Време

                “Аз нямам много време...”
                Петър КАРААНГОВ, “Корен”


Побелялото Време се влачи край мен по земята,
изживеният спомен за него е здрава тояга.
Само тъй се говори,
че Времето било крилато,
че се носи стремглаво,
че всъщност минутите бягат...

То е старо, прегърбено, с кости чупливи и тънки,
то е всъщност отдавна на пенсия, моето Време;
то потръпва от студ и когато е жарко навънка,
то е бягало някога.
Ходът му днеска е бреме...

Иде първо число,
то ще дойде при мене полека,
аз на Времето плащам от джоба си пенсия малка,
за да има за хляб,
за да следва оная пътека,
по която се движим, еднакво безсилни и жалки.

Но това е до време.
И пътят за мене ще свърши.
Още малко – завой или два – ще ми светят звездите.
Ще остане в канавката стара тояга прекършена
и прекъсната диря
в горещата пепел на дните.

Но не гледайте мен.
Аз съм в тази игра без значение.
Кой ще плаща на Времето пенсия?
– туй е въпросът.
То е свикнало аз да го храня, не може без мене.
Ако мене ме няма,
ще трябва навярно да проси.

То е моето Време,
но можеше ваше да бъде
и когато в мъглата пред прага ви спре за минута,
отворете за него вратата,
недейте го пъди,
поканете го вътре
и то ще пристъпи нечуто.

То ще бъде все тъй побеляло,
и гладно, и бедно –
то е младо и сито единствено в моите книги;
оставете му залък
и нека край вас да поседне.

И коричка да бъде –
на моето Време му стига...