Лебеди

Като речния пясък, изтичащ през шепите,
моята весела пареща младост отмина –
слушам днес на листата изсъхнали шепота;
не листа ме затрупват, а сухи години.

Побелях и в косата ми слязла е зимата
и през преспите скита душата ми боса,
но не й е студено – тя в шепите има
късче лято и лято до края ще носи.

И какво, че, затрупани с преспите бели,
другояче скърбим, другояче обичаме?
Мили мои приятели, днес побелели,
мили мои обичани побелели момичета,

не скърбете за пясъка – топлия, речния –
него вече го няма, той отдавна изтече,
младостта е прашинка от спомена, вечния,
но додето сме живи – животът е вечен.

Ах, обичам ви, мои другари-бохеми,
пак съм влюбен във вас, мои стари момичета
– старостта е наистина точното време
да докажем как можем и днес да обичаме.

И защо ви е тази боя по къдриците,
и какво, че се срещаме днес остарели –
всички косове черни са пролетни птици,
зимен ден е навън,
мои лебеди бели...