Порок

        “Когато всичко е изгубено, остава бъдещето”
                Кристиан БОУВИ


Живеем трудни дни във време трудно,
мираж е вярата, мечтите – дим;
отдавна синовете ни са блудни,
за щерките – засрамено мълчим.

Отдавна не достига на софрата
парчето хлебец с намален грамаж,
не ражда както някога земята,
без празници живеем, без кураж.

И чакаме с последната надежда
да дойде утре бъдното при нас...
Не знам какво съдбата ни отрежда
в неведомия още бъден час,

но знам, че идват мършави и свити
на бъдещето чаканите дни,
с неравен пулс и с болки във гърдите,
прегърбени и цели в синини.

Родени с форцепс, гледани в кувьози,
те кретат в тъмното по своя път.
Таки дни не се посрещат с рози
и в дирята им рози не цъфтят.

Такова бъдно щастие не носи,
не прави даже прости чудеса,
не разрешава вечните въпроси
и панацея дните му не са.

Те идват болни!
Не порок сърдечен
е вписан в диагнозата за тях.
Те имат друг порок, навярно вечен.
Заразната им болест всява страх.

Защото миналото ражда бъдно,
а утрешното минало е днес.
Днес времето е трудно и оскъдно,
без хоризонти, без морал, без чест.

И точно “днес” е болестта, порокът
на бъдното, заченато преди.
Протяга миналото хищен нокът
и “днес” на “утре” винаги вреди.

И “утре” е с чертите разкривени
на моя свят, на моя труден час,
и няма светло бъдеще пред мене,
а “днес” и в бъдното лежи пред нас.

И бъдещите дни не са надежда,
щом страдат от злокачествен порок.
Щом “днес” в доброто “утре” се оглежда,
те са близнаци.

Да ни пази Бог!