Прилив

        “...посрещам приливи. Изпращам отливи...”
                Иван РУДНИКОВ, “Очакване”

Изпращах отливи.
По пясъка събирах
непредпазливи риби и рапани
и вярвах,
че от стъпките ми диря
по плитчините мокри ще остане.

Днес океанът сив на времената
в нозете ми води коварни плиска,
измил на моите следи следата.

И приливите идват все по-близко.

И сушата, която обитавам
– безбрежен материк – е остров вече
и с всеки прилив островът остава
все по-нищожен бряг,
все по-обречен...

А идат приливи.
Вълни солени
заливат плажовете с бяла пяна.
Дали ще има отлив пак за мене?
Дали ще се оттегли океанът?

Не вярвам!
Отливите бяха вчера.
Водата по-висока днес връхлита.
Не търся вече мида да намеря,
ни да оставя диря в плитчините,

сега ми трябва хълм със стръмно рамо,
скала самотна, нейде извисена,
безплоден камък...
Да не стига само
на приливите яростта до мене.

Но пясъкът наоколо е равен.
Пълзи по него времето, приижда
и аз дори не мога да забавя
вълните му.
И върхове не виждам!

И утре или вдругиден навярно
ще ме залее мътната стихия.
Настъпва приливът към мен коварно,
а хълм и връх не мога да открия.

Напразно търся.
Няма връх.
А зная –
и Еверест дори не е спасение
на времето пред прилива безкраен...
...ако върхът не се издига в мене.

Но станаха на пясък в мен скалите
и върховете са миражи сини...
А все по-мощно времето връхлита,
прииждат тъмни яростни години

и няма отлив – приливи заливат
последният ми пристан – хълма стръмен
на гордостта ми.
Моят хълм се срива,
а няма дим на хоризонта тъмен...

Изпращах отливи.
Бе жарко пладне...
По залез приливи посрещам само.
Водата ме настига все по-хладна,
а дим на хоризонта
все тъй няма...