сами на себе крамолу ковати. А погании с всех стран прихождаху с победами на землю Рускую.
О, далече зайде сокол, птиць бья, к морю! А Игорева храбраго полку не кресити! За ним кликну карна, и жля поскочи по Руской земли, смагу мычючи в пламяне розе. Жены руския въсплакашась, аркучи: "Уже нам своих милых лад ни мыслию смыслити, ни думою сдумати, ни очима съглядати, а злата и сребра ни мало того потрепати!"
А въстона бо, братие, Киев тугою, а Чернигов напастьми. Тоска разлияся по Руской земли, печаль жирна тече средь земли Рускыи. А князи сами на себе крамолу коваху, а погании сами, победами нарищуще на Рускую землю, емляху дань по беле от двора.
Тии бо два храбрая Святославлича, Игорь и Всеволод, уже лжу убудиста, которую то бяше успил отец их Святославь грозный великый Киевскый грозою: бяшеть притрепетал своими сильными полкы и харалужными мечи; наступи на землю Половецкую; притопта холми и яругы; взмути реки и озеры; иссуши потоки и болота; а поганаго Кобяка из луку моря от железных великих полков половецких, яко вихр, выторже, - и падеся Кобяк в граде Киеве, в гриднице Святославли. Ту немци и венедици, ту греци и морава поют славу Святославлю, кають князя Игоря, иже погрузи жир во дне Каялы, рекы половецкия, рускаго злата насыпаша. Ту Игорь князь выседе из седла злата, а в седло кощиево. Уныша об градом забралы, а веселие пониче.
А Святославь мутен сон виде в Киеве на горах. "Си ночь, с вечера, одевахуть мя - рече - черною паполомою на кроваты тисове; черпахуть ми синее вино, с трудомь смешено; сыпахуть ми тощими тулы поганых толковин великый женчюгь на лоно и неговахуть мя. Уже доскы без кнеса в моем тереме златоверсем; всю нощь с вечера босуви врани възграяху у Плеснеска на болони, беша дебрь Кисаню и не сошлю к синему морю".
И ркоша бояре князю: "Уже, княже, туга умь полонила: се бо два сокола слетеста с отня стола злата поискати града Тьмутороканя, а любо испити шеломомь Дону. Уже соколома крильца припешали поганых саблями, а самаю опуташа в путины железны. Темно бобе в 3 день: два солнца померкоста, оба багряная столпа погасоста и с ними молодая месяца, Олег и Святослав, тьмою ся поволокоста и в море погрузиста, и великое буйство подаста хинови. На реце на Каяле тьма свет покрыла: по Руской земли прострошася половци, аки пардуже гнездо. Уже снесеся хула на хвалу; уже тресну нужда на волю; уже вержеся Дивь на землю. Се бо готския красныя девы воспеша на брезе синему морю, звоня рускым златом; поют время Бусово, лелеют месть Шароканю. А мы уже, дружина, жадни веселия".
Тогда великий Святослав изрони злато слово, с слезами смешено, и рече: "О, моя сыновчя, Игорю и Всеволоде! Рано еста начала Половецкую землю мечи цвелити, а себе славы искати: но не честно одолесте, не честно бо кровь поганую пролиясте. Ваю храбрая сердца в жестоцем харалузе скована, а в буести закалена. Се ли створисте моей сребреней седине!
А уже не вижду власти сильнаго и богатаго и многовоя брата моего Ярослава с черниговьскими былями, с могуты, и с татраны, и с шельбиры, и с топчакы, и с ревугы, и с ольберы: тии бо бес щитовь с засапожникы кликом полкы побеждают, звонячи в прадеднюю славу.
Но рекосте: "Мужаимеся сами, преднюю славу сами похитим, а заднюю си сами поделим!" А чи диво ся, братие, стару помолодити! Коли сокол в мытех бывает, - высоко птиц възбивает, не даст гнезда своего в обиду. Но се зло: княже ми непособие - наниче ся годины обратиша. Се у Рим кричат под саблями половецкыми, а Володимир - под ранами. Туга и тоска сыну Глебову!
