По Анна АХМАТОВА
Какво ти подарих, додето двама,
вървяхме през лета и снежни зими?
То изгоря като ненужна слама.
Пък и какво ли толкоз ценно имах?
Сега на дните салдото пресмятам.
Пак нямам нищо – нула цяло, нула...
Пилях за глупости сребро и злато,
от слоновата кост издигах кули...
На тръгване какво да ти оставя?
Не бързам още, има време, казват,
но няма и безкрайно да се бавя.
Вземи това!
Пъхни го скришом в пазвата!
Това ми е душицата, несретната.
И без това е твоя,
ти я скътай!
А дойде ли за мен минута сетна,
аз и без нея ще намеря пътя.
Тогава поеми страха и риска,
защото оня Михаил, с крилата,
ще се яви при теб,
за да я иска.
Но ти не му я давай!
Скрий душата ми!
Преструвай се,
отпращай го с измама!
А щом се прибере без нея в Рая,
макар една душа, но ще сме двама
завинаги...
или поне до края.
Дар
© Copyright: Валентин Чернев, 2013
Свидетельство о публикации №113071501642
Свидетельство о публикации №113071501642
Рецензии