Пашкулът

Жужи едно невидимо вретено,
копринената нишка намотава,
жужи, и златният пашкул у мене
полека свършва,
                все по-малък става.

С хиляда вретена навиват дните
на битието лъскавата свила,
копринената нишка на мечтите ни,
на младостта ни жизнената сила.

Пашкулът с благородната коприна
стремглаво размотава тънка жица;
вретеното жужи, жужи с години,
преде мечти, надежди и амбиции.

Звъни копринената нишка здрава,
вретеното се носи като вятър,
пашкулът намалява, намалява...
Сега ще свърши.
Спрете вретената!

Но няма спиране.
                Върти безкрайно
вретеното животът ни навъсен.
Суровата коприна е нетрайна,
Живот, не бързай, може да се скъса!

Но вретената всички ни изпридат
и вече свършва лъскавата свила.
Какво сме вътре – мъртва каквида
или пък пеперуда пъстрокрила.

Какво ли всички крием в дън душата,
в пашкула – пеперуди, какавиди?
Въртят се все по-бързо вретената,
не ни остава много...
                И ще видим!