Владимир Игнатьевых 22.02.2018 18:49 Заявить о нарушении
Великый княже Всеволоде! Не мыслию ти прелетети издалеча, отня злата стола поблюсти? Ты бо можеши Волгу веслы раскропити, а Дон шеломы выльяти. Аже бы ты был, то была бы чага по ногате, а кощей по резане. Ты бо можеши посуху живыми шереширы стреляти - удалыми сыны Глебовы.
Ты, буй Рюриче и Давыде! Не ваю ли вои злачеными шеломы по крови плаваша? Не ваю ли храбрая дружина рыкают, акы тури, ранены саблями калеными, на поле незнаеме! Вступита, господина, в злат стремень за обиду сего времени, за землю Рускую, за раны Игоревы, буего Святославлича!
Галичкы Осмомысле Ярославе! Высоко седиши на своем златокованнем столе, подпер горы угорскыи своими железными полки, заступив королеви путь, затворив Дунаю ворота, меча бремены чрез облаки, суды рядя до Дуная. Грозы твоя по землям текут; отворяеши Киеву врата, стреляеши с отня злата стола салтани за землями. Стреляй, господине, Кончака, поганого кощея, за землю Рускую, за раны Игоревы, буего Святославлича!
А ты, буй Романе, и Мстиславе! Храбрая мысль носит ваш ум на дело. Высоко плаваеши на дело в буести, яко сокол, на ветрех ширяяся, хотя птицю в буйстве одолети. Суть бо у ваю железный папорзи под шеломы латинскими: теми тресну земля, и многи страны - Хинова, Литва, Ятвязи, Деремела и Половци - сулици своя повергоша а главы своя подклониша под тыи мечи харалужныи. Но уже, княже, Игорю утрпе солнцю свет, а древо не бологом листвие срони - по Роси и по Сули гради поделиша. А Игорева храбраго полку не кресити. Дон ти, княже, кличет и зоветь князи на победу. Олговичи, храбрыи князи, доспели на брань.
Ингварь и Всеволод и вси три Мстиславичи, не худа гнезда шестокрилци! Не победными жребии собе власти расхытисте! Кое ваши златыи шеломы и сулицы ляцкии и щиты! Загородите полю ворота своими острыми стрелами за землю Рускую, за раны Игоревы, буего Святославлича!
Уже бо Сула не течет сребреными струями к граду Переяславлю, и Двина болотом течет оным грозным полочаном под кликом поганых. Един же Изяслав, сын Васильков, позвони своими острыми мечи о шеломы литовския, притрепа славу деду своему Всеславу, а сам под черлеными щиты на кроваве траве притрепан литовскыми мечи, и схоти ю на кровать и рек: "Дружину твою, княже, птиць крилы приоде, а звери кровь полизаша". Не бысть ту брата Брячяслава, ни другаго - Всеволода. Един же изрони жемчюжну душу из храбра тела чрес злато ожерелие. Унылы голоси, пониче веселие, трубы трубят городеньскии.
Ярославе и вси внуце Всеславли! Уже понизить стязи свои, вонзить свои мечи вережени - уже бо выскочисте из дедней славе. Вы бо своими крамолами начясте наводити поганыя на землю Рускую, на жизнь Всеславлю. Которою бо беше насилие от земли Половецкыи".
На седьмом веце Трояни връже Всеслав жребий о девицю себе любу. Той клюками подпръся, оконися и скочи к граду Кыеву, и дотчеся стружием злата стола Киевскаго. Скочи от них лютым зверем в полночи из Белаграда, обесися сине мьгле; утръ же вознзи стрикусы, оттвори врата Новуграду, разшибе славу Ярославу, скочи волком до Немиги с. Дудуток. На Немизе снопы стелют головами, молотят чепи харалужными, на тоце живот кладут, веют душу от тела. Немизе кровави брезе не бологом бяхуть посеяни - посеяни костьми руских сынов. Всеслав князь людем судяше, князем грады рядяше, а сам в ночь волком рыскаше; из Кыева дорискаше до кур Тмутороканя, великому Хорсови волком путь прерыскаше. Тому в Полотске позвониша заутренюю рано у святыя Софеи в колоколы, а он в Кыеве звон слыша. Аще и веща душа в дерзе теле, но часто беды страдаше. Тому вещей Боян и первое припевку, смысленый, рече: "Ни хытру, ни горазду, ни пытьцю горазду суда божиа не минути".
