Ария на простотата

...а простотата стига до мълчание,
до немота, до ледено безмълвие.
О, мое мълчаливо мироздание,
в което – няма! – болката покълва,
защо най-близките са най-далечни
и жестът прост е неразбран до края;
защо на този свят е нужна вечност
да схване очевидното?
Не зная!

Навярно всичко сложно го привлича
с това, че крие малка изненада.
Светът във простотата си обича
да разрешава ребуси. Да падат
завесите на всички скрити тайни,
да се разплитат всички плетки сложни
и е готов с търпение безкрайно
да търси в невъзможното възможно.

Но сложността е тъй елементарна –
подобно кипнала река в скалите,
търкаляща отломъци, коварна,
бъбрива, шумна, пенеста...
Но плитка.
А простото е вир бездънен, яма
с подмоли, с брегове опасно стръмни;
тук пяна, клокот и бъбривост няма,
тук смисълът е в дълбините тъмни.

Светът клокочи, простото е сложно,
дълбокото – опасно за тълпите;
и простотата става невъзможна,
щом всичко се заплита и разплита...
А са излишни думите лъжливи,
и всички плетки, ребуси, интриги –
в света на погледите мълчаливи
на жеста немият език ни стига.

Защо тогава сам редя словата?
Какво от думите ми ще остане?
Най-скъпа в този свят е простотата,
а простотата стига до мълчание...