Дети черепахи

Красимир Георгиев
http://stihi.ru/2011/05/07/7400               
перевод с болгарского.


Навожу объектив на даль, нажимаю  кнопку, мигает вспышка. И я вспоминаю удивительного фотографа Эмиля Кларка. Он шел по вершинам мира, погружался в житейские и океанские глубины и смачивал водкой брови. На счастье.
Он надолго исчез из моих глаз и когда я увидел его некролог, повешенный на электрический столб (по давней  традиции в Болгарии некрологи вывешиваются на улицах), сказал:  – Значит, нашёл свою бездну, дружище?

Пятница, Декабрь, тринадцатое.  Зреют лавины
и сурово смотрят глаза зимы в негативы  -
в это время года никого не должно быть на этом пути,
ради съёмок этим маршрутом никто не должен идти.

Те зимы повеления так чертовски точны
- Ещё черны мои волосы, но побелели мечты
- жизнь  кончается раньше, чем она началась.
С тем открытием маленьким моя сущность вверх подалась:

Через Азии девственно белые тени я должен пройти.
к Гималаям – моей долгой и давней любви
Двое непальцев над пропастью держат меня
Они знают: не спасёт от падения карма моя.

карма злого неудачника, хмельного ничтожества.
Отдаю ум свой волкам, они гонят дней моих множество.
С давних, древних времён здесь сползла черепаха, когда то
родила эти голые горы и удалилась куда-то.

Кровавыми каплями помечается трасса жертвами
Ругаю судьбу и вхожу в гранитный сумасшедший дом,
вкладываю душу в объектив и ползу за шерпами,
и гора как блудница грудь оголяет притом.

Из Софии фотограф я, кроткий пьяница – кредо моё
Голову кружащие кадры-пиявки вонзаю я в груди её
и тем погружаю в блаженство фото-душу свою,
с глазами ветра снимаю и бесконечность без устали пью.

Громоздятся сугробы, нагромождаются боль и безумие,
 зрима лишь боль и совершенно незримо безумие.
Стонут от страсти вершины – великое чудо являют,
снимаю мечты свои я, снимаю, снимаю, снимаю.

А гора – нежно белая такая красавица,
варио к нашим лицам её приближается,
жестокие тосты щедро молнии провозглашают –
и на вечном огне снимки наши сгорают.

От холода пьяная гора обнимает меня
и ледяными своими губами целует меня,
кротких шерпов в статуи вмиг превращает
в покои священные, грязные меня. запирает.

Стены, пурпур и кровавая слизь, покрывая,
по сухому стволу свадебного ложа стекают.
Может быть, детей черепахи сниму я,
плод смоковницы на ложе смакуя.

Дрожат шлюхи бедра,  она раздевается
и тела наши в потоке лавины сплетаются.
Гора сегодня белая красавица страстная –
Год стакана.  пятница, декабрь, тринадцатое.

 Женщина огненный всегда жаркий костер,
но и айсберг, в море чувств нашедший простор,
 гора всегда белая и всегда молодая,
но душа ее чертовски твердая и не живая.

С Гималаями, моей давней любовью ложусь я,
объектив закрывает свой глаз, огонь без конца.
В плену живых фотографий мёртвая твердь,
 мою голову белым шелком накрывает Белая

смерть.

Дети черепахи Децата на костенурката
Красимир Георгиев
http://stihi.ru/2011/05/07/7400               
ДЕЦАТА НА КОСТЕНУРКАТА

          Нагласям обектива на дактил, натискам копчето, блясва светкавицата.
          И се сещам за невероятния фотограф Емил Кларк. Той ходеше върху върховете на света, потапяше се в житейски и океански бездни и мажеше с водка веждите си. За късмет. Бе изчезнал от погледа ми за дълго и когато зърнах върху някакъв електрически стълб некролога му, казах:
          – Значи намери своята пропаст, приятелю?



ДЕЦАТА НА КОСТЕНУРКАТА

Петък, тринайсти декември е. Зреят лавините
и негативът отваря очите на зимата –
никой не тръгвал през този сезон на годината,
никой не тръгвал по този маршрут, за да снима.

Точно навреме е. Всичко е дяволски точно.
Тръгвам нагоре със своето малко откритие –
свършва животът, преди да е още започнал –
черни косите ми, а избелели мечтите.

Тръгвам към моята дълга любов – Хималаите,
тръгвам към бялата девствена сянка на Азия.
Двама непалци ме пазят от пропасти. Знаят те:
няма да могат от кармата да ме опазят –

карма на зъл неудачник, пиян мижитурка.
Давам ума си на вълците, стигат ми дните.
Някога много отдавна една костенурка
слязла от времето, за да роди планините.

Кървави капки бележат трасето на жертвите.
Псувам съдбата и влизам в гранитната лудница,
влагам душа в обектива и лазя след шерпите,
а планината разголва гърди като блудница.

Впивам в гърдите й шеметни кадри-пиявици
и се облива в блажение фотодушата ми.
Аз - фотографът от София, кротък пияница,
пия безкрая и снимам с очите на вятъра.

Трупат се преспи, натрупват се болка и лудост,
зрима е болката, а лудостта е незрима.
Стенат от страст върховете – великото чудо,
снимам мечтите и снимам, и снимам, и снимам.

А планината е нежната бяла красавица
и приближава лицата ни нейното варио,
щедри светкавици вдигат жестока наздравица –
нашите снимки на вечния огън изгарят.

И ме прегръща, пияна от студ, планината,
и ме целува със своите ледени устни.
Кротките шерпи превръща в божествени статуи,
мен ме затваря в покои свещени, но мръсни.

С кървава слуз са покрити стените и пурпурът
капе по сухия дънер на брачното ложе.
Може би снимам дечицата на костенурката,
плод на смокиня ще вкуся сред ложето може би.

Там се съблича мръсницата, тръпнат бедрата й
и се преплитат в лавина телата ни, нашите.
Бяла красавица страстна е днес планината –
петък, тринайсти декември, година на чашата.

Както жената е винаги огнена клада,
но е и айсберг в морето от чувства жената,
тъй планината е винаги бяла и млада,
но е и дяволски мъртва и твърда душата й.

Мъртвата твърд е пленена от живите фотоси.
Лягаме с моята дълга любов – Хималаите,
огън без край. Обективът затваря окото си.
С бяла коприна покрива главата ми Бялата

смърт.


Рецензии