Коридорът

Животът ми е коридор безкраен,
изчезващ в полумрака там, нататък...
Къде отвежда в тъмното?
Не зная!
Не знам дали е дълъг, или кратък
оставащият път, кога приключва...
От двете ми страни – врати безкрайни.
Вървя, поредната врата отключвам,
за да надникна в следващата тайна.

Надникнах в детството.
И съжалявам,
че не останах цял живот в игрите...
Не можех!
Коридорът продължава
и аз вървях, отключвайки вратите.

С едно око надникнах в младостта си –
защо не спрях завинаги, се питам...
Но коридорът чакаше навъсен
и все така ме мамеха вратите.

И пак с едно око съзрях учуден
на зрелостта си лятото горещо –
и трябваше да тръгвам.
Бях принуден.
О, коридорът е жестоко нещо!

Отключвам стотната врата навярно –
войнишка служба, сватба, две рождения...
Вратите мамят все така коварно
и чезне коридорът пуст пред мене.

И пак врата.
Зад нея – есен, влага,
мъгла без край и леден вятър нощем.
Стоя в мъглата.
Тръгнал бих веднага,
но тук съм длъжен да остана още!

Вратите в тъмното напред се губят –
тъй дълъг път ли в сумрака ме чака
или пред мен животът лъже грубо
и коридорът вече свършва в мрака?

Какво ли още може да се случи,
зад странните врати какво ли има?
Все тъй вървя.
И чакам да отключа
онази, зад която дебне зимата...

Не всички срещнати врати отворих –
навярно съм пропуснал много нещо,
но в своя дълъг път по коридора
и нарисувани врати съм срещал.

А истински ли са пред мен вратите,
или мираж на старостта, измама,
безсмислени рисунки по стените?...
Аз ключ за старчески миражи нямам.

О, има истинска!
Една – но има!
Тук коридорът свършва в тъмнината.
Зад прага й бушува снежна зима.
Оная зима.
Зимата, която...