О, стонати Руской земли, помянувше первую годину и первых князей! Того старого Владимира нельзе бе пригвоздити к горам киевским! Сего бо ныне сташа стязи Рюриковы, а друзии Давидовы, но розно ся им хоботы пашут, копиа поют.
На Дунаи Ярославнын глас ся слышит, зегзицею незнаема рано кычеть: "Полечю - рече - зегзицею по Дунаеви, омочю бебрян рукав в Каяле реце; утру князю кровавыя его раны на жестоцем его теле".
Ярославна рано плачет в Путивле на забрале, аркучи: "О, ветре, ветрило! Чему, господине, насильно вееши! Чему мычеши хиновьскыя стрелкы на своею нетрудною крилцю на моея лады вои? Мало ли ти бяшет горе под облакы веяти, лелеючи корабли на сине море! Чему, господине, мое веселие по ковылию развея?"
Ярославна рано плачеть Путивлю городу на забороле, аркучи: "О, Днепре Словутицю! Ты пробил еси каменныя горы сквозе землю Половецкую. Ты лелеял еси на себе Святославли носады до полку Кобякова. Возлелей, господине, мою ладу ко мне, а бых не слала к нему слез на море рано!"
Ярославна рано плачет в Путивле на забрале, аркучи: "Светлое и тресветлое солнце! Всем тепло и красно еси. Чему, господине, простре горячюю свою лучю на ладе вои? В поле безводне жаждею имь лучи съпряже, тугою им тули затче?"
Прысну море полунощи; идут сморци мьглами. Игореви князю бог путь кажет из земли Половецкой на землю Рускую, к отню злату столу. Погасоша вечеру зари. Игорь спит, Игорь бдит, Игорь мыслию поля мерит от великаго Дону до малаго Донца. Комонь в полуночи. Овлур свисну за рекою; велить князю разумети. Князю Игорю не быть! Кликну; стукну земля, въшуме трава, вежи ся половецкии подвизашася. А Игорь князь поскочи горнастаем к тростию и белым гоголем на воду. Въвержеся на борз комонь и скочи с него босым волком. И потече к лугу Донца и полете соколом под мьглами, избивая гуси и лебеди завтроку и обеду и ужине. Коли Игорь соколом полете, тогда Влур волком потече, труся собою студеную росу; преторгоста бо своя борзая комоня.
Владимир Игнатьевых 22.02.2018 18:49 Заявить о нарушении
Ты, буй Рюриче и Давыде! Не ваю ли вои злачеными шеломы по крови плаваша? Не ваю ли храбрая дружина рыкают, акы тури, ранены саблями калеными, на поле незнаеме! Вступита, господина, в злат стремень за обиду сего времени, за землю Рускую, за раны Игоревы, буего Святославлича!
Галичкы Осмомысле Ярославе! Высоко седиши на своем златокованнем столе, подпер горы угорскыи своими железными полки, заступив королеви путь, затворив Дунаю ворота, меча бремены чрез облаки, суды рядя до Дуная. Грозы твоя по землям текут; отворяеши Киеву врата, стреляеши с отня злата стола салтани за землями. Стреляй, господине, Кончака, поганого кощея, за землю Рускую, за раны Игоревы, буего Святославлича!
А ты, буй Романе, и Мстиславе! Храбрая мысль носит ваш ум на дело. Высоко плаваеши на дело в буести, яко сокол, на ветрех ширяяся, хотя птицю в буйстве одолети. Суть бо у ваю железный папорзи под шеломы латинскими: теми тресну земля, и многи страны - Хинова, Литва, Ятвязи, Деремела и Половци - сулици своя повергоша а главы своя подклониша под тыи мечи харалужныи. Но уже, княже, Игорю утрпе солнцю свет, а древо не бологом листвие срони - по Роси и по Сули гради поделиша. А Игорева храбраго полку не кресити. Дон ти, княже, кличет и зоветь князи на победу. Олговичи, храбрыи князи, доспели на брань.
Ингварь и Всеволод и вси три Мстиславичи, не худа гнезда шестокрилци! Не победными жребии собе власти расхытисте! Кое ваши златыи шеломы и сулицы ляцкии и щиты! Загородите полю ворота своими острыми стрелами за землю Рускую, за раны Игоревы, буего Святославлича!
