Сънувам, че живея...

                “О, сънна сянка е човекът...”
                ПИНДАР

Заспивам ли?
Или ме буди в мрака
долитащ шепот? Сякаш някой плаче...
Полунасън, полунаяве чакам
на тънката черта на полуздрача
това, което има да ми казва
нощта бездънна – свят на сенки само,
прикътани в уханната й пазва,
надничащи зад голото й рамо.

Нощта е паралелен свят до мене,
но в този свят не само сенки бродят –
населена е с образи, с видения,
с дочути думи, с капещи мелодии...
И там, сред полуздрача, на чертата,
разделяща света на сън и яве,
не знам дали не е нощта, която
най-истински до днес ме приютява;

дали животът, както ми се струва,
не е от сън до сън пътека стръмна,
а този грозен свят не съществува –
бълнуване, преди навън да съмне...
А аз сънувам ли или живея
когато мрак покрие нощни пазви,
за да заспя, когато пак изгрее
деня, когото почнах да намразвам.

Или въпросът всъщност е излишен –
и денем, и когато падне мрака,
додето съм, додето още дишам
живея сън и сън наяве чакам,
прегръщам сенки, спомените нищя,
а вечерта тъмнее и тъмнее.

Наоколо е сън и друго нищо
и цял живот сънувам, че живея.