Ветренски изгреви

                На внучките ми, близначките Рая и Деница


Прониза острието на деня
доспехите на Рицаря на здрача
и месецът полека избледня
и стана синкав и почти прозрачен;

а звездната жарава посивя,
изби по облаците кръв червена
и кръпките на тъмните нивя
се проснаха по равното пред мене.

Светът,
смолисто-чер до преди миг,
се оцвети внезапно – свеж и пъстър,
раздуха вятър плахия светлик
и синьото в небето стана гъсто.

Изплува от мъглата речен бряг,
могила сгърбена насред тревите,
на жарко слънце златният варак
тук-там поръби подранило жито.

Пролая куче.
Бобец разпилян,
се търколи по хълма козе стадо,
проточи шия стар прогнил геран,
отвикнал ледена вода да вади.

И заживя светът.
И скърцат пак
на часовете дълги колелата
до залеза, преди да падне мрак,
до оня ръб на времето, когато

ще блесне като златен щит над нас
в десницата на Рицаря на здрача
луната кръгла.
И ще дойде час
в нощта светът полека да прекрачи.

И да заспи.
Додето съмне вън
и плах светлик изгрее на небето,
додето стане слънцето от сън
и всичко се повтори и потрети...