Валентин Чернев. Паломники

ПАЛОМНИКИ
(вольный перевод Александра Шершнева Второго)

 Солнце здесь не греет, а сжигает,
 Небо незнакомо с облаками;
 Я иду один, изнемогая,
 По пустыне, тлеющей веками.

 А песок горит и не сгорает,
 Сквозь подошвы обжигая пяты,
 Этот хадж – билет к порогу Рая,
 Что на дне души надежно спрятан.

 Миражи блуждают по пустыне
 И сбивают с выбранной дороги,
 Но безмолвный, грязный, во рванине,
 Я шагаю к собственному Богу.

 Позади осталась Галилея
 И давно не видно Назарета,
 Солнце обжигает, а не греет –
 Здесь всегда расплавленное лето.

 Не зовите в храмы пилигрима,
 Общий храм – не место для молений,
 В этом общем Иерусалиме
 Просто негде преклонить колени.

 На планете нет всеобщей веры
 И у всех религия иная –
 Где мой скит, и где мои пещеры
 Я под страхом смерти не сознаюсь.

 Даже во всеобщей Галилее
 Каждый носит собственную рясу,
 И душой по-разному болея,
 Каждый зрит свое в иконостасах.

 Соблюдая общие законы,
 Погружаясь мыслью в те же книги,
 Каждый видит личные амвоны,
 Каждый носит личные вериги.

 Не найти спасенья в Галилее,
 Стены там давно уже не святы,
 И полно менял - они наглеют
 Под крылом каифы и пилатов.

 Мне мой путь назначен от рожденья
 По пустыне, вечной, как проклятье,
 По пескам грехов и заблуждений,
 До конца, до самого распятья,

 До измены личного Иуды,
 Под толпы злорадствующий ропот,
 Только мой,
           но (это ли не чудо?)
 Рядом с ним проходят ваши тропы.

Пилигрими http://www.stihi.ru/2013/06/25/3540
Валентин Чернев

 Тук слънцето не грее, а изгаря,
 и не залязва сигурно с години;
 наоколо е само пясък парещ
 и тлееща сред огъня пустиня.

 И само аз съм пилигрим* отчаян,
 в мъртвилото нанякъде запътен,
 и този хадж* ми е билет за Рая,
 дълбоко в джоба на душата скътан.

 А пясъкът през костите се сипе,
 с миражи и заблуди другарувам;
 отдавна крача бос и нося дрипи,
 отдавна не говоря и не чувам...

 Зад мен са Назарет и Галилея,
 Генисарет е някъде далече,
 и слънцето изгаря, а не грее,
 и този път през пясъка е вечен.

 А той е само мой, не води в храма,
 за който всички вярващи разпитват –
 Йерусалим е тук, но в него няма
 къде да коленича за молитва.

 Аз имам свои, не по-малко свети,
 места, където да запаля свещи,
 и свой кивот с божествени завети,
 и своя вяра – чиста и гореща.

 Да, аз съм само пилигрим окаян
 в пустинята на своите надежди,
 и този път – миражен и нетраен –
 към моя тиха святост ме отвежда.

 Пътувам сам и като тайна пазя
 олтарите за моите литании;
 за нищо на света не бих ви казал
 къде е моят храм за покаяние.

 Но крачейки през пустошта безока,
 пресичам дири, в пясъка вдълбани,
 кръстосани на хиляди посоки,
 на хиляди посоки разпиляни;

 и знам – през тази пустош крачи всеки
 към своите олтари под небето,
 и всеки има своята пътека,
 и само слънцето за всички свети;

 и знам – поемат в път към Галилея
 облечените в дрипи пилигрими,
 но всеки свой олтар открива в нея
 и друга, своя Галилея, има;

 и всяка обща святост е заблуда,
 и свое свято място има всеки.
 Аз крача сам.
                Но като малко чудо
 край мен минават вашите пътеки.