Уже бо Сула не течет сребреными струями к граду Переяславлю, и Двина болотом течет оным грозным полочаном под кликом поганых. Един же Изяслав, сын Васильков, позвони своими острыми мечи о шеломы литовския, притрепа славу деду своему Всеславу, а сам под черлеными щиты на кроваве траве притрепан литовскыми мечи, и схоти ю на кровать и рек: "Дружину твою, княже, птиць крилы приоде, а звери кровь полизаша". Не бысть ту брата Брячяслава, ни другаго - Всеволода. Един же изрони жемчюжну душу из храбра тела чрес злато ожерелие. Унылы голоси, пониче веселие, трубы трубят городеньскии.
Ярославе и вси внуце Всеславли! Уже понизить стязи свои, вонзить свои мечи вережени - уже бо выскочисте из дедней славе. Вы бо своими крамолами начясте наводити поганыя на землю Рускую, на жизнь Всеславлю. Которою бо беше насилие от земли Половецкыи".
На седьмом веце Трояни връже Всеслав жребий о девицю себе любу. Той клюками подпръся, оконися и скочи к граду Кыеву, и дотчеся стружием злата стола Киевскаго. Скочи от них лютым зверем в полночи из Белаграда, обесися сине мьгле; утръ же вознзи стрикусы, оттвори врата Новуграду, разшибе славу Ярославу, скочи волком до Немиги с. Дудуток. На Немизе снопы стелют головами, молотят чепи харалужными, на тоце живот кладут, веют душу от тела. Немизе кровави брезе не бологом бяхуть посеяни - посеяни костьми руских сынов. Всеслав князь людем судяше, князем грады рядяше, а сам в ночь волком рыскаше; из Кыева дорискаше до кур Тмутороканя, великому Хорсови волком путь прерыскаше. Тому в Полотске позвониша заутренюю рано у святыя Софеи в колоколы, а он в Кыеве звон слыша. Аще и веща душа в дерзе теле, но часто беды страдаше. Тому вещей Боян и первое припевку, смысленый, рече: "Ни хытру, ни горазду, ни пытьцю горазду суда божиа не минути".
О, стонати Руской земли, помянувше первую годину и первых князей! Того старого Владимира нельзе бе пригвоздити к горам киевским! Сего бо ныне сташа стязи Рюриковы, а друзии Давидовы, но розно ся им хоботы пашут, копиа поют.
На Дунаи Ярославнын глас ся слышит, зегзицею незнаема рано кычеть: "Полечю - рече - зегзицею по Дунаеви, омочю бебрян рукав в Каяле реце; утру князю кровавыя его раны на жестоцем его теле".
Ярославна рано плачет в Путивле на забрале, аркучи: "О, ветре, ветрило! Чему, господине, насильно вееши! Чему мычеши хиновьскыя стрелкы на своею нетрудною крилцю на моея лады вои? Мало ли ти бяшет горе под облакы веяти, лелеючи корабли на сине море! Чему, господине, мое веселие по ковылию развея?"
Ярославна рано плачеть Путивлю городу на забороле, аркучи: "О, Днепре Словутицю! Ты пробил еси каменныя горы сквозе землю Половецкую. Ты лелеял еси на себе Святославли носады до полку Кобякова. Возлелей, господине, мою ладу ко мне, а бых не слала к нему слез на море рано!"
Ярославна рано плачет в Путивле на забрале, аркучи: "Светлое и тресветлое солнце! Всем тепло и красно еси. Чему, господине, простре горячюю свою лучю на ладе вои? В поле безводне жаждею имь лучи съпряже, тугою им тули затче?"
Прысну море полунощи; идут сморци мьглами. Игореви князю бог путь кажет из земли Половецкой на землю Рускую, к отню злату столу. Погасоша вечеру зари. Игорь спит, Игорь бдит, Игорь мыслию поля мерит от великаго Дону до малаго Донца. Комонь в полуночи. Овлур свисну за рекою; велить князю разумети. Князю Игорю не быть! Кликну; стукну земля, въшуме трава, вежи ся половецкии подвизашася. А Игорь князь поскочи горнастаем к тростию и белым гоголем на воду. Въвержеся на борз комонь и скочи с него босым волком. И потече к лугу Донца и полете соколом под мьглами, избивая гуси и лебеди завтроку и обеду и ужине. Коли Игорь соколом полете, тогда Влур волком потече, труся собою студеную росу; преторгоста бо своя борзая комоня.
