И ПАК БОЛИ

Боли, когато всичко идва с мъка,
а аз не помня лесни дни.
                Край мен
на времето конопената тъкан
прежулва кожата на моя ден

и той кърви, и болката ме връща,
като внезапен спомен за вина
на двора в сринатата вече къща,
в онези тъй далечни времена.

Живях задъхан, в бяг.
И не защото
съм искал в нещо важно да съм пръв.
Болеше ме! Болеше ме животът,
а болката е бич и ражда стръв.

Живеех в крачка – трудното да мине,
да изпреваря болката край мен.
И тъй – не дни, не месеци... Години!
Додето стигнах днешния си ден.

Да изкача баира, да прегазя
реката, придошла след див порой,
да прекося през глухите оврази,
да изпреваря палещия зной –

тъй много бързах, тъй широко крачех,
че нямах време да поема дъх.
Сега съм тук, на хребета.
Обаче
превзет ли е достигнатият връх?

Тук няма бури и боли по-малко,
и трудното е някъде зад мен.
Но тъканта на времето е жалка
и пътят свършва в свършващия ден.

Върхът не е поредна бойна кота,
тук хвърлят сянка сивите скали.
А с трудното изтекъл е животът...
И като се замислиш – пак боли.