Равносметка

Вън е тъмно. По-късно се буди земята,
но за мене денят е започнал отдавна –
не защото държа да посрещна зората,
не защото съм спал на корава възглавница;

просто трябва ми време да вляза във ритъм,
просто трябва ми време, додето пристъпя –
не защото са мъка и стон старините,
а защото до мене е болката тъпа.

От години ме следва, живее при мене
и не идва на гости на кост или става –
тя дълбае самата душа уморена
и самата душа всеки ден ме предава.

Много падах и ставах в онези години,
през които нагоре по стръмното крачех,
а от удар остава в душата ти синьо,
а от болка душата измъчена плаче.

Бяха стръмни завоите, остри – скалите,
и далече напред – върховете високи;
всички носим от удари рани в душите
и в сърцето си – белег от грешни посоки.

Аз не търся за днешната болка вината
във това, че съм падал по остри завои,
че съм крачил разгърден под ледния вятър:
синините и болката – всичко е мое!

И е мой кръстопътят към всяка Голгота,
и е мой на съдбата ми острият кремък;
та това е големият кръст на живота ми
и завоите остри на моето време!

Затова, от сподавена болка разнищен,
се усмихвам спокойно на белег и рана.
Тази стара душа ме предава, но нищо –
за да срещна деня
                просто ставам по-рано.