Опора
Манол МАНОЛОВ, “Понякога”
Ти ме докосна, моя старост мъдра!
От пенест ручей станах вир бездънен.
Зад мене лятото ми златокъдро
като мъгла издуха вятър сънен.
Ти тръгна с мене, бяла старост моя,
да приберем плода, от мен отгледан.
Но вън плющяха яростни порои
и брулеше листата вятър леден.
Ти, моя мъчна старост, ме прегърна
с прегръдка сладка, в сладостта – коварна,
и вече нищо няма да се върне...
Едничка ти до край ще си ми вярна.
Така да бъде!
Щом си моят жребий
и ще вървим под дъжд и вятър леден,
поне ми дай да се опра на тебе,
ти, моя старост, мой сезон последен.
Свидетельство о публикации №113063001901
Марина Гончарова Евгеньевна 04.07.2013 18:03 Заявить о нарушении
Валентин Чернев 04.07.2013 19:26 Заявить о нарушении