Зидът

         
          “...прозорци да надраскам по стените
           на тази къща, вечно незаспала.”
                Елена ДЕНЕВА, “Все нещо”


Този зид денем слънцето скрива,
нощем в него се спъва луната...

Аз вървя край зида мълчаливо,
търся в сивия камък вратата,
дето остро ще скръцне в сумрака,
и ще мога оттатък да мина.

Не че някой оттатък ме чака,
но зидът ме притиска с години,
като клуп ме души в тишината,
като жица за гърлото стяга...

...Колко време вървя, а вратата
като сянка сред сенките бяга
и не мога зида да прекрача,
да захвърля въжето кораво...

Тук вратата я няма!
Обаче
вече зная какво да направя.

Върху сивия зид до небето
ще надраскам прозорец със креда –
светъл лъч в слънчев ден да ми свети
и да може далеч да се гледа,

за да виждам тревите зелени,
листопадите есенно време...
Колко малко ми трябва на мене,
колко много зидът ми отнема!

Този зид е висок до звездите,
този камък е здрава преграда,
но на мен са ми нужни тревите,
искам вятъра и листопада...

Затова ще надраскам прозорец
върху сивия зид на живота.
Знам, не мога да го отворя!
Но пък мога да счупя стъклото...