Владимир Игнатьевых 22.02.2018 18:49 Заявить о нарушении
Донец рече: "Княже Игорю! Не мало ти величия, а Кончаку нелюбия, а Руской земли веселиа!" Игорь рече: "О, Донче! Не мало ти величия, лелеявшу князя на волнах, стлавшу ему зелену траву на своих сребреных брезех, одевавшу его теплыми мглами под сению зелену древу; стрежаше его гоголем на воде, чайцами на струях, чернядьми на ветрех". Не тако ли - рече - река Стугна; худу струю имея, пожръши чужи ручьи и стругы ростре на кусту, уношу князю Ростиславу затвори Днепрь темне березе. Плачется мати Ростиславля по уноши князи Ростиславе. Уныша цветы жалобою, и древо с тугою к земли преклонилося.
А не сорокы втроскоташа - на следу Игореве ездит Гзак с Кончаком. Тогда врани не граахуть, галици помолкоша, сорокы не троскоташа, полозие ползоша только. Дятлов тектом путь к реце кажут, соловии веселыми песьми свет поведают. Молвит Гзак Кончакови: "Аже сокол к гнезду летит, соколича ростреляеве своими злачеными стрелами". Рече Кончак ко Гзе: "Аже сокол к гнезду летит, а ве соколца опутаеве красною дивицею". И рече Гзак к Кончакови: "Аще его опутаеве красною девицею, ни нама будет сокольца, ни нама красны девице, то почнут наю птици бити в поле Половецком".
Рек Боян и ходы на Святославля песнотворца стараго времени Ярославля Ольгова Коганя хоти: "Тяжко ти головы кроме плечю, зло ти телу кроме головы" - Руской земли без Игоря. Солнце светится на небесе - Игорь князь в Руской земли. Девици поют на Дунаи, вьются голоси чрез море до Киева. Игорь едет по Боричеву к святей богородици Пирогощей. Страны ради, гради весели.
Певше песнь старым князем, а потом молодым пети. Слава Игорю Святославличю буй-туру Всеволоду Владимиру Игоревичу! Здрави князи и дружина, побарая за христьяны на поганыя полки. Князем слава а дружине! Аминь.
http://www.hrono.ru/dokum/1100dok/slovo1.php
Владимир Игнатьевых 22.02.2018 18:50 Заявить о нарушении
А не сорокы втроскоташа - на следу Игореве ездит Гзак с Кончаком. Тогда врани не граахуть, галици помолкоша, сорокы не троскоташа, полозие ползоша только. Дятлов тектом путь к реце кажут, соловии веселыми песьми свет поведают. Молвит Гзак Кончакови: "Аже сокол к гнезду летит, соколича ростреляеве своими злачеными стрелами". Рече Кончак ко Гзе: "Аже сокол к гнезду летит, а ве соколца опутаеве красною дивицею". И рече Гзак к Кончакови: "Аще его опутаеве красною девицею, ни нама будет сокольца, ни нама красны девице, то почнут наю птици бити в поле Половецком".
Рек Боян и ходы на Святославля песнотворца стараго времени Ярославля Ольгова Коганя хоти: "Тяжко ти головы кроме плечю, зло ти телу кроме головы" - Руской земли без Игоря. Солнце светится на небесе - Игорь князь в Руской земли. Девици поют на Дунаи, вьются голоси чрез море до Киева. Игорь едет по Боричеву к святей богородици Пирогощей. Страны ради, гради весели.
Певше песнь старым князем, а потом молодым пети. Слава Игорю Святославличю буй-туру Всеволоду Владимиру Игоревичу! Здрави князи и дружина, побарая за христьяны на поганыя полки. Князем слава а дружине! Аминь.
http://www.hrono.ru/dokum/1100dok/slovo1.php
Владимир Игнатьевых 22.02.2018 18:50 Заявить о нарушении