Разсъмване

Разсъмва ден.
И свежо утро слиза
на юли над полята изгорени,
развява вятър дрипавите ризи
на старите върби около мене

и слънцето пилее с пълни шепи
рубини по листата с капки влага;
и храстите са пълни с весел шепот,
две облачета по небето бягат

и въздухът е син над жълти ниви.
Сивее само Дунав. И мърмори.
Разсъмва. И е свежо и красиво,
и няма този ден да се повтори.

Разбирам го.
Но хоризонтът няма
за утре грижа, нито се тревожи.
Рубините му само са измама,
спокойствието лъже и не може

да притъпи тъгата вътре в мене
зелената прегръдка на листата,
а върбовите кичури зелени –
да излекуват раните в душата.

Защото днес живеем дни съдбовни,
но дни на горест и на болка скрита –
мъглите падат давещи, отровни,
но целият проблем не е в мъглите.

Утайката на времето жестоко
е стигнала до гърлото ни вече,
а Господ Бог е толкова високо
и всичко друго е така далече,

та пред очите ми е притъмняло,
и леден зимен вятър в мене скита.
Вън може слънцето да е изгряло,
но тук е мрак – дълбок и ненаситен.

Тук светлото не може да прогледне
зад мрака чер и изгрев все не иде,
а аз на този свят съм за последно,
аз искам вече утрото да видя!

Какво, че горе лятно слънце свети
над жълти ниви и върби зелени?
Ще ме зарадва изгревът в небето,
когато този ден разсъмне в мене.