Мъгла

       “Полнебо охватила мгла...”
                Ф. И. Тютчев

      


От хоризонт до хоризонт – мъгла и влага,
от бряг до бряг – студена млечна киша
– не виждам нищо, просто предполагам,
че някъде светът е жив, че диша,

че има още някъде дървета,
река, върби, поляни пъстроцветни,
че някъде доброто слънце свети
и утре може би и тук ще светне.

Не половината небе е мътно сиво,
не половината земя в мъглата гази –
студена глуха слепота обвива
света до края в лепкави талази.

Наистина ли беше син просторът,
наистина ли храстите цъфтяха?
И кацаха ли гълъбите горе
по стряхата? А имаше ли стряха?

О, утре може слънце да изгрее,
но утре всъщност е така далече.
Къде е днеска слънцето, къде е?
Светът в мъглива дреха е облечен...

Светът е вечен. Той не се тревожи
за утре, за след месец, след година...
Но аз ще бъда ли и утре, Боже,
– аз нямам време, аз ще си замина.

За мен е късно утре да живея –
аз цял живот все нещо съм отлагал.
Какво, че утре слънцето ще грее
– на мен ми трябва слънцето веднага!

Бих бил щастлив, ако светът край мене
до половина е в мъглата гъста
– и половина слънце е спасение!
Но влагата напира с алчни пръсти

и всичко е в мъгла... или го няма...
и е легенда оня свят зад прага;
пореден мит, поредната измама –
а има само влага, влага, влага...

Не искам да живея утре. Даже
и днес е късно, закъснял съм вече.
Днес трябва слънцето да се покаже,
защото утре аз ще съм далече.

Отлитащият ден за да догоня,
днес трябва лъч от слънце да намеря!
Но истински е мъдър само оня,
успял добре да поживее
                вчера.