Мълчат мъглите

Като през буреломен лес столетен,
през дните се провирах слепешката,
но, изподран от клоните преплетени,
сега стоя на края на гората.

Зад мен се шири царството на клека,
на храстите бодливите капани,
с неводещи до никъде пътеки,
с хралупи мечи, с вълчите поляни.

Зад мене лакътуши път нелесен;
не всеки лесно своя път намира –
един върви и слуша птичи песни,
друг чува вълчи вой по свойта диря...

Сега съм в края на леса. Полето
се спуска полегато долу в ниското
и залезът на рамото ми свети,
и сивите мъгли са вече близко.

Но нямаше ли кой да види знаците,
съдбата ми не знаеше ли пътя,
та вечно напреки през гъсталаците
ме води в изгрев чист и в залез мътен?

Днес изподран до кръв, до кост разнищен
съм спрял на края. Оня лес е спомен.
До смърт съм стар и уморен. Но нищо!
Дай знак, Живот, и пак през бурелома

след теб, Съдба, бих тръгнал през гората,
сред вълчи вой под небосвод навъсен
бих се провирал мълком, слепешката,
без път към времето на младостта си.

И нека изподран до кръв, премръзнал,
достигна грохнал изгрева на дните –
тоз час бих тръгнал пак назад, бих дръзнал...

Но няма път.
И няма лес.
Мълчат мъглите.