Галактика Галатея

/откъс от поема/

...

Понякога внезапен лъч от небесата
пробива бронята на облаците сини,
повдига тежката завеса на мъглата
и като щрих от недовършена картина

загатва истини, които подозирам,
но сякаш нито съм видял, ни чувал –
в играта призрачна на сенките съзирам
различен свят – нелеп, несъществувал...

А може би греша и истински и верен
е точно сънищният странен свят-видение,
за миг изваян от лъча сред мрака черен,
а не привидната реалност покрай мене?

На дъното на паметта, дълбоко долу,
напипвам в тъмнината спомен мимолетен –
безформен къс гранит, изправил рамо голо
под хиацинтовия купол на небето,

а върху камъка, с длето и чук в ръката
един Пигмалион извайва Галатея.
Легендата звучи така познато,
тъй много светла истина е скрита в нея,

че вече няма даже място за съмнение –
това съм аз, стоя пред камъка изправен;
аз вая не жена, а собствена вселена,
не Галатея – аз галактика създавам.

И ето – с две ръце, с чука, с длетата тънки
изсичам собствен мир
                и в него влюбен
прекрачвам прага му.
Светът е там, отвънка –
един невидим свят, завинаги изгубен.

Коя вселена е реалната – не зная;
живея в моя собствен свят и той ми стига –
не искам нищо от света отвън на заем,
тук вая вечността,
тук светли кули вдигам;

при мене слоновата кост е в изобилие –
строя ги приказни, затворен в тях живея,
тук аз съм млад, тук не старея, имам сили
за сто вселени – оживели Галатеи.

Светът отвън не ме привлича с нищо,
макар понякога да блесва сред мъглите,
макар понякога, като поток отприщен,
внезапен бегъл спомен в паметта да скита.

Светът отвън е странен сън далечен –
поле, грамадни камъни като колони,
тътнеж на чукове върху гранита вечен,
сред камъните – армии Пигмалиони.

Под грохота немлъкващ хоризонтът стене,
земята се руши, небето се люлее –
тук всеки вдига своя собствена вселена,
тук всички в свои лични светове живеем.

...

Но някога внезапен лъч от небесата
пробива бронята на облаците сини
повдига тежката завеса на мъглата
и като щрих от недовършена картина

загатва истини, отдавна подозирани,
но в паметта потънали като химери,
и всеки в сянката на спомена съзира
света отвън, от който е избягал вчера.

Но всеки в себе си вселена своя носи,
и крачи в свой вълшебен свят изгубен...

Какво са всички светове навън,
какво са,
когато всеки в своя свят до смърт е влюбен?