След върха

Казваха ми помъдрели хора:
– Не изкачвай върховете диви,
няма нищо интересно горе –
сив гранит и хоризонти сиви.

Казваха ми: – Следвай равнината,
пътищата в нея са широки,
тих дъждец ръми, не свири вятър,
твои са четирите посоки.

Казваха ми... Аз не ги послушах...
Като много други любопитни
все пътувах по море и суша,
за да търся върхове гранитни;

сред незнайни планини да скитам,
с каменните зъбери да споря,
да пълзя нагоре по скалите...
Е, добре – пълзях! Сега съм горе!

И какво?
Какво от тук нататък?
Кой живее на скалата сива?
Качваш се, преборил планината,
за да постоиш... и си отиваш.

Само че горчи като измама
пътят ти надолу, в низините.
Но от върховете полза няма,
там гнездят единствено орлите.

Горе духат злобно ветровете,
ледена мъгла те дави горе...
Да, светът е долу, под нозете ти,
но е твоят свят
и твоят корен.

Горе даже въздуха го няма!
Вярно, хоризонтът е далече,
на луната се облягаш с рамо,
а в краката ти е Пътят Млечен.

Вярно е, звездите тук са близо,
но не скитат сред звездите хора,
а е тъй обидно като слизаш,
щом сърцето ти остава горе.

Горе пътят свършва. Там е краят.
Пътят е един – обратно долу.
Не послушах тези, дето знаят
и не спорят с върховете голи.

Не послушах... Мислех си, че може
да открия път натам, където...

Всъщност път нагоре има, Боже!
До върха най-близко е небето...