Товар

Толкова стръмна е тази пътека пред мене...
Късното слънце слепи избледнели зеници,
дреме нощта в тази странна гора спотаена,
тиха и пуста без птичи гнезда и без птици.

Странна гора.
Не дървета се сплитат отгоре –
вдигат към слънцето стволове символи вечни,
спъват нозете преплетени възлести корени,
броди в короните ехо от звуци далечни.

Сам съм, но знам – този приказен лес е безкраен,
видим донякъде, някъде – странно прозрачен;
в сенките призрачни, криещи смисъл потаен,
всеки, изгубен сред древните символи, крачи.

Здрачът пристъпя.
На тиха поляна самичък
дългата нощ ще прекарам, додето зората
в сините облаци слънчево цвете закичи
и ме повика пътеката стръмна нататък.

Тъй уморен съм, тъй стръмна е тази пътека...
Вчера по нея към голото било възлизах.
– Само да стигна, – си казвах, – след туй ще е леко!
Днеска се движа стократно по-трудно.
                А слизам.

Кожена стара торба на плещите ми тегне
– тънката връв е прежулила рамото старо –
може би вече е време, преди да си легна,
тук да оставя излишната част от товара?

Бъркам в торбата и вадя реликви незрими –
шепа запазени спомени, стръкче забрава,
няколко детски куплета с объркани рими,
синя звезда, шестоъгълна жълта такава,

дума за обич, внезапно сбогуване кратко,
златна паричка, перце от невиждано птиче,
шепот среднощен, измачката стара тетрадка,
тесен колан от едно остаряло момиче...

Бъркам дълбоко.
На дъното песен откривам,
руса къдрица, запазена обич за двама,
тежка вълшебна камбана, сребристо-звънлива,
взета за спомен на чувствата светли от храма.

Ето какво ми тежало – реликвите стари.
Мога да хвърля торбата насред пущинака –
няма така да превива плещите товарът,
няма така уморен да присядам сред мрака.

Носи по пътя си спомени стари душата –
мога без тях да вървя, да не крача приведен.
Мога! Но съмне ли – пак ще нарамя торбата.
Утре без спомени няма да бъда по-млад,
                а по-беден!...