Лунни утрини, слънчеви нощи

Има ласкави дни, потопени в златиста омая,
с катедрални пространства, с трогателно-синьо небе,
със мъхнати слънца в безметежната вис на безкрая
и златист хоризонт, като златно църковно кубе.

По петите им слънчеви нощи се спускат полека,
с отпечатък от смях в разтопения восъчен здрач,
със седефено-бронзово-сребърни лунни пътеки
сред небесната нива, орана от звезден орач.

Има утрини лунни с дантелени облаци сиви,
като сиви въздишки сред жълта небесна ръжда,
черно-бяла графична рисунка на вис костелива,
по която със сребърен слалом се спуща дъжда.

Пада мракът след тях като тъмен покров на вдовица
и луната не ниже мъниста по златни лъчи,
не рисуват светулките с огън в нощта криволици
и в тревите следата на вятъра бял не личи.

Има облачни утрини, ясни, мъгливи и бурни,
има нощи от мрак непрогледен – и лунен кристал;
свири вятърът тъжни напеви – и светли ноктюрни;
ту събаря звездите, ту звездна пшеница е сял.

Ако утрото иде окъпано в слънчево злато,
и нощта ще е светла и лунна сред звездната степ,
ако в утрин мъглива се стича дъждът по листата,
вечерта ще е тъжна вдовица под траурен креп.

И в живота е тъй.
И животът е утрин и пладне,
и замислена вечер след залезна ясна черта.
Беше моето утро и слънчево, беше и хладно
и се питам каква ли ще падне над мен вечерта?

И се питам ще стигне ли моето слънчево злато,
с топлината на моето пладне ще мога ли аз
да прекрача във вечер спокойна, добра и богата,
а в нощта ми да светят звездите сред лунен елмаз.

И не зная.
Вън вятърът свири в клонака разлистен,
вечерта ми пристига и чука на къщния праг.
Този свят се повтаря. Повтарят се старите истини.
Лунни утрини имах.
Ще имам ли слънце по мрак?