Не на колене

...И защо ми е бог,
който в храма ще иска от мене
да пристъпя смирен,
да застана покорен, безволев,
сред олтарния сумрак студен да подгъна колене
и, притискайки длани,
за хляба оскъден да моля?

И защо ми е вечност,
в която душата ми бледа
ще се носи безплътна над вас
сред мъглата тамянна,
а въпросният бог
от престолната вис ще я гледа
как от сутрин до вечер сред рая
му пее “Осанна”?

И защо ми е рай,
в който бродят безгрешните вечно
из небесни градини
сред стража от ангели строги,
а реките извират отнякъде медено-млечни,
но си вечен длъжник
и нищожна прашинка пред бога?

Бог такъв, рай подобен и вечност такава
не струват –
паля свещи и аз,
ала нямам икони в олтара,
не живея със мляко и мед,
вечер пийвам, понякога псувам,
но за мляко и мед
не продавам душата си стара.

Тя е моя,
единствено моя до край и след края.
Няма нужда от рай и дори да я чакат геени
вечността е за нея съдба.
Аз душата си зная –
тя ще тръгне на път без “Осанна”
и не на колене.