Кораб

                На брат ми – капитана


Когато пътят свърши, в синия кристал на времето заключен,
когато ветровете спрат и стъпките по пясъка изчезнат,
когато хоризонтът е опасно близко – делничен и скучен –
сънувай писък на стрела и плясък на крило под шатър звезден...

Когато белите платна застинат укротени
и станеш неподвижност, камък, врастнала в пръстта опора,
а от движението пазиш само кръговрата на кръвта във вените,
когато даже стъпките ти сякаш пускат корен...

...единствено мечтата пази светлия ти порив
и само сребърните сънища ти връщат сините посоки.
И нещо вътре в тебе нощем се стреми нагоре,
и цял си вик, и стон, и устрем към високото...

И от това, което те разпъва и изгаря на живота сивото,
от сблъсъка на корен и крило, които в теб се борят,
се ражда нещо неочаквано и приказно красиво –
излита птица, звънва стих, доплава кораб...

...доплава кораб – лебедова мисъл за движение,
есенция и сплав от път, от устрем, от простори...
Завиждам ти – стихът е светлата ефирна част от мене,
а корабът – реалността на твоите романтични пориви.

И може времето да ни отрича и променя зримо,
и може даже вятърът, довчера слаб, да ни събори
- там някъде звънят два прости стиха в рими,
там някъде, реален, плава кораб!